Мрачните й мисли бяха прекъснати от воя на сирена, прозвучала съвсем наблизо. Тя се огледа и видя лодката, която се носеше с пълна скорост към нея. Зад руля стоеше Иън Уитфийлд по къси панталони и бяла тениска, изпъната от мускулестата му гръд. На главата си имаше бейзболна шапка с емблемата на „Янките“, а на лицето му грееше приятелска усмивка.

С майсторска маневра голямата лодка се изравни с каяка, моторът тихо забоботи на празен ход. Мишел опря греблото в борда й, за да стабилизира каяка.

— Иън Уитфийлд — протегна ръка той.

Мишел се опита да скрие изненадата си.

— В сравнение с вчера днес времето е далеч по-подходящо за гребане — небрежно добави той.

— И вас ви застигна бурята, така ли?

— За малко. Открих каяка надолу по течението и го прибрах. Случило ли се е нещо?

— Една моя приятелка се преобърна във водата, но, слава богу, успяхме да я извадим.

— Чудесно, защото течението на Йорк е доста коварно, мис…

— Мишел Максуел или просто Мишел — отвърна тя и хвърли поглед към отсрещния бряг. — Как са нещата на другия бряг?

— Не си спомням да съм споменал, че идвам оттам.

— Говорят се разни неща, а аз умея да слушам. Преди време служех в Сикрет Сървис, но вие без съмнение вече го знаете.

Очите му продължаваха да се реят над водата.

— Голямата ми мечта беше да играя стопер в отбора на „Янките“, но не ми достигна талант. Затова реших да служа на родината, което не се оказа толкова лош избор.

Мишел се изненада от лекотата, с която бе направено признанието.

— Най-високата чест за мен беше да летя на Еър Форс Едно и да пазя първия човек на страната — промълви тя, замълча за миг и добави: — Познавам няколко момчета от „Делта“, които са служили във Виетнам. — Спокойно издържа изпитателния му поглед и сви рамене. — Нали ви казах, че умея да слушам?

— Беше отдавна — каза той.

— Но вие не сте го забравили.

— Някои успяват, но аз не съм от тях — отвърна с лека въздишка Уитфийлд и посочи Бабидж Таун. — А как вървят нещата от вашата страна на реката?

— Бавно.

— Често се питам защо изобщо се настаниха там.

— Искате да кажете точно срещу вас?

— Вие сте тук заедно с партньора си, нали? — пренебрегна въпроса й той.

— Да.

— Смъртта на Мънк Тюринг беше нещастно стечение на обстоятелствата, което едва ли заслужава официално разследване.

— Казали сте на партньора ми, че става въпрос за самоубийство.

— Не. Казах му, че в района около Кемп Пиъри станаха четири други самоубийства. И че заключението на ФБР е, че Тюринг се е самоубил.

— Но не съм сигурна, че все още вярват. Особено след смъртта на Лен Райвест.

— Според местния вестник той е бил много пиян и се е удавил в собствената си вана. Не звучи чак толкова злокобно.

— Двама души обаче умират толкова бързо един след друг.

— Хората непрекъснато умират, Мишел, и то по най-различни начини.

Този човек май знае какво говори, помисли си Мишел.

— Звучи почти като предупреждение.

— Не мога да контролирам начина, по който възприемате думите ми — небрежно отвърна той и посочи отсрещния бряг. — Тук се радваме на внушително федерално присъствие, което включва и представители на Военноморския флот. Хора, които работят за родината и нерядко рискуват живота си за нея. Вие би трябвало да разбирате това, защото също сте рискували живота си за родината.

— Разбирам го — кимна Мишел. — Но не разбирам накъде биете.

— Просто не искам да забравяте, че тази част на река Йорк крие много опасности. А сега ще ви пожелая приятен ден.

Мишел прибра греблото си и Уитфийлд включи на заден ход. Лодката тромаво се обърна и започна да се отдалечава. Мишел завъртя каяка така, че да може да наблюдава придвижването й към пристана на Кемп Пиъри. Уитфийлд не се обърна нито веднъж.

Когато лодката изчезна от погледа й, тя бавно обърна каяка и загреба към Бабидж Таун. Иън Уитфийлд й даде много храна за размисъл. И достатъчно основателни причини за страх.

На чаша кафе в ресторанта Мишел разказа на Шон за срещата си с Уитфийлд.

— Прави впечатление на човек, който не отправя заплахи напразно — каза Шон.

— Докато разговарях с него, кожата ми беше настръхнала — призна си Мишел.

— Което ме кара да се замисля още по-сериозно дали си струва да прескачаме проклетата ограда!

— В такъв случай трябва да потърсим друг подход — въздъхна тя. — Просто не съм сигурна срещу кого сме се изправили.

— Нека направим още веднъж рекапитулация на това, което знаем. Мънк пътува до Германия, след което умира на територията на Кемп Пиъри. На същата територия по време на войната са държали германски военнопленници. Лен Райвест прояви желание да ми разкаже за живота в Бабидж Таун и също умря. Той подозираше, че тук действат шпиони. Алиша Чадуик е имала връзка с Райвест и в момента изпълнява ролята на настойник на Виджи. Чамп няма алиби за отрязъка от време, в който е умрял Лен, но ние не разполагаме с улики срещу него. Иън Уитфийлд ми отправи недвусмислено предупреждение, а сега прави същото и с теб. Жена му е извън играта. Моргата е взривена може би за да се унищожат уликите, свързани със смъртта на Райвест.

— Чакай малко — спря го Мишел. — Ти подозираш, че Райвест е убит поради липсата на кърпи, хавлия и вакуум помпата за отпушване на канали в банята.

— Точно така — кимна Шон. — Споделих го с Хейс и той помоли съдебния лекар да търси следи от дръжката на вакуум помпата по тялото на жертвата.

— И?

— И съдебният лекар умря, преди да получим някакви резултати.

— Но как са разбрали, че подозираш умишлено убийство, за да взривят моргата?

— Може би Хейс се е изпуснал пред някого — сви рамене Шон.

— Или го е направил съвсем умишлено — предположи тя.

— Но защо?

— Защото също е в играта. Какво всъщност знаеш за него?

— Той е местният шериф.

— Но нямаме представа на кого служи.

— Не мислиш ли, че ставаш параноик?

— Мисля, че при тази конфигурация — Кемп Пиъри и Бабидж Таун от двете страни на реката — ще бъдеш абсолютно прецакан, ако не си параноик.

— Може би си права — въздъхна Шон. — Но нямаме друг избор, освен да продължаваме да се ровим. Може би Алиша ще постигне някакъв резултат, а междувременно ние трябва да проследим германската връзка и да видим докъде ще стигнем. За момента не виждам други алтернативи.

— Което в крайна сметка отново ще ни изправи пред дилемата дали да не се прехвърлим през оградата.

Разделиха се и Шон извади лист хартия от джоба си. Включи мобилния си телефон и набра цифрите, изписани върху него.

— Валъри, обажда се Шон Картър. Много бих желал да ви видя.

Мишел крачеше по обратния път към къщата. В един момент вдигна поглед и това, което видя в далечината, я накара да хукне напред с всички сили.

— Какво правиш, по дяволите? — изкрещя тя.

Виджи се обърна да я погледне. Усмивката й се стопи, пръстите й се разтвориха и препълнената торба за боклук падна в краката й.

Мишел надникна в джипа и застина. Кабината светеше от чистота.

— Как смееш да пипаш нещата ми? Това е моята кола! Кой ти позволи да се докосваш до нея?!

— Ами… — Виджи замълча и направи крачка назад. — Ти каза, че никога не успяваш да я почистиш, въпреки че имаш желание. И аз реших да ти помогна.

Мишел измъкна торбата от ръцете й и започна да хвърля вещите си обратно в джипа.

— Това не са боклуци! — изкрещя извън себе си тя. — Махай се от джипа ми!

Разплаканата Виджи се обърна и изтича в къщата. Мишел изобщо не я погледна, заета да опразва торбата и да връща боклуците в кабината.

— В лош момент ли те срещам?

Мишел рязко се завъртя и беззвучно простена при вида на Хорейшо, изправен на крачка от нея.

— Малко недоразумение — смотолеви тя.

— Според мен намеренията бяха повече от ясни — поклати глава той.