— Небето май се оказа негостоприемно за теб — подметна Шон.

— Такова е за всички пилоти, които допускат грешки — отвърна тя. — А ти как се озова на скъпоценния харли на Хорейшо?

— Просто излязох да се поразходя.

— И съвсем случайно се озова на пистата в момента, в който се приземихме?

— Ти на това приземяване ли му викаш? — гневно се обърна той. — Даваш ли си сметка, че летяхте отвесно надолу? В един момент бях сигурен, че проклетият двигател се е скапал! За малко не се пребих, за да стигна до пистата, макар че едва ли щях да открия нещо, останало от теб! Какво се случи, по дяволите?

— Някакъв проблем с двигателя, но Чамп успя да се справи.

От лъжата й стана гадно, но беше убедена, че ако му каже истината, щеше да й стане още по-гадно. Всъщност каква беше истината? Че просто се беше вцепенила на щурвала и почти беше убила себе си и един невинен човек?

— Преди малко спомена, че става въпрос за пилотска грешка — подозрително я изгледа той.

— Забрави — тръсна глава тя. — Всяко сполучливо кацане е добро.

— Извинявай, че проявих загриженост.

— Значи си карал като луд из полето само за да следиш полета, а?

— Казах ти, че не ми харесва идеята да летиш с онзи тип — мрачно отвърна Шон.

— Защото не си сигурен, че мога да се контролирам?

— О, я стига! Крайно време е да престанеш с тези глупости! Аз просто…

Тя го удари по каската.

— Шон…

— Какво?

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

Мишел се настани зад него и Шон потегли. Тя се притисна в гърба му. Единственото й желание беше пътуването да продължи безкрайно. Никога през живота си не беше изживявала такъв ужас. Още повече, че този път той беше предизвикан не от външен враг, а от самата нея.

Шон насочи мотора към квартирата, доскоро обитавана от Хорейшо.

— Очаквам факс от Джоун — обясни той.

Прибраха получените документи и подкараха към едно от местните ресторантчета. Мишел вече се чувстваше добре и те си поръчаха сандвичи и кафе. Тя му съобщи новината за полета на Мънк над забранената зона, после двамата заедно прелистиха документите, изпратени от Джоун.

— Мънк Тюринг е ходил във Висбаден — доволно отбеляза Шон.

— Как са успели да го установят толкова бързо? — учудено го погледна Мишел.

— Фирмата на Джоун има филиал във Франкфурт — поясни той. — Тамошните служители са проследили плащанията с кредитните му карти. Между другото, именно оттам е купил халбата, която е подарил на Чамп. — Прелисти няколко страници и кимна. — Ето го и списъка на немските военнопленници, задържани в Кемп Пиъри по време на войната.

— А с него как се е сдобила твоята близка приятелка? — не на шега се стресна Мишел.

— Един от шефовете на фирмата е вицеадмирал в оставка, който преди време е бил директор на Агенцията за национална сигурност. Използвал е своите връзки, въпреки че информацията отдавна не би трябвало да е секретна и по всяка вероятност е събирала прах някъде из архивите на Пентагона.

Прегледаха списъка. Срещу всяко име бяха отбелязани чин, дата на пленяване, по-нататъшна съдба.

— Става ясно, че повечето от тях са били освободени след края на войната, а други са умрели в плен — промърмори Шон. — Но не виждам името на Хенри Фокс.

— Я виж този — каза Мишел и посочи едно име от списъка. — Липсва всякаква информация за съдбата му. — Прелисти набързо страниците и добави: — Няма други като него.

— Казва се Хайнрих Фукс — отбеляза Шон.

— Което в американски вариант вероятно звучи като Хенри Фокс — подхвърли Мишел.

Шон се втренчи в нея и бавно кимна.

— Нямаш представа колко си права!

— Защо мислиш така?

— Готов съм да се обзаложа, че въпреки оскъдната информация, с която разполагаме, Хайнрих Фукс е бил радист на кораб — единственият, който е успял да избяга от военнопленническия лагер в Кемп Пиъри, днешната секретна база на ЦРУ. Това е причината, поради която в списъка липсва информация за съдбата му. Флотът просто е отказал да признае, че някой е успял да се измъкне от лагера.

— Избягал е, а след това е променил името си на Хенри Фокс! — ахна Мишел.

— Точно така. Установил се е в Ню Йорк и е започнал нов живот. А на стари години е станал съсед на Мънк и Виджи. — Шон скочи. — Хайде, тръгваме! Трябва да поговорим с Виджи!

— Защо?

— Хорейшо твърди, че е програмирана. Може би името Хенри Фокс е паролата, която ще й позволи да ни разкаже повече, а най-вероятно всичко.

Върнаха се в Бабидж Таун и се втурнаха към сградата, в която се помещаваше училището. Но Виджи не беше там.

— Каза, че е болна — обясни учителката.

— Лично ли ви го каза? — бързо попита Шон.

— Не, изпрати бележка. Сутринта я намерих на бюрото си.

Няколко минути по-късно Шон и Мишел изкачиха тичешком стъпалата към къщата на Алиша. Бутнаха вратата и Мишел тревожно извика:

— Виджи? Къде си, Виджи?

Без да чака отговор, тя хукна по стълбите към втория етаж и блъсна вратата на момичето. Стаята беше празна. Претърсиха останала част от къщата, но без успех.

— Няма я! — извика Шон, обзет от паника.

— Къде, по дяволите, е охраната? — изкрещя на свой ред Мишел.

Вратата се отвори и на прага се появи Алиша с купчина документи в ръце. Лицето й беше уморено. Очевидно изненадана от присъствието им, тя се намръщи.

— Хей, вие! Прекарах проклетите ноти през най-мощните компютърни програми, но резултатът е пълна нула. Това означава, че или шифърът е извън нашите възможности, или това изобщо не е шифър. Открих името на песента. Казва се „Шенандоа“ и е написана през деветнайсети век. Какво пък, все пак има текст. Кратък, простичък, но все пак съдържа думи. Хрумна ми гениалната идея, че именно текстът е ключът към разбиването на шифъра. Но след като си блъсках главата цяла вечност, крайният резултат отново е пълна безсмислица.

Двамата партньори я гледаха и мълчаха.

— Какво има? — подозрително попита тя.

— Къде е Виджи? — контрира Мишел.

— На училище — отвърна Алиша след кратка справка с часовника си. — Още от осем сутринта.

— Няма я там, Алиша — поклати глава Шон. — Някой е изпратил бележка на учителката, че е болна.

— Цяла нощ не съм мигнала, за да дешифрирам нотите — намръщено го изгледа тя. — А ти си този, който трябваше да се грижи за нея!

— Сутринта беше добре — обади се Мишел. — Дойде в стаята ми малко преди разсъмване, после се прибра.

— А после?

Партньорите се спогледаха.

— После тръгнахме по задачи — сконфузено отвърна Шон.

— И я оставихте сама, така ли? — възкликна Алиша. — Отново я оставихте сама!

— Мислехме, че си тук — промърмори Мишел.

— Мислехте, че съм тук! — извика извън себе си Алиша и хвърли листовете над главата си. — Как е възможно да съм тук, когато ме въвлякохте в тази бъркотия?! — Лицето й стана червено, дишането й се ускори. — Охраната трябваше да я изпрати до училището! Поисках нов човек в момента, в който заради предишния глупак тя едва не се удави!

— От кого го поиска? — полюбопитства Шон.

— От Чамп.

— Тази сутрин в девет Чамп дойде да ме вземе, за да ме разходи със самолета си — отбеляза Мишел.

— Какъв самолет? — раздразнено попита Алиша. — Що за глупости?

— Успокой се, Алиша — меко промълви Шон. — Може би Виджи просто се е усамотила и скоро ще се появи.

— Забрави ли какво се случи при последното й усамотяване?

— Тя е права, Шон — сепна се Мишел. — Отивам да я търся на реката.

— А аз ще организирам екип за претърсване на околността — кимна Шон.

Обърнаха се и излязоха, оставяйки безпомощната Алиша сред купищата разпилени листове.

Виджи я нямаше на реката. Преброиха лодките, но всички бяха на мястото си. Претърсването на Бабидж Таун също не даде резултат. Бележката, оставена на учителката, се оказа написана на компютър. Никой нямаше представа за човека, който я беше донесъл.