— Нима вярваш, че подобен номер ще мине при човек като Уитфийлд? — изненадано го погледна Хейс.

— Вероятно не — призна Шон. — Но ако имаш по-добра идея, казвай! А и изобщо не съм сигурен, че ще я заваря в онова заведение. Като нищо ще излезе, че просто си губим времето.

— Но дори тази Месълайн да знае нещо, откъде-накъде ще го сподели с теб?

— Е, не съм съвсем новак в това упражнение. Мисля, че умея да измъквам информация от хората.

— Но нали каза, че първия път не се е получило нищо?

— То си беше за първия път.

— Наистина ли вярваш, че Уитфийлд има нещо общо със смъртта на Мънк и Лен?

— Мънк намери смъртта си на територията на базата, а Уитфийлд прави всичко възможно да ни отстрани от случая. От същото място някой стреля по мен. Пак там се приземяват самолети с изключени светлини.

— Самолети ли? — учудено го погледна Хейс.

— Прелитат точно над Бабидж Таун — кимна Шон. — Големи реактивни самолети, които могат да осъществяват трансконтинентални полети. Никой не знае кой лети с тях. В допълнение Конгресът отпуска средства за строителството уж на спални помещения за курсантите в Кемп Пиъри, въпреки че там има много съвсем запазени къщи.

— Защо казваш „уж“?

— Защото една сграда може да има най-различни предназначения. Включително център за провеждане на разпити или пък камера за изтезания.

Хейс за малко не изпусна кормилото.

— Да не си се побъркал, по дяволите? — ахна той. — Тези неща са абсолютно забранени от закона!

— Може би Мънк е видял в Кемп Пиъри нещо, което не е трябвало да види, като например как пускат ток на никому неизвестни затворници. Това не е ли достатъчно, за да бъде премахнат?

— Не, не ти вярвам! — тръсна глава Хейс. — А какво ще кажеш за Лен Райвест?

— Мънк му е разказал какво е видял. Или самият той е заподозрял нещо. Уитфийлд е научил и… Лен Райвест го няма.

— Но защо не е отишъл в полицията, по дяволите? Все пак е бил бивш агент на ФБР!

— Може би се е страхувал да се изправи срещу ЦРУ и Иън Уитфийлд. Може би са замесени хора на високи постове в правителството. А може би е споделил съмненията с не когото трябва.

— Значи имаш предвид доста мащабна конспирация, така ли?

— А защо не? Такива неща се случват всеки ден. Ако залозите са достатъчно високи, около тях се изгражда съответната конспиративна мрежа. Между другото, във Вашингтон не ги наричат конспирация, а политика.

— Признавам, че това ми звучи прекалено, Шон — нервно въздъхна Хейс. — Аз съм обикновено провинциално ченге, което скоро ще се пенсионира.

— Можеш спокойно да ме оставиш и да се прибереш у дома, Мърк. Партньорството ни ще свърши, и толкоз. Без лоши чувства, без обида. Но аз няма да се откажа.

Хейс се замисли за момент, после тръсна глава.

— Какво толкова, по дяволите! Ако ще потъвам, поне да е за нещо важно. Но продължавам да твърдя, че тази вечер ще бъдеш под наблюдение.

Ако един от двамата се беше озърнал, със сигурност щеше да установи, че някой вече ги следваше.

Хорейшо спря мотора си до джипа на Мишел. Тя го беше паркирала под няколко дървета край реката, встрани от пътя. Кабината беше празна и той тръгна по наклонената затревена пътека. Откри я седнала на изкорубен дънер, частично потопен във водата. Настани се до нея, но тя не му обърна внимание.

— Хубава вечер — обади се той, вдигна едно плоско камъче и го запрати в буйните води на Йорк, придошли след гръмотевичната буря, разразила се в ранния следобед.

Мишел мълчеше, заковала очи в реката. В един момент той се уплаши, че тя ще скочи в нея.

Но когато тя най-сетне проговори, думите й моментално привлякоха вниманието му.

— Веднъж си почистих джипа специално за Шон — промълви тя.

— Защо?

— Защото го харесвах, а той преживяваше тежък момент.

— Трудно ли ти беше да си почистиш колата?

— Много по-трудно, отколкото очаквах. Вътре беше пълно с боклуци, които сякаш тежаха половин тон! Но това все пак бе само автомобил, нали? — Завъртя се с лице към него и повтори: — Само автомобил!

— Автомобил, спалня, начин на живот. Представям си колко ти е било трудно.

— Не мога да го поддържам чист. Опитах се, но… Всъщност дори не се опитах както трябва. Просто не можах. Само ден по-късно върнах всички боклуци обратно.

— Шон казва, че състезателната ти лодка блести от чистота — подхвърли Хорейшо. — Човек спокойно би могъл да се храни върху нея.

— Е, Шон открай време ме поднася — усмихна се Мишел. — Но и той си има своите странности. Да си виждал по-подреден човек от него?

Пръстите й прекършиха суха клонка от дънера на поваленото дърво и я пуснаха във водата.

— Не знам защо съм се променила, Хорейшо — промълви с друг глас тя. — Наистина не знам. Дори не помня как е станало. Но след като всички го твърдят, значи е вярно.

— Е, това вече е друга работа, Мишел — широко се усмихна психоаналитикът. — Признанието е изключително позитивна стъпка напред. Но искам да ми кажеш защо реагира толкова остро, когато споменах за изсечените розови храсти.

Мишел видимо потръпна, сведе поглед към корубата на дървото и замълча. Хорейшо я гледаше и чакаше. Страхуваше се да проговори, за да не прогони първия реален шанс за пробив от началото на лечението. И търпението му беше възнаградено.

— Възможно ли е човек да се страхува от нещо, без да знае какво е? — тихо попита тя.

— Да. То понякога съществува в душата ни, но е погребано толкова дълбоко, че не можем да разберем причината за своя страх. Най-често става въпрос за подсъзнателно потискане на спомена за отминали събития, които съзнанието не може да възприеме и анализира. В резултат се задейства един предпазен механизъм.

— Просто така?

— Да, просто така. Прилича на влагата в мазето, която се появява по стените въпреки усилията ни да я прогоним.

В крайна сметка тя става опасна за цялата сграда, тъй като избива на все нови и нови места и подкопава основите.

— Значи аз съм една рушаща се сграда?

— А аз съм най-добрият майстор, на когото можеш да попаднеш.

— Но как ще ми помогнеш, след като дори не си спомням от какво се страхувам?

— Има един изпитан метод. Нарича се хипноза.

— Не вярвам в подобни глупости — поклати глава Мишел. — Никой не е в състояние да ме хипнотизира.

— Хората, които са убедени в това, обикновено се хипнотизират най-лесно.

— Но за целта трябва да го пожелая, нали?

— Това със сигурност помага. Но въпросът е друг: искаш ли да се оправиш?

— Ако не исках, едва ли щях да съм тук и да си бъбрим. Имай предвид, че ти си първият, с когото споделям тези неща.

— Ще го приема като комплимент. Искаш ли да те хипнотизирам, Мишел?

— Не обичам да изпускам нещата от контрол, Хорейшо — въздъхна тя. — А какво ще стане, ако споделя с теб нещо, с което не мога да се справя? Нещо много лошо?

— Затова съм учил толкова години и съм получил всичките дипломи, дето висят по стената. Аз съм професионалист, Мишел. Не искам нищо друго, освен да ме оставиш да си свърша работата.

— Това никак не е малко — поклати глава тя.

— Поне си помисли, става ли?

Мишел се изправи, направи няколко стъпки по дънера и скочи на брега.

— Ще си помисля — подхвърли през рамо тя.

— Къде хукна сега? — отчаяно подвикна след нея Хорейшо.

— Чака ме дежурство при Виджи.

Шон извади късмет. Валъри седеше на същото място като предишната вечер. И отново се опитваше да разкара някакъв натрапчив ухажор.

Този път не беше облечена толкова предизвикателно. Носеше панталон и кашмирен пуловер, косата й беше сплетена на плитка, а червилото й бе бледо и ненатрапчиво.

В момента, в който зърна Шон, тя отмести очи. Не го погледна и след като той се настани на масичката до нея.

— Виждам, че популярността ви не намалява — подметна той.