— О, вашето лечение няма нищо общо. Цялата работа я свърши онзи гадняр Бари, който ми подейства далеч по-добре от хапчетата за щастие.

Тежкият портал се затръшна зад гърба й. Тя спря за миг и пое дълбоко свежия нощен въздух. После взе такси и се насочи към новия апартамент, стискайки в ръка ключовете, които й беше оставил Шон. Там веднага се зае да създаде обичайната бъркотия, като не пожали и някои вещи на партньора си. Разбира се, той щеше да ги подреди наново, тъй като обичаше реда.

После тя хукна навън, скочи в джипа и го подкара със свалени стъкла. Изду стереото е любимата си група „Аеросмит“ и с наслада зарови крака в боклуците по пода. Трябваше й малко разтоварване, нищо повече. Особено след сеансите с Барнс. През цялото време знаеше кой ще излезе победител в тази психологическата битка, но дребният мъж бе проявил страхотна настоятелност. Трябваше да му се признае. После тя изхвърли от съзнанието си всички мисли за Хорейшо Барнс и се съсредоточи върху единствената и най-важна задача: да се присъедини към Шон. Може би трябва да му звънне и да го предупреди. Така бе редно. Но Мишел не беше от жените, които постъпват така. Не искаше да си го признае, но някъде дълбоко в съзнанието й я глождеше тревожната мисъл, че ако му се обади, Шон може би ще й каже да не тръгва.

Прибра се в апартамента и след кратко, но задълбочено претърсване откри онова, което й трябваше — папка с фотокопирани документи за задачата в Бабидж Таун, в която имаше и подробни инструкции за придвижването дотам. Шон беше споменал, че ще използва частен самолет, който без съмнение му е бил предоставен от мис Джоун Досадницата. След кратък размисъл Мишел избра колата. За нормален шофьор пътуването би отнело около четири часа, но тя беше убедена, че ще стигне за по-малко от три, разбира се, натискайки докрай газта и ползвайки услугите на незаконния антирадар. Фактът, че не е наета от фирмата на Джоун, изобщо не я вълнуваше. Важно беше разследването. А когато двамата с Шон работеха, нищо не можеше да ги спре. Това беше главното. Не тя, а двамата заедно.

Мишел нахвърли няколко лични вещи в малък сак и скочи зад волана. Спря само за да изпие едно двойно черно кафе и да си купи три енергизиращи блокчета. Адреналинът нахлу в кръвообращението й. Господи, колко е хубаво да си жива! И свободна.

Хорейшо слезе от самолета и веднага пое към психиатричната клиника. Но там с разочарование научи, че пациентката му беше излетяла от клетката.

— Каза ли къде отива? — попита той старшата сестра.

— Не, но ме помоли да ви предам, че е излекувана.

— Тъй ли? Значи вече е на етапа сама да си определя диагнозата!

— Не знам, но нека ви разкажа какви ги надроби, докато беше тук — въздъхна сестрата и набързо го запозна с инцидента, довел до ареста на Бари.

— По дяволите! — възкликна Хорейшо. — Как успя за толкова кратко време да извърши толкова неща?

— Дамата очевидно не оставя тревата да поникне под краката й — поклати глава старшата сестра. — Чух, че е натупала Бари, и то доста сериозно. Което, да си призная, ми достави особено удоволствие, защото не харесвах тоя тип.

— След дъжд качулка — промърмори Хорейшо, докато се отдалечаваше.

— И на вас приятна вечер, мистър „Харли Дейвидсън“ — изсъска след него сестрата.

Хорейшо потъна в размисъл. Трябваше да отгатне следващите ходове на Мишел. На практика не беше особено трудно. При всички случаи тя щеше да пожелае да се присъедини към Шон и най-вероятно вече пътуваше към него. От юридическа гледна точка самият Хорейшо нямаше как да я спре. Същевременно си даваше ясна сметка, че тя не е излекувана. Инцидентът в онзи бар можеше да се повтори, но в различен и вероятно смъртоносен вариант.

Колебаеше се дали да се обади на Шон и да го предупреди за последните събития, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Говорим за вълка, а той в кошарата — каза той в мембраната.

— Ще се въздържа от забележката за взаимното привличане на големите умове, защото тук е пълно с такива — засмя се Шон. — Предстои ми среща с началника на Кемп Пиъри, но първо искам да те попитам нещо.

— Кемп Пиъри? — учудено попита Хорейшо. — Мястото, известно като „Фермата“ на ЦРУ?

— Същото. Всъщност искам да те помоля за една услуга. — Разказа му накратко за Виджи и добави: — Знам, че молбата ми да отскочиш дотук ще те затрудни, защото си ангажиран с Мишел и с останалите си пациенти.

— Вече не съм — отвърна Хорейшо. — Любимата ми пациентка изчезна.

Разказа му накратко за последните авантюри на Мишел и му съобщи, че е напуснала клиниката.

— По дяволите! — възкликна Шон. — Тази жена никога няма да престане да си търси белята!

Но в гласа му се долавяше неприкрита гордост от постъпката на Мишел.

— В момента най-вероятно пътува към теб — предупреди го Хорейшо.

— Към мен ли? Откъде-накъде? Преди да тръгна, действително споделих някои неща за разследването, но изобщо не й споменах къде отивам.

— Оставил ли си някакви материали в апартамента?

— По дяволите! — простена Шон. — Оставих копия от тях просто защото нямам офис.

— Поздравявам те за добрата организация. Но трябва да те предупредя, че Мишел ще бъде при теб още утре сутрин, ако не и по-рано.

— Джоун ще побеснее — въздъхна Шон. — Двете не се понасят.

— Защо ли не съм изненадан? Утре тръгвам. Там има ли хотел?

— Ще гледам да ти уредя нещо в Бабидж Таун. Мястото не е толкова малко, колкото изглежда. А какво да правя с Мишел?

— Дръж се нормално.

— Постигна ли някакви резултати с лечението й?

— Току-що се връщам от интересно пътуване до Тенеси, но ще ти разкажа за него, като се видим. Трябва да ти благодаря, че ми възложи изключително любопитен случай. Виджи също ми се струва интересна.

— Цялото място е интересно, Хорейшо. А в някои отношения е и опасно, ако трябва да бъда откровен. В тази връзка няма да се сърдя, ако решиш да отклониш поканата.

— Последното не го чух.

— По-добре ли е Мишел?

— Трябва да й помогнем да освободи онази част от съзнанието си, Шон. Само по този начин ще бъдем сигурни, че бомбата няма да експлодира отново. Лично аз няма да се откажа, преди да стигнем до този етап.

— Аз също, Хорейшо.

— Добре. При всички случаи ще трябва да обединим усилията си. Опознавайки тази жена, стигнах до заключението, че няма мъж на света, който да може да я укроти сам.

— Не ми казваш нищо ново, Хорейшо.

Навлязоха в чистото университетско градче със спретнати тухлени къщички и Шон хвърли кос поглед към Хейс. Доблестният шериф се беше привел над волана и го стискаше толкова здраво, че кокалчетата му бяха побелели от напрежение.

— Не го стискай толкова, Мърк — посъветва го Шон. — Ще го счупиш и няма да можем да се приберем.

Хейс поруменя и отпусна пръстите си.

— Май не се представям като професионален представител на реда, а? — въздъхна той.

— Не са много ченгетата, които са призовани от големия лош вълк в разгара на следствието.

— За какво ли ме вика?

— Едва ли е за нещо приятно. Например ще ти кажа, че в Управлението не си падат по сътрудничеството.

— Е, денят се очертава да бъде страхотен! — възкликна Хейс.

— Ти говори ли с Алиша?

— Длъжен бях — кимна шерифът. — Особено след като научих от теб, че е имала връзка с Райвест.

— Сериозна ли е била?

— Поне тя мисли така.

Скоро стигнаха на адреса, който беше получил Хейс. Оказа се триетажна тухлена сграда, която по всичко приличаше на обикновен жилищен блок.

Във фоайето ги посрещна мъж с памучна риза и панталони в цвят каки. Явно беше бодигардът на Иън Уитфийлд. Беше малко по-нисък от Шон и без очебийни мускули, но по тялото му нямаше грам излишна тлъстина, а през ризата му се очертаваха коремните плочки. Приличаше на човек, който може да ти види сметката по десетина различни начина, без да пролее капчица пот.