Ентусиазмът на Хорейшо бързо се стопи. Беше се надявал, че възрастната жена си е спомнила още нещо за детството на Мишел.

— Много се радвам — отвърна в слушалката той. — Сигурен съм, че там ще се почувствате много по-добре. Благодаря, че се обадихте.

— Задръжте малко. Не се обадих само за да ви благодаря.

— Така ли?

— Спомних си нещо. Не знам дали ще ви помогне, но реших да ви го кажа.

— Отлично, мисис Роуз. Всичко ще ми бъде от полза.

Гласът на Хейзъл Роуз се сниши до шепот вероятно заради другата жена в стаята.

— Нали помните какво ви казах за Франк Максуел? Ходеше на вечерно училище, за да получи дипломата, която щеше да му позволи да заеме по-висок пост в полицията…

— Да, помня. Мишел вероятно се е чувствала доста самотна, защото по онова време братята й вече са били далеч от семейното гнездо.

— Така е. Но според мен тя не беше единствената самотна душа в онази къща.

— В смисъл?

— Не сте го чули от мен, да знаете!

— Заклевам се! Хайде, говорете!

В слушалката прозвуча тежка въздишка.

— Горе-долу по времето, за което говорихме, на улицата се появяваше една кола. Веднъж седмично, винаги малко встрани от къщата.

— Каква кола?

— Честно казано, аз почти не й обръщах внимание, особено в началото. Освен това сутрин, когато мъжът ми отиваше на работа, колата я нямаше. Знам го със сигурност, защото ставах да му приготвя закуската.

— А разбрахте ли чия е колата?

— Не. Но веднъж я видях и на друго място — паркирана пред „Деъри Куин“.

— Видяхте ли кой я караше?

— Да. Един хубавец в униформа.

— Каква униформа?

— Военна.

— Имаше ли казарма наблизо?

— Не, но в града действаше база за набиране на професионални войници.

— Значи този мъж е работил в нея, така ли?

— Може би. Никога не си направих труда да проверя, защото не ми влизаше в работата.

— Но защо мислите, че колата е имала някаква връзка с дома на Максуел?

— По онова време тя беше единствената къща край пътя, ако не броим нашата. А в останалите мъжете нощуваха у дома си.

— За разлика от Франк Максуел, така ли?

— Точно така. Но когато той си беше у дома, колата я нямаше.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

— И това просто ви направи впечатление, а? — скептично промърмори той.

— Направи ми впечатление едва след като дойдохте да си поговорим. Но има ли смисъл да се ровим в това след толкова години? Каква полза?

— Защо тогава решихте да го споделите с мен?

— Защото доста мислих и стигнах до заключението, че истината, каквато и да тя, може би ще помогне на Мишел. Тогава тя беше малко момиченце и едва ли има вина за случилото се, каквото и да е то.

— А според вас какво се е случило, мисис Роуз?

— Не мога да кажа, мистър Барнс. Това вече е ваша работа. Надявам се да ви бъде от полза. Поздравихте ли Мишел от мен?

— Разбира се. Тя ви помни много добре.

Гласът на старицата видимо трепна.

— Желая всичко хубаво на това момиче, нищо повече.

Хорейшо й благодари, остави слушалката и се облегна.

Току-що получената информация поставяше нещата в съвсем различна светлина, а това никак не му се нравеше.

По-късно през деня Хорейшо се премести в една от свободните стаи на Бабидж Таун. Мишел бе побързала да му съобщи, че Чамп Полиън е вдигнал забраната.

— Изненадан съм — промърмори той.

— Гениите също могат да си променят решенията.

— Не, не. Изненадан съм, че ти си го помолила.

— Откъде знаеш, че съм аз?

— Знам, и толкоз. Не забравяй, че аз съм докторът, който лекува глави.

Той разопакова багажа си, после повика Шон и сбито му предаде информацията, получена от Саут Фрийман. Наблегна на немските военнопленници в Кемп Пиъри, но спомена и за разговора си с Хейзъл Роуз.

Шон се замисли, после вдигна глава.

— И какви заключения направи?

— Нима не е ясно? — криво се усмихна Хорейшо. — Човекът с униформата е бил любовник на майка й.

— Е, аз също стигнах до същото заключение. Попитах дали намираш някаква връзка между този факт и рязката промяна у Мишел.

— Не съм сигурен — призна Хорейшо.

— Хейзъл каза ли кога са прекъснали посещенията на военния?

— Не. Всъщност не я попитах.

Размениха си продължителни погледи.

— Мислиш, че Мишел е видяла нещо, нали? — Шон изчака кимването на Хорейшо и добави: — Какво?

— Не мога да бъда сигурен, но трябва да е било нещо… Нещо лошо. Може би е видяла майка си в леглото с чуждия мъж. Аз обаче се опасявам от нещо много по-лошо. Брат й Бил не го допуска, но аз съм на мнение, че тя е била обект на сексуален тормоз от този мъж.

— Не може да бъде! — изгледа го с недоверие Шон. — Майка й не би допуснала подобно нещо!

— Виждал съм какво ли не, повярвай ми. Майката може би не е знаела или пък си е затваряла очите, за да задържи любовника си.

— А как би се отразило това на едно шестгодишно дете?

— Имаш предвид да види чужд мъж в леглото на майка си? На тази възраст най-вероятно е регистрирала именно този факт: чужд мъж с мама. А мама може да е била достатъчно съобразителна да й предложи задоволително обяснение. Съвсем другояче обаче стоят нещата със сексуалното насилие. Особено ако е ставало със съгласието на майката.

— Не вярвам да е било така, Хорейшо. Мишел е постигнала много в живота. Мисля, че с подобно бреме тя не би успяла да го стори.

— Напротив. Често става така, че преживяното на крехка възраст насилие амбицира жертвата до такава степен, че на зряла възраст тя постига невероятни успехи. Но под тях се крие остър психически дисбаланс, който в даден момент срива всичко.

— Май точно това е станало и с Мишел — замислено промълви Шон.

— Сигурен съм, че е така.

Шон погледна към прозореца.

— Ами ако е казала на баща си, че е видяла майка си в прегръдките на друг мъж или че е била насилена от него?

— В такъв случай говорим за една изключително дълбока психологическа травма — загрижено въздъхна Хорейшо. — Според Хейзъл посещенията на онзи с униформата спрели отведнъж. Една от причините може би е била неговата смърт.

— Чакай, чакай! — сепна се Шон. — Онзи с униформата! Облеклото на мъжа, когото тя преби в бара, също приличаше на униформа! С очите си го видях!

— Това вече е нещо съвсем конкретно — бавно кимна Хорейшо.

— Какво искаш да кажеш?

— Срещах се с хора, които са познавали Мишел. Приятели, спортисти. Част от тях помнят с кого най-често е влизала в конфликт през годините.

— Нека позная: били са военни, нали?

— Повечето от тях — кимна Хорейшо.

— Трябва да разберем какво се е случило с любовника — отсече Шон.

— Не съм сигурен, че е добра идея — поклати глава психоаналитикът.

— Защо, нали искаме да научим истината?

— Това не е следствие, Шон. Тук става въпрос за неща, които стават в главата на човека. И понякога истината се оказва по-скоро вредна, отколкото полезна.

— Според мен ние трябва да я научим. Ако не за друго, поне за да си наясно какво да правиш с нея оттук нататък. Тя ми каза, че искаш да я хипнотизираш. Но ако го сториш, има опасност въпросите ти да доведат до нежелани последици. Според мен е по-добре да знаеш всички факти, преди да прибегнеш до хипнозата.

— Тук си прав — кимна Хорейшо. — Но как да го направя?

— Обзалагам се, че Саут Фрийман познава хора в Тенеси, които ще могат да ни помогнат.

— Добре, ще му звънна.

Разговорът им беше прекъснат от почукване на вратата. Беше Мишел, която веднага забеляза мрачните им физиономии.

— Двамата изглеждате като хора, които се готвят за погребение и война едновременно — отбеляза тя.

— Хорейшо току-що ми разказа какво е научил от Саут Фрийман — побърза да отговори Шон. — Май ще излезе, че нощните полети докарват хора, които официално никога не са били тук. В базата съществува „черна зона“ за тайна дипломация.