Най-сетне спряха пред едно от изоставените имения. Шон слезе и тръгна по покритата с чакъл алея, Мишел го последва. Върху килнатата на една страна каменна колона на входа все още можеше да се прочете полуизтрит бронзов надпис „Фарлигейт“.

— В Бабидж Таун попаднах на историята на това място и си направих труда да я прочета — обясни Шон. — Фарлигейт е бил собственост на сина на някакъв велик изобретател.

— И какво е станало с него?

— Пропилял наследството си като много безгрижни богаташи. Тук такива имения има в изобилие — Брандънфийлд, Тъкъргейт и бог знае още колко други.

— Част от които може би са били превърнати в секретни лаборатории, където умират хора — добави Мишел.

Над някогашната просторна морава пред имението полъхна хладен ветрец.

— Бас държа, че тук е било много красиво — промълви Мишел, обви рамене с ръце и се загледа в къщата. За разлика от повечето сгради наоколо тази все още се държеше. Двойната дървена врата беше напълно изгнила, повечето прозорци бяха избити, а полегатият покрив беше хлътнал и изпълнен с дупки. — Хубаво място за отглеждане на деца — добави някак тъжно тя.

Шон изненадано я погледна.

— Никога не си притежавала дом — подхвърли той. — Не допусках, че се интересуваш от такива неща.

— Никога не съм била омъжена — рязко отвърна тя, — което не означава, че нямам право да погледна, нали?

Откъм вътрешността на къщата се разнесе шум.

— Май бяха гласове — прошепна с променен тон Мишел, извади пистолета си и тръгна към вратата, следвана от Шон.

Влязоха и спряха до вратата. Мишел извади от раницата си малко фенерче и натисна бутона.

Намираха се в началото на дълъг коридор с прогнило дюшеме и олющена мазилка на стените. Шон се закашля от тежката миризма на мухъл. Шумът отново се появи. Приличаше на висок и напрегнат шепот. После вдясно от тях се разнесе остър писък, който ги накара да подскочат. Мишел светкавично се завъртя и насочи натам пистолета и фенерчето. Нищо. Гола стена. Но шепотът продължаваше, примесен с някакво странно жужене.

— Гнездо на стършели? — погледна го въпросително тя.

Шон сви рамене, пристъпи напред и почука по стената.

Шумът моментално утихна.

— Май е гнездо на човеци — поклати глава той и плъзна пръсти по голата стена. Не след дълго откри каквото търсеше: малка желязна кука. Дръпна я и част от стената се отвори.

Нещо го блъсна в краката, друго се стовари върху гърдите му и го повали. Коридорът се огласи от стъпки на бягащи крака.

Докато се надигаше, ушите му се изпълниха и с други звуци: писъци и смях.

Обърна се. Пищеше момченце на около осем години, попаднало в желязната хватка на Мишел. А смехът идваше от нея — висок и подигравателен, очевидно предназначен за самия Шон.

Той стана и изтупа прахта от дрехите си.

— А сега е твой ред, господинчо — заяви с престорена строгост Мишел и разтърси детето. — Име, чин, служебен номер!

Момчето страхливо я погледна и Мишел изведнъж усети, че все още държи пистолета си в ръка.

— Уф, извинявай — направи гримаса тя и побърза да го прибере в кобура. — Хайде, започвай веднага. Какво търсиш тук?

— В такава къща лесно можеш да пострадаш, синко — обади се Шон.

— О, ние често идваме тук, но никой не е пострадал — оправда се детето.

— Тайна стая, а? — поинтересува се Шон, надничайки през процепа. — Как успяхте да я откриете?

— Брат ми Теди я откри, когато беше малък. Сега е мое владение. Всичките стари къщи имат тайни стаи.

Шон хвърли кос поглед към Мишел. После извади една десетдоларова банкнота от портфейла си и я подаде на момчето.

— Благодаря, синко.

Хлапето хукна навън, а те го последваха и седнаха на каменната пейка край входа.

— Значи ще търсим тайната стая на Бабидж Таун, а? — прошепна Мишел.

— Аха.

— А защо, ако мога да попитам?

— Да се намираме на работа. А ако наистина се окаже, че в Бабидж Таун действат шпиони… — Шон замълча, оставяйки изречението си недовършено.

— Те ще използват именно тази тайна стая, така ли? — довърши вместо него Мишел. — И от нея ще изпълзяват за тайните си нощни мисии? О, я стига!

— Какво ти е известно за Кемп Пиъри?

— Казах ти горе-долу всичко, което знам.

— В интернет няма нищо особено, освен няколко стандартни публикации.

— Това изненадва ли те?

— Човекът, който ме посрещна на летището, каза, че по време на Втората световна война базата била собственост на Военноморския флот и там се обучавали тюлени. След войната я напуснали, но през петдесетте години отново се върнали, прогонвайки всички местни.

— Кои всички?

— В околностите е имало две градчета: Магрудър и още едно, на което не помня името. Предполагам, че къщите още стоят.

— Но какво общо има това с разследването?

— Нищо — призна той. — Просто гимнастика на ума, докато ми хрумне нещо по-съществено.

— Като говорим за нещо по-съществено, нека те попитам, откъде Райвест е познавал Мънк Тюринг?

— Отначало твърдеше, че не го познава много добре, но когато си пийнахме, каза нещо интересно.

— Какво?

— Веднъж двамата ходили на риба, някъде нагоре по реката. Били с малка лодка и си пиели бирата просто защото не очаквали да уловят нещо.

— И?

— По едно време Мънк погледнал към Кемп Пиъри и казал: „Не е ли ирония на съдбата, че онези там пазят най-големите тайни на света?“

— А защо го е смятал за смешно? — въпросително го погледна Мишел.

— И Райвест го попитал същото, но Мънк замълчал.

— Не виждам с какво може да ни помогне тази случка.

— Аз не познавам Мънк Тюринг, но имам чувството, че той не е бил от хората, които говорят празни приказки. Хайде, тръгваме.

— Къде?

— Преди малко ти споменах, че в интернет има съвсем малко публикации за Кемп Пиъри.

— И какво от това?

— Автор на две от тях е човек на име Саут Фрийман, който живее в Арч — едно градче наблизо. Издател е на местния вестник и има славата на най-добрия местен историк. Според мен единствено той може да ни предложи повече информация за Кемп Пиъри.

Мишел се плесна по бедрото и бавно се изправи.

— Саут Фрийман, Мънк Тюринг, Чамп Полиън? Що за шантави имена са това, по дяволите?

Арч се оказа съвсем малко градче с един-единствен светофар и няколко магазинчета по главната улица, по средата на която минаваше отдавна изоставена железопътна линия, наподобяваща белези от шевове върху отдавна зараснала рана. Редакцията на „Магрудър Газет“ се помещаваше в едноетажна тухлена сграда, която плачеше за ремонт. Ръждясала табела на входа гласеше, че там е седалището и на Историческото дружество на Магрудър.

— Защо вестникът не се казва „Арч Газет“, след като се издава в градчето Арч? — попита Мишел, докато паркираше джипа.

— Имам своите съмнения, но по-добре да попитаме добрия стар Саут — отговори неопределено Шон.

Посрещна ги надхвърлил шейсет чернокож дългуч с изпито лице и посребрена брада. От тънките, напукани устни стърчеше запалена цигара.

— Саут Фрийман — протегна им ръка той. — Получих телефонното ви съобщение. Уверявам ви, че сте попаднали на най-подходящото място, след като проявявате интерес към историята на региона.

Влязоха в малкия офис, задръстен от метални шкафове и две очукани бюра, върху едното от които блестеше нов компютър. По стените имаше увеличени фотографии на местните забележителности, включително една сателитна снимка на Кемп Пиъри, под която висеше табела с надпис: АДЪТ НА ЗЕМЯТА.

— Виждам, че сте запален почитател на най-голямата разузнавателна централа в страната — посочи надписа Шон.

— Че как иначе? — сви рамене Саут. — Държавата отне бащините ни къщи и ни изрита на улицата.

— Сторили са го военните, а не ЦРУ — поправи го Шон.

— Военните, флотът, ЦРУ — все тая. За мен всички те са представители на Империята на злото.

— Прочетох статиите ви за Кемп Пиъри — смени темата Шон.