— Ами ако не ме пуснат, Шон? — тревожно го погледна тя. — Ако си помислят, че знам нещо?

— Прави се на обзета от ужас, Алиша. Нищо повече.

— Няма да ми е много трудно, защото наистина съм ужасена — плахо се усмихна тя. Замълча за момент, очите й се напълниха със сълзи. — Това са хората, които отвлякоха Виджи, нали?

Той се поколеба, после кимна.

— Да, те са.

Огледа стаята, взе едно тежко преспапие от нощната масичка и го тикна в ръцете й.

— Ще трябва да се задоволиш с това оръжие, защото друго няма.

Отвън отново долетя тропот на бягащи крака.

— Карай по главната алея, мини покрай Барака номер три и басейна и се насочи към портала — инструктира я за последен път Шон, после я сграбчи за раменете и силно я разтърси. — Ще се справиш, Алиша! Сигурен съм, че можеш!

Тя въздъхна, кимна и го последва надолу по стълбите.

Първата част от плана протече безупречно. Двама от Униформените охранители минаха покрай Алиша, но не й обърнаха внимание. После започнаха неприятностите. Иззад завоя изскочиха неколцина мъже с бронежилетки. Първият от тях предупредително вдигна ръка.

— Мамка му! — полугласно изруга Шон, заел позиция сред храстите. Очите му механично потърсиха нещо, което би им помогнало да се измъкнат. И го откриха. Пръстите му нервно разтвориха раницата и измъкнаха една от гранатите, които беше взел от един от охранителите на Кемп Пиъри. Издърпа щифта и я запрати през оградата на Барака № 2. Тя звучно издрънча в стената на водния резервоар. Без да губи време, той хукна към близкото дърво и се покатери на долните клони.

Пет секунди по-късно гранатата експлодира, пробивайки дупка в дъното на огромния резервоар. Стотици хиляди литри вода плиснаха навън и се разляха по алеите като придошла река. Разнесоха се уплашени викове и Шон разтвори клонките пред себе си. Тъкмо навреме, за да види как водната стена помита Алиша и въоръжените мъже, които я бяха заобиколили.

Алиша беше отнесена отвъд басейна, тялото й спря в пластмасовите столове, пръснати около него. Тримата мъже от охраната нямаха този късмет. Телата им се блъснаха в каменната стена на огромното огнище и останаха там, напълно неподвижни.

Резервоарът се изпразни. Шон скочи от дървото и бързо се насочи към Алиша, газейки до колене в бързо оттичащата се вода.

— Извинявай за цунамито, но нямаше какво друго да направя — извика той, после изведнъж се закова на място.

Нещо не беше наред. Стиснала с две ръце протезата си, Алиша се гърчеше от болка.

— Хей, какво има? — хукна към нея той.

— Нещо се заби в бедрото ми в момента, в който ме удари вълната — отвърна на пресекулки тя. — Не мога да помръдна!

— По дяволите! — изруга Шон и се наведе над крака й. В следващия момент полетя в басейна с главата надолу с чувството, че в черепа му се отваря огромна дупка. За щастие беше паднал в плитката част, краката му бързо опряха в дъното и го оттласнаха нагоре. В мига, в който главата му изскочи на повърхността, около шията му се стегна примка. Инстинктивно посегна да я разхлаби, но пръстите му не успяха да влязат под нея. Направи рязко движение и се обърна.

Свободният край на примката беше в ръцете на Алиша, която я дърпаше с всичка сила.

Притокът на въздух в гърдите му спря, очите му започнаха да изскачат от орбитите. Направи отчаян опит да се освободи, но Алиша уви здравия си крак около кръста му, продължавайки да стяга примката. Обзет от паника, той замахна назад, но не я улучи. Направи опит да се освободи от крака й, но получи силен удар в гърба и се просна по очи във водата, повличайки и нея. За разлика от него Алиша можеше да диша. Шон изпита чувството, че мозъкът му всеки момент ще експлодира. Липсата на кислород беше фатална, тялото му започна да омеква.

Помогни ми, Мишел! Умирам!

Но Мишел я нямаше.

После сякаш по чудо примката около шията му се разхлаби, а тежестта на Алиша върху гърба му изведнъж изчезна. Шон изскочи на повърхността и загълта въздуха с широко отворена уста. Закашля се от водата, примигна и отвори очи.

— Хайде, по-бързо! — разнесе се глас над него.

Мозъкът му с мъка разчете посланието. Мишел! Тя е жива! Беше чула молбата му и беше дошла да го спаси!

— Хайде, тръгвай! — повтори гласът и една ръка грубо разтърси рамото му.

Погледът му най-сетне се проясни. Над него се беше надвесил Иън Уитфийлд, а зад гърба се виждаше неподвижното тяло на Алиша.

— Трябва да изчезваме! — настоя шефът на Кемп Пиъри, докато му помагаше да се изправи.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — хлъцна Шон, закашля се и изплю поредната порция вода.

— Мърдай, нямаме време за приказки! — сряза го Уитфийлд. — Наоколо гъмжи от хора.

— Твоите хора, мръснико!

— Не и този път. Това са командоси от специалните части, които не са под мое командване да вървим!

Уитфийлд се обърна и закуцука по пътеката между Барака № 3 и гаражите.

Шон се поколеба за миг, поглеждайки към Алиша. Преспапието, с което го беше ударила лежеше на крачка от нея. Защо се беше опитала да го убие? В далечината се разнесоха викове, той се обърна и Хукна към Уитфийлд, който беше заел позиция зад едно дърво наблизо.

— Ще ми кажеш ли най-после какво става? — дрезгаво попита Шон.

— Не сега! — отсече Иън, свали пистолета от колана си и му го подаде. После разрови храстите и измъкна скритата там карабина МР5. — Ако се наложи да го използваш, цели се в главата. Бронежилетките ще издържат на всички видове пистолети.

— Накъде ще бягаме?

— Към лодката, която съм закотвил на двеста метра от пристана.

— Не патрулират ли по реката?

— Патрулират, разбира се. Но мен няма да закачат, а теб ще скрия под платнището.

— В такъв случай да вървим.

— Не бива да бързаме — вдигна ръка Уитфийлд. — Те претърсват района сектор по сектор. Ще изчакаме да свършат с този, който опира в реката, и тогава ще тръгнем натам.

— Къде е Мишел?

— Нямам представа.

— Тя се измъкна с онзи камион, който напусна Кемп Пиъри.

Уитфийлд учудено го погледна и мрачно поклати глава.

— Дяволите да ви вземат!

— Хероин ли докараха с онзи самолет? — попита Шон. — И какви бяха онези араби?

— Слушай какво ще ти кажа, Кинг! — заплашително размаха оръжието си Уитфийлд. — Не дължа обяснения на никого и за нищо! Тук съм, за да те спася и да оправя още някои неща. Не ме карай да си променям решението!

Мишел заряза мерцедеса малко преди портала на Бабидж Таун и двете с Виджи потънаха в близката гора. По пътя малката й разказа как някакви хора се появили в стаята й, притиснали кърпа към лицето й и тя се събудила чак на борда на самолета.

По пътя профучаха няколко черни джипа начело със служебната кола на Мъркъл Хейс. Слава богу, че поне полицията ще се намеси, въздъхна с облекчение Мишел.

Излязоха на брега на Йорк, но веднага се шмугнаха в храстите, тъй като движението по реката беше доста оживено. Земята беше влажна и хлъзгава от скорошния дъжд. Над главите им с грохот прелетя самолет и Мишел го проследи с поглед. После отново насочи вниманието си към враговете долу, на земята. Вече беше направила един безуспешен опит да звънне на Шон, след което се досети, че той беше оставил телефона си в Бабидж Таун. Изведнъж й хрумна да позвъни на Хорейшо, който вдигна още след първия сигнал. Разказа му накратко за последните събития, както и че е намерила Виджи.

За негова чест Хорейшо й зададе само един въпрос, при това съвсем конкретен:

— Къде да дойда да ви взема?

Върнаха се на брега на реката и не след дълго Хорейшо се появи с моторницата.

— Бях пуснал котва в една пещера наблизо и чаках някой да се обади — поясни той. — Къде е Шон?

— Не знам — отвърна Мишел, после очите й се спряха на фигурата, изскочила от близките храсти. — Шон! — извика с облекчение тя, но после изведнъж спря, зърнала фигурата на Иън Уитфийлд с карабина в ръце. Пистолетът й моментално се насочи в гърдите му. — Пусни го! Веднага го пусни!