— Мънк си отиде.

— Така е. Правихте ли нещо интересно, когато за последен път бяхте заедно?

— Много интересни неща.

— Какви например?

— Не мога да ти кажа.

— Тайна значи. Тайните неща винаги са интересни. Много тайни ли имахте вие с Мънк?

Виджи пристъпи към него и понижи глас:

— Всичко беше тайна.

— И ти не можеш да я споделиш с никого, така ли?

— Да.

— Но ако пожелаеш, можеш да го направиш.

— Да, ако пожелая.

— А иска ли ти се? Бас държа, че страшно много ти се иска!

За пръв път от началото на разговора Виджи показа признаци на колебание.

— Трябва да го направя по таен начин — промълви тя.

— С нещо като шифър, така ли? Страхувам се, че не ме бива с шифрите.

— Мънк ги обичаше. Много обичаше тайните кодове. Казваше, че го правели кървав.

Хорейшо хвърли въпросителен поглед към Алиша, която объркано сви рамене.

— Как така са го правели кървав, Виджи? — обърна се към момиченцето той. — Какво искаш да кажеш?

— Какво искаш да кажеш? — повтори с усмивка тя.

— Питам те какво е имал предвид Мънк, когато ти е казал, че шифрите го правят кървав.

— Точно така каза: шифрите го правят кървав. Кодове и кръв — така каза.

Хорейшо безсилно се отпусна на стола.

— Стана ли кървав Мънк при последната ви среща?

— Да — щастливо се усмихна Виджи.

— Значи е споделил с теб някаква тайна? — Тя кимна. — А ще ни кажеш ли каква беше тя?

Усмивката й се стопи и тя бавно поклати глава.

— Защо? Супертайна ли беше?

— Виджи — намеси се с успокоителен тон Алиша. — Ако знаеш нещо, непременно трябва да ни го кажеш.

— Мисля, че не го харесвам — отвърна детето и посочи с пръст Хорейшо. — А сега трябва да изляза.

След тези думи тя напусна стаята.

Хорейшо погледна Алиша, която беше затаила дъх.

— Предупредих ви, че Виджи е костелив орех — промърмори тя. — Все пак успяхте ли да научите нещо полезно?

— Познавам я по-добре, отколкото преди час — отвърна психоаналитикът. — Все пак е нещо.

— При следващата ви среща тя може би ще бъде съвсем различна — предупреди го Алиша.

Хорейшо ги изчака да си тръгнат и се обади на Шон да му разкаже за експеримента.

— Виджи страда ли от аутизъм, или не? — попита Шон.

— Аутизмът е много широко понятие — въздъхна Хорейшо. — Но според мен не.

— Тогава какво й е?

— Мисля, че в някои отношения тя е толкова по-умна от всички нас, че не може да контактува. За други неща не е много интелигентна или по-скоро зряла. Може би има проблем с възприятията. С нашите възприятия. Ние очакваме емоционалните й реакции да отговарят на интелекта, но тя все още е малко момиченце. Има и нещо странно в отношенията с баща й.

— Какво по-точно?

— По всичко личи, че понякога Мънк се е отнасял с нея като с възрастна. Но в други случаи я е третирал като… машина.

— Като машина ли?

— Знам, че звучи странно. Бих искал да науча нещо повече за майка й, но Виджи е убедена, че няма майка.

— Докъде води всичко това?

— Страхувам се, че не много далеч.

— Е, поне имаме някакъв твърд резултат. Нула.

— Какво мислиш да правиш?

— Да потърся друг път.

Шон потърси телефонния номер на Валъри в указателя, след това се прехвърли в интернет, но резултат нямаше. Затова реши вечерта да отскочи до онзи бар в Уилямсбърг, където се бяха срещнали. Мишел изяви желание да го придружи, но той твърдо отказа.

— Не съм сигурен, че Валъри ще се зарадва на присъствието ти — заяви той.

— Помисли добре, Шон — настоя тя. — Мъж като Иън Уитфийлд едва ли ще позволи на жена си да хойка. Най-вероятно я следи двайсет и четири часа в денонощието. А ако те видят с нея?

— В такъв случай вече знаят, че сме се срещали. Ако ни видят втори път заедно, със сигурност ще се изнервят и ще допуснат грешки.

— Доста отвлечено предположение.

— Не разполагаме с кой знае какъв избор. Труповете са изпепелени, Вентрис ни пречи по всякакъв начин, в Бабидж Таун не знаят нищо. А единственият човек, който би могъл да ни помогне, Виджи, за съжаление говори език, който никой от нас не разбира.

— Нали Хорейшо щеше да разговаря с нея?

— Вече го направи — въздъхна Шон и й разказа какво беше споделил с него по телефона психоаналитикът.

— Значи Мънк й е съобщил нещо под формата на кодирано послание — отбеляза Мишел.

— Ако може да й се вярва — кимна Шон. — Кодове и кръв. Какво ли означава?

— Нямам представа — сви рамене Мишел.

— Това ни е проблемът. Изникват някакви идеи, които моментално изчезват. И нищо не ги замества.

— Между другото, имаш ли информация от онзи питбул в рокля?

Шон извади от джоба си лист хартия и седна на леглото.

— Мънк е пътувал до Англия — започна той. — Джоун е успяла да установи маршрута му. Ходил е на няколко места: Лондон, Кеймбридж, Манчестър и някакво селце, Уилмслоу, в графство Чешър. Плюс още една дестинация, благодарение на която останалите придобиват някакъв смисъл.

— Къде?

— Блечли Парк. По време на Втората световна война там е работил роднината му Алън Тюринг — същият, за когото Чамп Полиън твърди, че е спасил света.

— А връзката с другите места?

— До голяма степен са свързани с главните събития в живота на Алън Тюринг, с изключение на трите години, прекарани в Принстън. Роден е в лондонския квартал Падингтън, следвал е в Кеймбридж, защитил е докторат в Принстън. После се връща в Кеймбридж, работи в Блечли Парк, а след войната преподава в университета в Манчестър. През петдесет и четвърта година слага край на живота си в дома си в Уилмслоу, графство Чешър.

— Всичко това означава, че Мънк е решил да посети местата, където е живял и работил негов близък роднина — отбеляза Мишел. — Но може да означава и съвсем друго.

— Може би.

— Окей. Какво да правя аз, докато ти се забавляваш с една омъжена жена?

— Довечера ще правиш компания на Виджи, но Хорейшо настоява да поговори с теб преди това. Много ще бъда доволен, ако ти остане време да пообиколиш централната сграда и да потърсиш някоя тайна стая.

— А ако не искам да разговарям с Хорейшо?

— Не те насилвам — сви рамене Шон. — Но той искрено желае да ти помогне.

— Как по-точно? — вдигна вежди тя. — Като заговорничи с близките ми и се рови в миналото ми?

— Ето ти адреса му — кратко отвърна Шон и плъзна друго листче по масата.

— А ти какво ще правиш междувременно?

— Ще се подготвям за предстоящата среща.

— Понякога адски ме дразниш! — сбърчи вежди тя.

— Тъй ли? Защо ли това чувство ми е познато?

През следващия час Мишел направи подробен оглед на първия етаж на централната сграда, стараейки се да не привлича вниманието. Отби се в залата за билярд, библиотеката, стаята за пушене, разходи се из оръжейната зала със стари пушки и пистолети, огледа малката приемна и помещението с ловните трофеи, по чиито стени бяха окачени препарирани глави на различни животни. Но никъде не откри следи от нещо необичайно. Уморена от разходката сред проядената от червеи тъмна ламперия и дебелите персийски килими, тя излезе навън да подиша свеж въздух и да обмисли възможностите.

Все още беше рано за Виджи. Мишел въздъхна, влезе обратно в сградата и продължи обиколката си. Половин час по-късно скочи в джипа и потегли към квартирата на Хорейшо.

— Правя го само заради Шон — предупредително рече тя, след като психологът я покани в стаята, в която беше разговарял с Виджи.

— Радвам се, че дойде, независимо от мотивите ти — каза той. — Веднага ще добавя, че присъствието ти в психиатричната клиника е оставило доста дълбоки следи. Успяла си да разкриеш един престъпник и практически да спасиш живота на онази жена. Предполагам, че си доволна.

— Да, чувствах се прекрасно до момента, в който Шон ми съобщи, че желаеш да разговаряш с мен.