На паркинга имаше само една кола, спряла непосредствено до улея за пускане на писмата.

Дори отдалече се виждаше, че зад волана се очертава фигурата на мъж. Фаровете осветиха задния номер, който се оказа държавен. Мишел спря до него, изгаси двигателя и слезе. Мъжът зад волана се размърда.

Тя внимателно огледа околността. Сградата беше разположена в центъра на парцел от четири декара, обрасъл с трева. Сред нея се очертаваха бетонирани алеи с малки тротоари от двете страни, които ограждаха и отлично поддържания паркинг. Наоколо цареше абсолютна пустош.

Къде ли е Добкин, запита се тя. Имаше много възможности за избор. На негово място тя би избрала мястото вляво от сградата, съвсем близо до малката горичка, която предлагаше достатъчно прикритие и отлична възможност за наблюдение.

— Благодаря, че дойде — слезе от колата си Мърдок.

— Каза, че е важно.

— Наистина е така.

Тя се облегна на джипа, кръстоса ръце пред гърдите си и обяви:

— Имам един предварителен въпрос.

— Какъв въпрос? — намръщи се Мърдок.

— Веднага след като се появихме тук, ние с Шон станахме обект на мръсните ти номера. Въпросът ми е искаш ли да работим заедно оттук нататък?

Мърдок лапна парче дъвка и кимна.

— Вярно е, че прекалих, но нещата излязоха от контрол.

— На всички се е случвало.

— Това разследване ще ми докара язва.

— Няма да си първият.

— Все нещо се случва, когато съм сигурен, че до успеха остава само една крачка.

— Нещо ми подсказва, че никой от нас дори не се е доближил до него.

— Май си права — унило призна Мърдок.

— И решаваш да промениш тактиката, а? Сам каза, че вече не се доверяваш на колегите си.

— Да речем, че ме обзема параноя от празните им приказки. На мое място и вие щяхте да се почувствате така. Шефът ми крещи през пет минути. Ако продължавам да си губя времето с теб и Кинг, положително ще завърша погребан в някоя остъклена канцелария на майната си, питайки се защо, по дяволите, се провали цялата ми кариера.

— Шон беше прав в твърдението си, че работиш за националната сигурност, нали?

— Не ми се ще да бия тъпана по този въпрос, но наистина е така. Отделът за борба с тероризма.

— Значи от едната страна е националната сигурност, а от другата — Едгар Рой. Каква е връзката?

— Мога да ти заявя само едно: когато Рой беше арестуван и изпратен тук, ФБР получи заповед от много високо място да го държи под око. Беше ни обяснено, че той представлява интерес за правителството. Ето, казах ти го. А какво ще ми кажеш ти?

— Разполагаме с някои хипотези, но нищо окончателно.

— Ще ги споделиш ли с мен?

— Не. Ти ме потърси. Ти обясни, че искаш да говориш с мен. Е, слушам те. Ако търсеше обмен на информация, аз нямаше да съм тук.

— Добре, добре — въздъхна Мърдок и изплю дъвката. — Днес посетих Едгар Рой.

— Защо?

— Да поговоря с него.

— А той каза ли ти нещо?

— Не много.

— Не много?

— Добре де, нищо. Нула. Не издаде дори звук.

— Е, и?

— Не съм очаквал друго. Той е гений. Толкова е умен, че се е превърнал в безценен капитал за федералното правителство.

— Наистина ли?

— Защо иначе ще ти изнасям тази проповед? — наклони глава агентът.

— Защото това, което казваш, е страшно интересно.

Той направи крачка напред.

— Добре, а сега дай да прекратим надбягването. Аз се зарових здравата в тая работа. Звъннах на някои хора, които са ми задължени, и в крайна сметка напипах жилата. Тоест научих с какво се занимава Едгар Рой и какви са заслугите му пред Чичо Сам. Същевременно разбрах, че някои хора във Вашингтон му желаят злото.

— Кои са те?

Мърдок отново пристъпи напред. Деляха ги само няколко сантиметра.

— Чувала ли си някога за Е-про…

Мишел изпита чувството, че е получила силен плесник през лицето. Усети вкуса на някаква течност върху лицето и инстинктивно я изплю. Лека болка прониза ръката й. Две секунди по-късно Мърдок политна към нея и тя моментално разбра какво се случваше. Хвана го за раменете и рязко го дръпна зад джипа. Следващият куршум одраска асфалта на седем-осем метра от мястото, на което беше стояла само миг по-рано. Разлетяха се ситни парченца, едно, от които се заби в пощенската кутия, оставяйки дълбока следа върху боядисания в синьо метал. Ако не се беше преместила, в кутията щеше да се блъсне не късчето асфалт, а собственият й мозък.

После екнаха няколко изстрела, различни от първите, които несъмнено бяха произведени с дългобойна пушка.

Добкин.

Мърдок лежеше с цялата си тежест върху нея.

— Мърдок! Агент Мърдок!

Отмести го от себе си и хвана китката му, но пулс нямаше. Лицето му беше замръзнало в изненадана гримаса, очите му бяха изцъклени и безжизнени. Кръв се процеждаше между леко разтворените му устни. На ризата му имаше голяма кървава дупка. Мишел го обърна. Входната рана зееше в средата на гърба. Смъртоносен изстрел. Сведе очи към собствените си дрехи, оплискани с кръв. Неговата кръв.

После погледна ръката си.

Собствената й кръв.

Куршумът беше излетял от гърдите му, за да я улучи в ръката.

Съблече якето и нави ръкава си. Беше само драскотина. Нещо изскърца под краката й. Наведе се и го вдигна. Беше обезформен куршум от пушка голям калибър. Пусна го в джоба на якето си и измъкна пистолета.

Набра 911 на мобилния си телефон и докладва за инцидента.

Стрелбата продължаваше. Беше почти сигурна, че трясъкът идва отдясно и е дело на тежкия „Хеклер и Кох“ на Добкин. После всичко утихна.

Набра още един номер. След четири позвънявания започна да мисли, че нещо не е наред. Може би той също беше мъртъв. Най-накрая гласът му прозвуча в мембраната.

— Добре ли си? — напрегнато попита Добкин.

— Аз да. Но Мърдок е мъртъв.

— Видях попадението.

— А успя ли да видиш стрелеца?

— Не. Стрелях на сляпо, по траекторията. Осем патрона един след друг. После повиках подкрепление.

— Аз също.

— Но наоколо не виждам никого.

— Пак е избягал в гората. Това започва да ми писва.

— Сигурна ли си, че Мърдок е мъртъв?

— Да — отвърна тя и погледна проснатото в краката й тяло. — Нямаше никакъв шанс. Стрелецът знаеше какво прави.

— А ти как си?

— Една лепенка и ще бъда като нова. На твое място бих внимавала много. Не се показвай преди идването на подкрепленията. Тук наистина бяхме на открито, но и изстрелът си го биваше. Тоя тип като нищо може да те улучи и от голямо разстояние. Затова не напускай прикритието си.

— Добре. Той каза ли ти нещо?

— За съжаление нищо ново. — Мишел се поколеба за миг, търсейки подходящите думи. — Според мен искаше да постъпи правилно.

Изключи телефона и приклекна до мъртвия агент. Противно на логиката, колкото по-отдалече е изстрелян един дългобоен патрон, толкова по-тежки стават уврежданията от попадението му. Тя извади куршума от джоба си и го разгледа, а после измести поглед към раната на гърба на Мърдок. Двайсет и пет сантиметра. Зае се с обратните изчисления, за да определи приблизителното разстояние.

Повече от петстотин метра.

Не й пукаше особено за Мърдок, но той беше федерален агент. Също като нея, макар и преди време. Връзката си оставаше. Смъртта на един федерален агент винаги се отразява на останалите. И увеличава решимостта им. Никой не може безнаказано да убива агент на ФБР. Последиците за такъв човек винаги са тежки, много тежки!

Мишел откъсна част от ръкава на блузата си и го пристегна около раната. Кръвотечението почти спря. Наистина беше драскотина, особено предвид това, което се беше случило на Мърдок.

Отвори вратата на колата, измъкна бутилка вода и изми лицето си от кръвта.

Неговата кръв.

Отпи една глътка, направи си гаргара и я изплю, опитвайки да не мисли за онова, което неволно беше погълнала.

После отново погледна към трупа на Мърдок. Знаеше, че не бива да пипа нищо, но въпреки това се наведе и измъкна портфейла му.