— Хорейшо Барнс — отвърна без увъртания Шон.

Отбелязал смайването на Мишел, Чамп Полиън смотолеви някакви извинения и побърза да се отдалечи.

— Какво прави тук Барнс, по дяволите? — рязко попита Мишел.

— Повиках го заради Виджи. Все някой трябва да проникне в душата й, нали?

— Защо трябваше да викаш човека, който ме заключи в лудницата и изчезна? Не мога да повярвам, че си способен на подобно нещо, Шон!

Болката в гласа й беше толкова голяма, че Шон направи неволна гримаса.

— Не те е заключил, Мишел. Ти доброволно отиде в клиниката, а той изобщо не те е зарязал.

— Какво говориш? Той просто изчезна!

— Ходил е до Тенеси.

Чертите на Мишел сякаш се вкамениха. Мълчанието се проточи цяла минута. После тя попита много тихо:

— Защо е ходил до Тенеси?

— А ти как мислиш?

— Не обичам да си играят с мен, най-малко пък ти!

— Добре, ще бъда откровен. Хорейшо е ходил до Тенеси, за да види къде си израснала.

— Не вярвам на тези глупости!

И двамата не забелязаха любопитно извърнатите глави от околните маси.

— Брат ти твърди, че на шестгодишна възраст неочаквано си се променила напълно.

— Била съм дете!

— Стига, Мишел. Кажи ми какво се случи.

— Нищо! Ти помниш ли какво ти се е случило, когато си бил шестгодишен?

Шон изведнъж осъзна ситуацията. С поведението си в този момент той рушеше всичко. Навлизайки в територията на Хорейшо, беше задал на Мишел изключително личен въпрос безкрайно нетактично и в присъствието на непознати.

— Не помня — въздъхна той. — Извинявай.

Разкаянието му моментално се отрази на Мишел, която успя да се овладее. Очите им едновременно се извърнаха към Виджи, която ги гледаше уплашено. Мишел стана, отиде да седне при нея и я прегърна през раменете.

— Всичко е наред, Виджи — успокоително прошепна тя. — Малко поспорихме, нищо повече. Ние често го правим. — Обърна глава към Шон и подхвърли: — Нали?

— Да, ние постоянно спорим — отвърна Шон и побърза да се присъедини към тях.

Виджи беше облечена в обичайните джинси, а вързаната на две опашки коса я правеше да изглежда още по-малка. Мишел сведе поглед към изгризаните й до кръв нокти.

— Тя трябва да ходи на училище — каза Шон. — Тук има частно училище за децата на служителите. Помещава се в другия край на сградата. — Понижи глас и добави: — Уредих един от охраната да я наглежда, а ние ще се върнем преди последния час.

— Къде отиваме?

— Ела и ще видиш.

Заведоха Виджи до класната стая и поговориха с учителката й — жена на средна възраст.

— Много специално дете — сподели тя. — Но когато е в настроение, проявява наистина невероятни качества.

— Алиша Чадуик твърди, че е в състояние да разлага наум големи числа — каза Шон.

— Наистина е така. Просто не мога да си представя как в главата й се появяват милиони, а може би и милиарди числа!

— Аз също — кимна Шон. — Често забравям дори телефонния си номер!

Оставиха Виджи на грижите на учителката и охраната и се насочиха към изхода, където почти се сблъскаха с Алиша Чадуик.

— Всичко е наред — увери я Шон и й разказа за Хорейшо Барнс. — Надявам се, че ще успее да й помогне.

— В какъв смисъл? — строго го погледна Алиша. — Да преодолее загубата на баща си или за нещо друго?

— Алиша, трябва да разберем дали знае нещо, което е свързано със смъртта на Мънк — въздъхна Шон. — Колкото по-скоро го сторим, толкова по-малък ще бъде интересът на неизвестния убиец към детето.

— В такъв случай да опитаме — съгласи се Алиша.

Разделиха се и двамата партньори продължиха към изхода на централната сграда.

— Имението е построено от човек, натрупал състояние от консерви, които със сигурност са изтровили сума ти народ — поясни Шон.

— Никъде не видях табела с надпис „Бабидж Таун“ — отбеляза Мишел.

— Странно, но факт — кимна Шон и продължи да й обяснява за разговорите си с Чамп Полиън и квантовия компютър. — Накарах Джоун да потърси истинските собственици на това място. Бива я в подобни дейности, независимо какво мислиш за нея.

— Всички животни с нокти ги бива — отбеляза Мишел.

Не след дълго спряха пред празната къща на Мънк Тюринг.

— Всички веществени доказателства вече са отнесени от зле настроения специален агент на ФБР Майкъл Вентрис, но аз накарах Джоун да провери къде е пътувал Мънк.

— Алиша ти е споменала за чужбина, нали?

— Да, но не знае къде.

Насочиха се към къщата на Лен Райвест.

— Провери ли алибито на Чамп за нощта на убийството? — попита Мишел.

— Според компютърната разпечатка е влязъл в Барака номер две в единайсет и половина, а е излязъл в три сутринта. Което означава, че човекът, когото видях да влиза в два часа, не е бил той.

— И това автоматично сваля подозренията срещу него, тъй като предполагаемият час на смъртта на Лен е някъде около пет.

— Подозренията идват и си отиват — въздъхна Шон.

Насочиха се към хангара и Мишел направи бърз оглед на плавателните съдове.

— Нищо особено, главно лодки за почивка и забавление — обяви с тон на професионалист тя, след което посочи деветметровия „Боурайдър“, вдигнат на един от стапелите. — Собственикът на тази яхта със сигурност е нюйоркчанин.

Шон погледна към изписаното на борда име: „Голямата ябълка“.

— За колко време се прекосява това разстояние? — попита той и махна към отсрещния бряг. — Разбира се, от обикновен смъртен, а не от човек като теб.

Тя се замисли.

— Най-малко четирийсет и пет минути, без да отчитаме силата на течението. От сушата винаги изглежда по-близо, но когато тръгнеш да пресичаш водата, става изненадващо далеч.

— Значи около два часа отиване и връщане, ако приемем, че по обратния път човек ще гребе по-бавно.

— Да.

Той я поведе към горичката, от която се виждаше Кемп Пиъри. Мишел бръкна в раницата си и извади бинокъл.

Оградата около базата на ЦРУ блестеше на слънцето.

— По теб е стрелял майстор — заяви тя, механично изчислила траекторията и разстоянието.

— Радвам се, че не показа цялото си майсторство, защото сега нямаше да сме тук.

— Пистата? — попита тя и посочи просеката в далечината.

— Да.

Очите й се насочиха към големите кранове отвъд широкия завой на реката.

— Флотът?

Шон мълчаливо кимна.

— А къде са открили тялото?

— Горе-долу ето там — отвърна Шон и посочи едно място на около петстотин метра от пистата.

— Ако Мънк не се е прехвърлил през оградата с мисълта за самоубийство, значи го е направил, за да се срещне с някого или за да шпионира — замислено промълви тя. — И тогава са го спипали.

— Вярно е. Но ако е шпионирал, ЦРУ е било в правото си да го ликвидира. Следователно възниква въпросът защо им е било нужно да представят цялата работа като самоубийство.

— Може би наистина е било самоубийство — поклати глава Мишел.

— Ами Райвест? Той със сигурност беше убит.

— Без връзка със смъртта на Мънк — простичко добави тя.

Шон помълча и кимна.

— Може би.

На връщане той рязко смени темата.

— Виж какво, трябваше да те предупредя за пристигането на Хорейшо. Съжалявам, че не го направих. Щеше ми се всичко да мине гладко.

— Забрави — небрежно отвърна тя, но нещо в гласа й показваше, че самата тя никога няма да го забрави.

Качиха се в джипа на Мишел и Шон побърза да свали стъклото от своята страна.

— Едно време почистваше колата заради мен, просто за да мога да дишам по естествен начин — каза той.

— Беше отдавна, когато все още те харесвах — отвърна тя и включи на скорост. — А сега накъде?

Тръгнаха по протежението на реката. На всеки един-два километра се натъкваха на изоставени плантации и порутени сгради, от които стърчаха единствено комините.

— Третото прасенце е било право: къщичката ще е здрава само ако я изградиш от тухли — коментира Мишел.