— То е запазено за президента. Обзалагам се, че много ще му хареса.

— Значи стигаме до задънена улица, така ли?

— Добрите адвокати винаги търсят компромис — отвърна Шон, стана и закрачи напред-назад. — Ето моето предложение: в Кемп Пиъри има скрито съкровище.

— Моля?! — объркано го погледна белокосият.

— Просто млъкнете и слушайте. Съкровището е скрито в основите на ловната хижа Порто Бело, принадлежала някога на лорд Дънмор. Злато, сребро, скъпоценни камъни, които сигурно струват милиони.

— Господи! — възкликна мъжът.

— Преди да споменавате името на Създателя и да си представите купчината банкноти, съкровището трябва да бъде продадено на търг, за да получи максимално висока цена. Правителството също може да го купи, стига да пожелае. За мен няма значение, но получената сума трябва да се раздели на три равни части.

Белокосият извади лист и писалка.

— Ясно. Предполагам, че всеки от вас ще поиска по една част.

— Нищо подобно! — отсече Шон. — Едната част ще бъде прехвърлена на Виджи Тюринг. Тя едва ли ще замени убития й баща, но все пак е нещо. Вторият дял отива за двете деца на Лен Райвест. Те учат в колеж и парите ще им трябват. А третия ще предадете на семейството на съдебния лекар, който бе убит при газовата експлозия. Дотук ясен ли съм?

— Да — кимна мъжът, усърдно записвайки си всичко.

— Много добре. Имайте предвид, че лично ще проверя сумите, които ще получат тези хора, тъй като много добре познавам бюрократичните похвати, с които ще се опитате да им отнемате поне половината. Ако трябва специален закон от страна на Конгреса, нека го гласуват. Но парите трябва да отидат при получателите си, освободени от всякакви данъци.

— Няма проблем — кимна събеседникът им.

— И аз така мисля.

— Но първо искаме да се срещнем с Виджи — обади се Мишел. — И да се уверим, че е добре.

— Мога да го уредя.

— Тогава го уредете, и то по-бързо — рече Шон.

— Дайте ни една седмица.

— Добре, но не повече.

— А вие ще си държите устата затворена, нали? — погледна ги очаквателно мъжът.

— Точно така — кимна Шон. — Не искаме да попаднем в затвора.

— И ще получим копията?

— Да, ще ги получите.

— Можем ли да ви вярваме?

— Точно толкова, колкото и аз на вас.

Седмица по-късно Шон и Мишел проведоха среща с Джоун Дилинджър в нейния офис. На нея присъства и още един човек, който отказа да се представи. Той съобщи, че собствениците на Бабидж Таун им благодарят за свършената работа, и им връчи чек. Един бърз поглед на сумата беше достатъчен на Шон да прецени, че ще могат да решат неотложните си финансови проблеми, след което ще им останат малко пари и за кратка ваканция, от която и двамата се нуждаеха.

— Надявам се, че сте намерили заместници на Чамп и Алиша, които несъмнено са били ценни за вас — обади се Шон.

— О, да, намерихме — небрежно отвърна мъжът без име. — А благодарение на вас те вече няма да бъдат под електронно наблюдение.

След тези думи непознатият се насочи към изхода, а Шон не се стърпя и подхвърли:

— Но защо изразходвате толкова време и средства за нещо, което ще блокира прогреса в световен мащаб?

— Кой ви каза, че в Бабидж Таун се работи върху подобни проекти? — рязко се обърна онзи.

— Един-двама истински гении.

— Дори да допуснем, че в думите ви има известна доза истина, нещата са далеч по-сложни — отвърна непознатият.

— Но вие сте готови да хвърлите заровете, така ли? — възкликна Шон. — Да рискувате бъдещето на човечеството?

— Ако не го сторим ние, ще го направи някой друг.

— Писна ми от гении — въздъхна Мишел, след като непознатият напусна кабинета.

— Добра работа свърши, Шон — усмихна се Джоун. Поколеба се за момент и добави: — Вие също, Максуел. Доколкото съм осведомена, Шон не би могъл да се справи без вас.

Тя не знаеше нито за изтезанията, на които ги бе подложила Валъри Месълайн, нито за договорката им с правителството. И никога нямаше да узнае.

Двете жени неохотно си стиснаха ръцете.

Вкараха колата в подземния паркинг на жилищния блок и отвориха багажника да си вземат нещата. В същия момент до тях спря лимузина, от прозореца на която надникна Иън Уитфийлд.

— Качвайте се! — сухо заповяда той.

Те се настаниха на седалките срещу него.

— Съжалявам, че не можах да ви освободя по-рано — рече Уитфийлд.

— Как изобщо успя да обърнеш всичко срещу шефката си? — полюбопитства Шон.

— Разбрал си, че продава част от наркотиците за своя сметка, нали? — неочаквано се намеси Мишел. — С това си я заковал.

— Как стигна до подобно заключение, Максуел? — отвърна с въпрос той.

— На летището ми направи впечатление, че част от балите не бяха натоварени на самолета на Чамп. По всяка вероятност именно те бяха делът на Валъри. Един възрастен държавен служител ни уведоми, че ЦРУ е поело грижата за унищожаването на дрогата, но Хейс и Вернис се оплакваха, че районът е наводнен с наркотици.

— Въпреки връзките си Валъри не би могла да организира сама подобен канал! — отсече Уитфийлд.

— Това обяснява редовната й поява из местните заведения — щракна с пръсти Шон. — На практика не е флиртувала с клиентите, а е пласирала дрогата.

— В крайна сметка успях да накарам част от хората й да пропеят — кимна Уитфийлд. — С тяхна помощ разкрих плановете й, а вашият арест свърши останалото.

— Но защо рискувахте да изнесете наркотиците със самолета на Чамп, като спокойно бихте могли да ги унищожите на територията на Кемп Пиъри? — попита Мишел.

— Там не разполагаме с такива съоръжения. Когато ти разкри съучастието на Чамп, нямахме възможност и време за друга реакция.

— Ясно — бавно промълви Шон. — А какво стана със скъпата Вал и нейната кръвожадна помощничка Алиша?

Вместо отговор Уитфийлд му подаде последния брой на „Уошингтън Поуст“. На шеста страница имаше кратко съобщение за смъртта на две служителки на Държавния департамент при автомобилна катастрофа в околностите на Пекин. Под него бяха поместени и снимките на жертвите.

— По дяволите! — възкликна Шон, хвърляйки кос поглед към Мишел. — Дори не съм си помислил, че могат да ги ликвидират.

— А какво очакваше? Да ги изправим пред съда, за да разкажат с подробности за деянията си? Включително и за свръхсекретните програми, по които работеха? — Уитфийлд погледна снимката на Алиша. — Бях с нея в бронирана кола в Ирак, когато попаднахме на мината. Аз я измъкнах. Тогава пострада кракът ми. Тя беше добър агент, но явно в даден момент е кривнала от правия път.

— Какво ще стане със съкровището? — попита Шон.

Уитфийлд извади някакви документи от вътрешния си джоб и му ги подаде.

— Условията ти са изпълнени — отвърна той. — Разделено е на три равни части, освободени от данъци. — Замълча за миг, после добави: — Добър жест. Малцина биха проявили подобна щедрост.

— А Виджи? — намеси се Мишел.

— След малко ще ви отведа при нея. Тя е добре. Извади късмет, че Валъри беше прекалено заета с вас, за да се занимава с нея.

— Иън, ти застана на наша страна и се обърна срещу своите — приведе се напред Шон. — Защо все още си жив и здрав и дори не си арестуван?

— Аз бях шеф само формално, но базата се управляваше от Валъри — мрачно отвърна Уитфийлд. — Благодарение на отличната си работа тя направи главозамайваща кариера в ЦРУ. Когато поемах поста, не бях уведомен за състоянието на нещата и просто трябваше да се примиря. Но твърде скоро разбрах, че беше грешка, защото тази жена започна да превишава правомощията си. Първата й работа беше да поеме командването на няколкото специални части, разположени на територията на базата. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам благоприятен момент, макар че не хранех особени надежди. — Замълча за момент и заби очи в лицето на Шон. — Доколкото ми е известно, тя е направила всичко възможно да те вкара в леглото си.