— Хей, какво толкова важно има в окръг Шенандоа? — извика Фрийман, застанал на прага на офиса си. Замълча колкото да си поеме въздух и изрева: — И не забравяй за споразумението! Искам проклетия „Пулицър“, чуваш ли?

Лодката бавно се плъзгаше в нощния мрак. Скоростта беше едва пет възела. На слабата светлина на контролните прибори се очертаваше самотната фигура зад руля. Застудя и Хорейшо Барнс дръпна ципа на непромокаемото си яке. Моторницата леко се поклащаше от вълните, които вятърът започваше да вдига. След десетилетия навигация в залива Чесъпик той нямаше проблеми с управлението на лодката във водите на Йорк, включително нощем.

Хорейшо отпи глътка кафе от картонената чаша и леко поклати глава. Даваше си ясна сметка, че му бяха възложили най-лесната задача: просто да се влачи по течението и да задържа вниманието на човешките и електронните очи, които несъмнено го следяха от отсрещния бряг. ЦРУ нямаше какво друго да направи, тъй като той се придържаше в свободни за навигация води, далеч от базата.

После той изведнъж си спомни какво се беше случило на Шон, и то съвсем скоро — някой беше стрелял по него, въпреки че се бе намирал още по-далеч, чак на отсрещния бряг. При тази мисъл Хорейшо бързо се сгуши на подвижното столче зад руля. Нямаше смисъл да предлага лесна мишена на мръсниците. Въздъхна и се замисли за съдбата на Мишел и Шон, които неусетно бяха заели важно място в живота му.

— Пазете се, моля ви! — прошепна той срещу вятъра, който ставаше все по-студен и силен. После вдигна глава към небето и добави: — Моля те, Господи, направи така, че да получим минимални присъди, ако ни спипат!

Облечени в леководолазни костюми, Шон и Мишел правеха последен оглед на екипировката си на брега срещу Кемп Пиъри.

Шон пое дълбоко въздух.

— Нямаме право на грешка, Мишел — каза той. — Една погрешна стъпка и сме мъртви!

Мишел не каза нищо.

— Готова ли си? — погледна я той.

Стотици пъти в живота си беше чувала този въпрос, стотици пъти отговорът й беше бърз и категоричен: „Да.“ Но сега се поколеба. В съзнанието й се появиха видения: могъщи и кристално ясни, предупреждаващи за надвисналата опасност. Видя се как блокира в най-неподходящото време, видя се обзета от внезапен, но мощен самоубийствен импулс, който бързо я превръща в труп. Но най-страшното видение беше безжизненото тяло на Шон Кинг, загинал заради нейна грешка.

— Мишел? — докосна ръката й той и тя почти подскочи. — Добре ли си?

Не беше в състояние да го погледне в очите, тялото й започна да трепери.

— Какво има, Мишел?

— Шон, аз… Аз… Не мога да го направя, Шон! — Усети как пръстите му се стягат около китката й и забързано добави: — Съжалявам, но просто не мога да дойда с теб. Сигурно ще ме помислиш за жалка страхливка, но става въпрос за друго… — Останала без думи, тя безпомощно млъкна.

— Престани! — твърдо рече той. — Просто престани! Ти си най-смелият човек, когото познавам! Грешката е изцяло моя. Нямах никакво право да искам това от теб!

— Не можеш да отидеш сам, Шон! — вкопчи се в рамото му тя. — Те ще те убият!

Шон приклекна и започна да опипва маската си, избягвайки погледа й.

— Трябва, Мишел — тихо промълви той. — По много причини.

— Опасността е твърде голяма!

— Такива са повечето неща в живота, за които си заслужава да умрем. — Очите му се насочиха към противоположния бряг. — Там става нещо много лошо. Трябва да разбера какво и да се опитам да го спра.

— Моля те, Шон! — проплака тя и още по-здраво се вкопчи в него.

Той нахлузи маската и отново провери екипировката си.

— Ако не се върна до разсъмване, свържи се с Хейс и му разкажи всичко — глухо рече той и нежно се освободи от впитите в рамото му пръсти. — Всичко ще бъде наред, Мишел. Скоро пак ще се видим.

Миг по-късно се плъзна във водата и изчезна. Мишел се отпусна на глинестия бряг. Никога в живота си не беше изпитвала по-силно чувство за самота и за срам. Легна по гръб на влажната земя и насочи поглед към навъсеното небе. От очите й рукнаха горчиви сълзи.

Сред облаците тя видя странни видения, страшни картини, свързани с детството й. Те бавно приемаха формата на чудовищата от кошмарите й — същите, които не успя нито да разбере, нито да обясни. Появи се малко, изплашено до смърт момиченце, протегнало ръчички за помощ. Цял живот беше останала самотна, защото не можеше да се довери на никого. После се бе появил един човек, който отначало спечели уважението, а след това и доверието й. Който многократно й доказа, че никога няма да я подведе, който жертва абсолютно всичко, за да й помогне. Току-що тя позволи на този човек да се плъзне в мътните води на Йорк. Сам, без нея. За да изпълни една самоубийствена мисия. Отново сам.

Виденията изведнъж се стопиха и изчезнаха, облаците отново възвърнаха обичайния си сивкавометален вид. Мишел скочи крака, провери екипировката си и нагази във водата.

Шон се придвижваше на метър под повърхността на водата, използвайки уред за придвижване под вода, на който помагаше с равномерни тласъци на плавниците. Дишаше благодарение на малката кислородна бутилка, прикрепена директно към маската. Към глезена му беше привързана торба от непромокаема материя. Общо взето, екипировката за операцията беше доста импровизирана, събрана в последния момент. Това предполагаше хиляди начини за провал и само няколко с шанс за успех.

Името на песента доказа, че е на прав път. Преди години окръг Шенандоа се е наричал окръг Дънмор. Макар и далечна, връзката между двете наименования сочеше в една-единствена посока: към ловната хижа Порто Бело на територията на Кемп Пиъри. Без съмнение това е била крайната цел на Мънк Тюринг. За да разбере каква е била тя, той трябваше да мине по неговия път, въпреки че той го беше отвел до смъртта.

Достигна брега съвсем близо до мястото, на което беше акостирал Мънк Тюринг. Надяваше се Хорейшо Барнс да е успял да привлече вниманието на охраната. В душата му потрепваше слабата надежда, че управата на Кемп Пиъри не вярва някой друг луд да направи опит за проникване след неотдавнашната смърт на Тюринг.

Използването на електрическо фенерче беше изключено. Шон извади от раницата си очила за нощна виждане, сложи ги и натисна копчето. Пред очите му се появи зеленикаво сияние, сред което смътно се очертаваха контурите на терена. Не беше кой знае какво, но друг начин за придвижване в мрака нямаше.

Шон скри уреда за придвижване под вода в храстите и запълзя към оградата, откъдето връщане назад нямаше. Спря на известно разстояние от нея и включи малък апарат, чиято единствена функция беше да регистрира наличието на електрическо напрежение. Насочи го към оградата и зачака зелената лампичка да светне. В следващата секунда тя се появи. Това означаваше, че по оградата не тече ток и че върху нея липсват сензори за наблюдение.

Според събраната предварителна информация Шон беше наясно, че ЦРУ бе отхвърлило идеята да харчи пари и време за сигурността на отдалечените райони. За сметка на това охраната на съоръженията в действащата база беше на изключително високо ниво — една смъртоносна и високо ефективна машина. По тази причина Шон разчиташе на Хайнрих Фукс, който вероятно бе единственият затворник, успял да се измъкне от военнопленнически лагер.

Но в момента му се струваше наивно и нелепо да залага свободата, а вероятно и живота си на карта, която се беше оказала печеливша преди повече от шейсет години. Изведнъж го обзе страх, който граничеше с паника. Проснал се в червеникавата кал на брега на реката, той се готвеше да проникне в една от най-добре охраняваните секретни бази на Съединените щати. Прииска му се моментално да се гмурне в подканящите води на реката и да се прибере у дома. Но не можеше дори да помръдне. Беше като парализиран.

После нещо го докосна по рамото и той едва не изкрещя. Спряха го топли устни, долепили се до ухото му.