На прозореца в стаята на Санди имаше ваза с разкошен букет цветя.

— Таен обожател? — любопитно попита Мишел.

— Че коя жена ги няма? — сви рамене Санди и докосна с пръст цветчетата на красива роза. — Като говорим за обожатели, кой беше онзи висок и хубав мъж, с когото се появи в клиниката?

— Имаш предвид Шон Кинг? С него сме партньори.

— Само партньори? Значи още не ти е подарил годежен пръстен?

— Партньори сме в една детективска агенция.

— Ти си детектив?

— Бивш агент на Сикрет Сървис — кимна Мишел.

— Дори за миг не съм допускала, че си федерално ченге.

— Защо? Нима трябва да изглеждаме по определен начин?

— Не, но обикновено различавам добрите от лошите.

— Имаш опит и с двете групи, така ли?

— Да кажем, че съм преживяла дълъг период на трупане на опит — въздъхна Санди и я потупа по ръката. — Разкажи ми за Шон Кинг. Има ли и нещо друго освен работата?

— Започваш да говориш като психоаналитика ми — отбеляза Мишел.

— Нещата са свързани. И душата му ли е толкова приятна, колкото външността?

— Дори повече.

— В такъв случай защо още нямаш пръстен от него, скъпа?

— Ние сме бизнес партньори.

— Човек си изкарва хляба по много различни начини. Но опитът ми сочи, че красивите мъже със златни сърца се срещат точно толкова рядко, колкото жените, които напускат бара, без някой да ги е опипал. Затова знам, че попаднеш ли на такъв мъж, трябва веднага да го сграбчиш, иначе друга ще го направи.

Мишел си помисли за Шон и Джоун. Двамата отново работеха заедно, докато самата тя изследваше душата си с помощта на Хорейшо Барнс, застаряващия любител на „Харли Дейвидсън“, и се занимаваше с Бари воайора.

— Не е толкова просто — обади се най-сетне тя.

— Вечното оправдание на жените — сбърчи нос Санди. — За нас нищо не е просто. Просто е за мъжете, което се дължи на ролята им в половия акт. Господ си пада по тези копелета, а те виждат само това, което могат да пипнат.

— Шон е различен.

— Така само доказваш тезата ми. Трябва да се освободиш от комплексите и да гледаш по-просто на нещата. На теб ти трябва годежен пръстен.

— Да речем, че приема твоята теза. Но какво ще стане, ако той не пожелае да ми го предложи?

Очите на Санди пробягаха по фигурата й.

— В такъв случай той трябва да постъпи в клиника, а не ти. Приемам, че стои по-високо от останалите мъже, но предполагам, че има и нещо, което се крие под ципа му.

— Физическото привличане е краткотрайно.

— Вярно е. Но ние използваме всякакви трикове, караме ги да си губят ума. И така чак до старостта, когато външният вид вече няма такова значение.

— Била ли си омъжена? — любопитно я погледна Мишел.

— Бях. За десетина минути.

— Бърз развод?

— Не. Стреляха по мен в деня на сватбата ми. Но младоженецът нямаше моя късмет.

— Боже! Убили са го в деня на сватбата ви?!

— Да — кимна Санди. — Организаторката на церемонията беше адски неопитна, единствената й грижа бяха скаридите и ледът. Не можа да прецени кое е важно и кое не.

— Какво се случи, Санди? Кой беше стрелецът?

Жената с пъшкане се надигна от инвалидната количка и се прехвърли в леглото. Беше облечена в блуза с къс ръкав, която разкриваше здравите й ръце с добре очертани мускули. Тялото й се изпъна назад, ръцете придърпаха краката.

— Случи се много отдавна, скъпа — промълви тя. — Притежавах официално голямата любов на живота ми само за десет минути. Но те ми стигат, не бих ги заменила за цял живот с някой друг. Затова искам хубавичко да си помислиш за твоя мистър Кинг. Не забравяй, че няма да е винаги до теб. Навън е пълно с жени, които нямат проблеми с комплексите и грабват каквото искат. И го правят бързо, скъпа.

През първата си нощ в Бабидж Таун Шон не успя да заспи. Почти до зори крачи из просторната си стая на втория етаж на централната сграда, чиито прозорци гледаха към северния край на комплекса. Там в мрака бе къщата на Чамп Полиън и Барака № 1, обитавана от много директната и много пряма еднокрака Алиша Чадуик. Въпреки че в архитектурно отношение централната сграда беше типично европейска постройка от края на XIX век, стаите се оказаха обзаведени модерно, всяка със собствен компютър и високоскоростен интернет.

Към два след полунощ забеляза движение около жилището на Чамп. Стори му се, че ученият изкачва стъпалата към входната врата, но не беше сигурен поради слабата лунна светлина. Докато все още се чудеше дали е видял нещо, отвън долетя звук, който наистина го изненада. Бързо отвори прозореца и надникна.

Беше грохот на приближаващ се самолет. Не какъв да е, а голям реактивен самолет, съдейки по шума на двигателите. По всичко личеше, че машината се приземява. Погледна нагоре, но не видя абсолютно нищо. Напрегна слух и миг по-късно установи, че шумът от двигателите започва да утихва. Значи машината вече беше кацнала и намаляваше скоростта си. Но къде беше кацнала? В Кемп Пиъри или при оръжейния арсенал на флота? Само там можеше да има писти, в състояние да приемат реактивен самолет. Но защо голямата машина летеше без светлини и се приземяваше отвъд реката по това време на денонощието?

Два часа по-късно Шон се отърси от дрямката и пристъпи към прозореца. На покритата със ситен чакъл пътека разговаряха двама пазачи е картонени чаши в ръце. До слуха му долетя тихото пропукване на радиостанциите им.

В пет сутринта Шон окончателно се отказа от съня. Влезе в банята за бърз душ, облече се и излезе от стаята, преметнал малка раница през рамо. Ароматът на кафе и бекон с пържени яйца му показа къде се намира ресторантът.

След като приключи със закуската, той взе пластмасовата чаша с кафе и се насочи към изхода. Спря пред бюрото на охраната и подаде пропуска си. Човекът мълчаливо кимна и го вкара в процепа на устройство, поставено върху компютърния монитор.

Вероятно искат да знаят местоположението на всеки служител във всяка минута, помисли си той. Включително и на детектива, когото са наели.

— Чухте ли самолета, който кацна преди малко? — попита той.

Човекът не отговори. Върна му картата и се взря в монитора.

— И аз те обичам — усмихна се Шон и се насочи към вратата.

Навън все още беше тъмно и той нерешително спря. Това, което каза на Алиша предишната вечер, наистина беше вярно: той не беше тук само заради парите. Искаше да разбере какво се беше случило с Мънк Тюринг. Всяко дете има право да знае какво е станало с родителите му. И всеки убиец трябва да бъде наказан.

Преди осем или девет месеца Мънк беше пътувал в чужбина. Но къде? Ако бе използвал нормалните начини за придвижване, би трябвало да е отразено в паспорта му. Но той би могъл да пътува и под чуждо име, използвайки самолет на чуждестранна компания. Дали е бил шпионин? Дали не е напуснал страната, за да продаде тайните на Бабидж Таун на чуждестранен клиент, готов да плати добре за тях?

Шон напълни гърдите си с чистия въздух, лишен от токсичните изпарения на вашингтонските магистрали. Заслуша се в тихото пропукване на съчки, примесено с леки стъпки, долитащо от гората наблизо. Сърни и катерички, помисли си той. Шумът от човешки стъпки бе по-различен. Ухото на Шон бе тренирано и безпогрешно отгатваше по шума дали човекът иска да се промъкне незабелязано, или се придвижва без задни мисли. Не беше особено трудно. Повечето хора не крият мотивите си, особено когато става въпрос за живота им. Ако не беше така, в историята на Съединените щати щеше да има много повече от четирима убити президенти.

Няколко колеги на Шон от екипа на ФБР за спасяване на заложници се бяха обучавали в Кемп Пиъри с паравоенните части на ЦРУ. Тези формирования пътуваха по света с мисии, за които никой от ЦРУ, нито някой от правителството споменаваше. Шон определено не искаше да влиза в полезрението им. А Тюринг беше ли го направил?

Той продължи да върви и скоро се озова пред жилището на Лен Райвест. Спря разколебан. Беше прекалено рано да го буди. Хвърли празната чаша в близкото кошче за боклук, промъкна се покрай будката на охраната и покрай едноетажна постройка, която приличаше на гараж, и пое по пътеката, в началото на която имаше знак, сочещ към пристана за лодки. След миг потъна в гъстата гора.