— Изглежда ми много време.

— Напротив. В света на физиката е един изключително кратък срок. — Чамп допи виното си и смени темата. — Как вървят нещата с Виджи?

— Тя е добро дете. Харесвам я и й съчувствам, защото никак няма да й е лесно.

— Мънк беше загадъчен човек. Изключително затворен и саможив.

— Чух, че неотдавна е пътувал до Англия.

— Да. По семейни причини.

— Сподели ли нещо с вас, след като се върна? Спомена ли за пътуване и до други страни?

— О, не. Предполагам, че в паспорта му е отбелязано къде е бил. — Чамп рязко вдигна глава и щракна с пръсти. — Я почакайте! Не знам защо ми беше изхвръкнало от главата. Той ми донесе подарък, вероятно като извинение за неуместния си отпуск на онзи етап.

— Подарък ли? — внимателно го изгледа Мишел. — От Англия?

— Не, от Германия. Една голяма халба за бира.

— Сигурен ли сте, че е от Германия?

— Халбата е оттатък. Ако искате, ще ви я покажа.

В дома на Чамп не цареше хаос като в служебния му кабинет, но все пак видът му бе твърде далеч от реда, поддържан от Шон Кинг. Тя се хвана, че дава висока оценка на очевидната му немарливост.

Влязоха в малък, отрупан с книги кабинет. На един от рафтовете се виждаше голяма халба за бира с релефни сини инкрустации.

— Ето, това е — каза Чамп, докато й я подаваше. — Хубава вещ, но аз почти не пия бира.

Мишел пое халбата и внимателно я огледа. Стените й представляваха красиво оформен подбор от забележителностите на по-големите германски градове. Обърна я и огледа дъното.

— Не пише откъде е — каза тя. — „Произведена в Германия“, и толкоз.

— Да — съгласи се Чамп. — Това означава, че може да е отвсякъде.

— Мога ли да я задържа?

— Разбира се. Много искам да ви помогна да стигнете до истината.

— В такъв случай можете да направите нещо съвсем конкретно за нас — подхвърли тя, издържа на изненадания му поглед и добави: — Като разрешите на Хорейшо Барнс да се премести в Бабидж Таун.

Чамп видимо се сепна, но тя не му остави време за реакция.

— Храна и спане, нищо повече. Ще ми направите лична услуга.

— Е, предполагам, че може да се уреди — неохотно отвърна той.

— Благодаря, Чамп. Страшно съм ви признателна. Между другото, забелязах един екип за бойни изкуства на вратата на кабинета ви. С какво по-точно се занимавате?

— Таекуондо. Имам черен пояс. А вие?

— Не, аз не владея бойни изкуства — излъга тя.

Излязоха на открито.

— Вдругиден сутринта в девет ще ви разходя със самолета, стига да позволява времето — обяви Чамп, опипа очилата си и колебливо добави: — А на връщане можем да се отбием в едно ресторантче, където наистина готвят добре.

Мишел се обърна и плъзна поглед по слабата му стегната фигура. Със сигурност имаше достатъчно сила, за да притисне във ваната един пийнал човек, използвайки дръжката на вакуум помпата. Но Шон вече беше установил, че Чамп има непоклатимо алиби.

Дали наистина бе така?

— Имате славата на най-големия специалист по историята на региона, включително Кемп Пиъри — рече Хорейшо, след като се настани пред бюрото на Саут Фрийман.

— Да, ама няма кой да ме чуе — горчиво отвърна домакинът. — ЦРУ прави каквото си иска, а аз държа главата си наведена, за да не я отсекат.

— Е, повечето американци са силно загрижени за сигурността на страната — успокоително каза Хорейшо.

— Така ли смятате? Не ме карайте да навлизам в тази тема, защото резултатът няма да е добър.

Хорейшо кимна и изложи сбито причините, които го бяха довели тук.

— Приятелят ми иска да научи нещо повече за базата, най-вече за по-малко известните неща за нея — заключи той.

— Той се интересува от смъртта на Мънк Тюринг, нали? — попита Саут, изчака гостът му да потвърди и добави: — Аз също. Но имам едно условие: ако благодарение на мен стигнете до нещо конкретно, искам изключителните права върху публикациите за него. Изключителните, разбирате ли? С тяхна помощ ще върна скучния си ежеседмичник на медийната карта!

— Не съм сигурен, че мога да обещавам от името на Шон — поклати глава Хорейшо.

— В такъв случай изчезвайте! — сряза го Фрийман. — Не правя услуги безплатно, това противоречи на принципите ми.

Колебанието на Хорейшо продължи само миг.

— Добре, поемам тази отговорност — рече той. — Ако разрешим случая благодарение на информация от ваша страна, вие ще получите изключителните права върху първата публикация. Ако искате, мога да го направя и в писмена форма.

— Писмената форма не струва нищо за днешните адвокати мошеници — заяви Саут и протегна ръка. — Предпочитам обикновеното ръкостискане и честния поглед. Но ако ме прецакаш, бъди сигурен, че ще те намеря и ще ти сритам задника!

— Изразяваш се много ясно — усмихна се Хорейшо и стисна протегната ръка.

— Казвай сега от какво по-точно те интересува.

— Предлагам да караме поред. Аз имам известна информация за ЦРУ и Кемп Пиъри, но искам да знам повече заминалото на региона. Доколкото ми е известно, по време на войната базата е била използвана за подготовка на тюлени, но вероятно има още много неща, които не знам.

— Точно така. Вече казах на приятелите ти, че някога там имаше две градчета — Магрудър и Биглърс Мил. Както вероятно се досещаш, Магрудър носи името на един генерал от силите на Конфедерацията — тук това е почти задължителна практика. — Замълча за момент, после мрачно добави: — Но моите родители очевидно са имали нещо по-различно предвид, кръщавайки ме Саут. Юг.

— И то Саут Фрийман, свободен човек — натъртено добави Хорейшо.

— Тъй, тъй — кимна Саут, помълча малко и продължи: — Биглърс Мил е построен на мястото на една болница от времето на Гражданската война. Флотът пристигнал, когато всичко било застроено и благоустроено.

— Но защо военните са си харесали именно това място?

— Имаш предвид извън най-очевидната причина — че е било обитавано от бедни цветнокожи, за чиито права никой не го било грижа? Е, има и други, разбира се: евтина земя, вода в изобилие и прокарана от държавата железница между Уилямсбърг и Магрудър.

— Но защо? За транспортиране на моряци и боеприпаси ли?

— Да — кимна Саут. — Много хора не си дават сметка, че по онова време армията е използвала за придвижване главно железниците. Но в случая има и още нещо.

— Какво?

— Под управлението на флота базата е била използвана и като военен затвор.

— Военен затвор? Искаш да кажеш, че там са държали американски войници, извършили престъпления?

— Не. Държали са немски военнопленници.

— Военнопленници?

— Главно моряци от екипажите на потопени по Източното крайбрежие подводници и други бойни кораби. Разбира се, лудият им фюрер ги е смятал за избити. Това е причината за секретността. Държавата не е искала да се разчува, че тук има немски военнопленници.

— Но защо? Нима е било толкова важно?

— Хей, в момента ми задаваш въпрос за шейсет и четири хиляди долара! — ухили се Саут и насочи дългия си показалец в гърдите му.

— Ти явно си мислил по въпроса. До какво заключение стигна?

— До очевидното. Ако нашите бяха накарали тези момчета да говорят или да съобщят шифъра на „Енигма“, германците щяха да преобърнат света, за да ги открият и ликвидират. Имай предвид, че по онова време тук е гъмжало от немски шпиони и убийци. А съдейки по промяната в хода на бойните действия в Атлантическия океан, нашите със сигурност са накарали пленниците да проговорят за шифъра на „Енигма“.

— А какво е станало с тях след края на войната?

— Предполагам, че част от тях са се върнали в Германия. Няма логика нашите да са ги задържали. Но не всички са се върнали по домовете си. Там са ги очаквали единствено разрушения, мизерия и хаос. А роднините им са ги смятали за отдавна загинали. Според мен мнозина са останали в Америка и са започнали нов живот.

Хорейшо се замисли върху чутото, а Саут направи кратка пауза и продължи разказа си. Войната свършила, флотът се оттеглил и държавата обявила земята за ловен резерват. Но през 1951 г. военните се върнали и отново влезли във владение на базата. Оттогава тя останала затворена за обществото.