— А някога опитвала ли си да говориш за онова, което действително те измъчва?

— Никога, скъпа. Опитам ли, нещата стават много сложни. Истината по-скоро ще пробуди желанието ми за самоубийство, отколкото чувството за свобода. Затова ще играя малката си игра, докато ме освободят оттук. — Дланта й се стовари върху страничната облегалка на количката. — Образно казано, разбира се… докато ми дават хапчетата, нямам нищо против да вървя по течението.

— Много ли те боли?

— Ще ти призная нещо. Когато ти съобщават, че си парализирана от кръста надолу, си казваш: „Е, адски е гадно, но поне няма да ме боли.“ Абсолютна грешка, с голямо Г. Защото никой не ти казва колко боли да си парализирана. Куршумът, който ме прикова в тази количка, все още е в тялото ми. Некадърниците заявиха, че не могат да го извадят, защото е твърде близо до гръбначния стълб. И малкият деветмилиметров мръсник си седи там, вътре. Но не седи мирен, а с всяка година се измества с по милиметър-два. Не е ли влудяващо? Той мърда, а аз не мога! На всичкото отгоре ме предупреждават, че ако опре в определена точка от гръбначния стълб, аз или ще пукна на място, или чувствителността ще напусне и останалата част от тялото ми, превръщайки ме в жив труп. Нещо да кажеш? Не е ли прекалено гадно, за да се опише с думи?

— Много съжалявам — прошепна Мишел. — Моите проблеми са нищо в сравнение с твоите.

Санди се усмихна.

— Да вървим да закусим. Яйцата им приличат на фъшкии, беконът им е с вкус на стара автомобилна гума, но поне кафето им е горещо. Хайде, аз ще те водя… — Мишел тръгна подир количката й, после изведнъж се втурна напред, хвана дръжките и се затича по коридора. Санди се разнищя от възторг.

Хорейшо се появи след закуска.

— Отново си поговорих с Бил — уведоми я той.

— Как е той?

— Добре е, но се оплаква, че отдавна не те е виждал. Същото важи и за останалата част от семейството ти.

— Всички си имаме работа.

Той й подаде писмото от майка й.

— Намерих го в апартамента, в който все още не си ходила, но мога да те уверя, че е много хубав.

— Откъде знаеш, че не съм ходила?

— Защото видях пода в стаята ти. Като стана дума, защо не вземеш да си изчистиш автомобила? Имам предвид само толкова, колкото да избегнеш заразата от чума или някоя друга смъртоносна болест.

— В джипа ми може и да е малко разхвърляно, но аз знам къде точно се намира всяко нещо в него.

— Два часа след като хапна лютива мексиканска храна, аз също знам къде точно се намира тя, но нямам никакво желание да я видя — поклати глава Хорейшо. — Няма ли да прочетеш писмото от родителите си? Може да е нещо важно.

— Ако беше така, щяха да намерят друг начин да се свържат с мен.

— Всъщност поддържате ли връзка?

— Значи днес имаме родителска среща, а? — Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Тук пише, че трябва да ти задам този въпрос — размаха бележника си Хорейшо.

— Поддържам връзка с родителите си — сдържано рече тя.

— Но почти никога не им ходиш на гости, нали? Поне така твърди Бил. Въпреки че не живеят прекалено далеч…

— Много деца не посещават родителите си. Което не означава, че не ги обичат или имат проблеми с тях.

— Така е. Чувстваш ли се белязана, защото си единственото момиче в семейството на ченгета, а баща ти дори е бил шеф на полицията?

— Чувствам се по-скоро мотивирана, и то в положителен смисъл.

— Добре, ще караме по списъка. Харесва ли ти физическото превъзходство над почти всеки мъж, който се изправи насреща ти?

— Харесва ми да мога да се грижа за себе си. Живеем в свят на насилие.

— А на теб то ти е втръснало, защото си част от правозащитните органи. Мъжете са извършители на огромна част от престъпленията, свързани с насилие, нали?

— Разбира се. То е напълно естествено. Повечето мъже предпочитат да използват мускулите вместо главите си.

— Знаех си. Още ли изпитваш желание да си причиниш болка?

— Никога не съм срещала човек с толкова накъсана мисъл — каза Мишел.

— Нарочно го правя. За да те събудя, ако случайно задремеш.

— Ако искаш да знаеш, никога не съм изпитвала желание да си причинявам болка.

— Добре. Ще отнеса отговора в графа „Лъже, без да й мигне окото“ и продължаваме нататък. Но нека не забравяме, че нямаш никакво желание да си тръгнеш оттук. Каква е причината според теб? Как бих могъл да ти помогна?

Мишел нервно отмести поглед, но Хорейшо продължаваше да я гледа настоятелно.

— Не ти задавам подвеждащи въпроси, Мишел — успокои я той. — Откровен съм с теб, защото усещам желанието ти да се оправиш и искам да ти помогна. Е, кажи, как да го постигнем?

— Не съм професионалистка — отвърна тя, без да го гледа. — Но нали все пак разговаряме?

— Да, и това е много хубаво. Но ако продължаваме е подобно темпо, аз ще пукна от старост, а ти ще смучеш вечерята си през сламка, без да сме открили дяволчето в теб. Но по отношение на вътрешната съпротива няма правила.

— Не разбирам какво искаш от мен, Хорейшо! — избухна Мишел.

— Искам да си честна и откровена и искрено да желаеш да участваш в упражнението, наречено „изследване на душата“. Аз знам какви въпроси да ти задавам, но това няма да помогне, ако не получа смислени отговори.

— Опитвам се да бъда честна с теб — възрази тя. — Задай ми някой въпрос, и ще видиш.

— Обичаш ли братята си?

— Да! — отвърна тя без колебание.

— Обичаш ли родителите си?

Отново „да“, но Хорейшо наклони глава, доловил странната интонация.

— Би ли поговорила с мен за детството си?

— Господи! — простена Мишел. — Защо психоаналитиците се ровят в детството? Защо са убедени, че причина за всичко е някаква гадост в миналото?

— Защо не ми посочиш верния? — контрира той. — Отговорът е в главата ти. Знаеш, че е там, но нямаш достатъчно смелост да го измъкнеш и да го споделиш с мен.

— Смелост? Да го измъкна? — Мишел се надигна, разтреперана от гняв. — Какво знаеш ти за моята смелост и за способността ми да разкрия душата си? Ако беше на моето място, нямаше да издържиш и десет минути!

— Изобщо не се съмнявам. Но решението на проблелите се крие някъде между лявото и дясното полукълбо на мозъка ти. Разстоянието е по-малко от десетина сантиметра, но там са разположени милиарди откъслечни мисли и спомени, които те правят такава, каквато си. Ако успеем да се докоснем дори до една частица от тях, може би ще стигнем до твърдото ти решение никога повече да не започваш сбиване с тайната надежда, че след него ще се озовеш в моргата.

— Вече ти казах, че не е вярно!

— А пък аз ти казвам, че дрънкаш глупости!

— Искаш ли да те фрасна? — кресна извън себе си Мишел и сви пръстите си в юмруци.

— А ти искаш ли да ми причиниш болка?

Изправена над него, Мишел дишаше тежко. Така изтекоха няколко секунди, след което тя отпусна ръце, обърна се и напусна стаята, оставяйки вратата отворена. Един може би несъзнателен, но символичен жест, помисли си Хорейшо.

— Протягам ръце да те издърпам, Мишел — тихо каза той. — И мисля, че съм на път да успея.

След вкусната вечеря в ресторанта на централната сграда Шон и Райвест се насочиха към къщичката на Райвест. След три мартинита с водка домакинът заспа в креслото, след като обеща на Шон да се срещнат на другия ден. Шон, едва близнал своя джин с тоник, реши да се поразходи из Бабидж Таун. Райвест му бе връчил пропуск със снимка, окачен на специална верижка. Той не му даваше право да влиза в другите сгради без придружител, но му осигуряваше свободно придвижване из комплекса.

Къщата на Райвест беше разположена в западния край на района, близо до други три жилищни постройки. В дъното на широкото два метра „авеню“ се виждаше още една, значително по-голяма сграда с два входа. Пред единия от тях стърчеше табела с надпис „Барака № 3“, а самата постройка изглеждаше разделена на две еднакви жилища. Двама униформени пазачи, въоръжени с пистолети „Глок“ и автомати МП5, осигуряващи им впечатляваща огнева мощ. Но защо? Те се отдалечиха, вероятно за рутинната си обиколка на района.