Два дни по-късно Шон Кинг вече не помнеше дори името си.

— Моля ви, спрете! — молеше се той, но нямаше кой да го чуе.

Мъчителите му го пренесоха в друго помещение и го натикаха в продълговат сандък, наподобяващ ковчег. Завързаха го здраво и поставиха капака на два-три сантиметра от лицето му, предизвиквайки силно чувство на клаустрофобия. После включиха свързаните със сандъка тръби и температурата в сандъка започна да се понижава. Когато тялото му се скова малко над точката на пълна хипотермия, започнаха да изтеглят и кислорода. Той започна да се задушава, широко отворената му уста отчаяно търсеше глътка въздух. Получи я едва когато беше на прага на припадъка. Процедурата продължи десет часа, той все повече губеше сили. Накрая съвсем отмаля и припадна.

Свести се в предишната килия и установи, че има нов посетител.

— Здравей, Шон — каза Алиша Чадуик.

— Дойде да злорадстваш, а? — попита със слаб глас той.

— Не. Тази гледка не ми доставя никакво удоволствие.

— Наистина ли? — надигна се Шон и облегна гръб на стената. — Нещо не се връзва с дейността ти. Трафик на наркотици, убийство, отвличане, изтезания. Пропуснах ли нещо?

— Не съм сигурна, че те разбирам — спокойно отвърна тя.

— Имам предвид контрабандата на наркотици, която ти и Вал осъществявате с онези самолети.

— За теб може да изглежда така, но не и за мен.

— А как ще наречеш убийствата на Мънк Тюринг и Лен Райвест?

— Мънк беше застрелян на забранена територия.

— Но ти уби Лен, нали? Въпреки че уж го харесваше.

— Всички имаме своите задачи.

— Значи признаваш, че си го убила?

— Води се война, в която всеки от нас изпълнява своите задачи — повтори тя.

— Затова ли се опита да убиеш и мен?

— Бяхме наясно, че ти проникна в базата заедно с Мишел. Видели сте много неща. Ето причината да сте тук.

— Добре, ще ни изтезавате, докато изтръгнете всичко. А после? Ще ни пуснете да си вървим, така ли?

— Не знам. Други отговарят за вас.

— Ясно. Прехвърляш топката. До какво ще прибегнете този път? Газова експлозия, самоубийство или ще умра във ваната? Между другото, с протезата ли натисна горкия Лен под водата?

— Изпълнявам заповеди, нищо повече.

— Заповедите на Валъри? И те са достатъчни, за да убиваш? Заповедите на една психопатка? А какво ще кажеш за онзи доктор в моргата? С какво заслужи да бъде взривен?

— Невинните жертви са неизбежни, те са просто част от бойните действия. Лично на мен не ми харесва, но нищо не мога да направя.

— Можеш, разбира се. Просто престани да им сътрудничиш.

— Не знам в какъв свят живееш, но той очевидно е различен от моя.

— А твоят свят предвижда ли убийството на Виджи?

За пръв път от началото на разговора Алиша отклони поглед.

— Виджи ще бъде добре — прошепна тя.

— Няма да е добре, Алиша! — гневно извика той. — Тя също ще влезе в списъка на невинните жертви, ако вече не е там! Прекрасно го знаеш, нали?

Алиша се обърна към изхода.

— Защо дойде тук? — извика след нея Шон. — Да ме видиш за последен път, преди да падне гилотината? Да се увериш, че още един враг е отстранен от пътя към великата цел? Сигурен съм, че Лен е оценил този жест. Той изобщо разбра ли, че ти си му видяла сметката? Или е решил, че искаш да си поиграете във ваната?

— Млъквай! — остро отвърна тя.

— Няма да млъкна! Длъжен съм да ти кажа и ти ще чуеш!

Алиша излетя навън, а той продължи да крещи след нея.

— Ще дръпнеш ли спусъка и срещу Виджи, кучко? Отговори ми! И това ли ще направиш?

Алиша хукна по коридора, но виковете му я достигнаха. В един момент тя се подхлъзна на циментовия под, протезата се заби в здравия й крак. Просна се по очи и зарида, неспособна да избяга от виковете на Шон.

— Съжалявам, Виджи! — прошепна през сълзи тя. — Страшно съжалявам!

През следващите три дни Шон отново беше принуден да стои неподвижно прав или клекнал. Храна почти не получаваше, чашата вода беше единственото, което го поддържаше жив. Преживя процедурата в ковчега още три пъти. Ледени струи вода или бой с палки го изваждаха от унеса, а в килията му пускаха оглушителна музика, която продължаваше с часове. Оголени кабели не му позволяваха да се доближи до нара и до определени части от стените. В крайна сметка беше принуден да се свие в един от ъглите. Страхуваше се да помръдне. Стомахът му беше празен, целият бе в рани. Духът му бе пречупен.

Дойде в съзнание два часа след поредната процедура в ковчега, вдигна глава и се огледа. Беше изгубил представа за времето. Не помнеше откога е тук: дни, месеци или години. Мозъкът му беше изключил. Вратата се отвори и той се разрида, вцепенен от ужаса на предстоящите изтезания.

— Здравей, Шон — каза Валъри. — Готов ли си вече да бъдеш добро момче?

Той не беше в състояние дори да повдигне глава.

— Твоята приятелка се оказа по-твърда — подхвърли Валъри. — Не успяхме да я разплачем.

— Къде е Мишел? — бързо вдигна глава той.

— Не е твоя работа, ревльо.

Заковал поглед в арогантното лице и изправената стойка на Валъри Месълайн, Шон усети как страхът го напуска и на негово място се появява бясна ярост. Опря ръка на стената, за да запази равновесие, после се стрелна напред и я сграбчи за гърлото. Искаше да я убие, да изцеди от това отвратително същество цялата му арогантност и превъзходство.

Тъмничарите го откъснаха от нея и го запратиха в ъгъла на килията. Валъри беше отстъпила до отсрещната стена и се опитваше да върне самообладанието си, но в очите й имаше страх. Макар и малка, тази победа му се стори изключително сладка.

Опря гръб на стената и започна да се надига.

— Имаш синини по шията, Вал — насмешливо подхвърли той. — Ще се наложи да изкараш няколко сеанса в онзи ковчег. Чувал съм, че ги оправя единствено липсата на кислород. Ако междувременно не се задушиш, разбира се…

— Не знаеш какво те чака! — изсъска тя. — Това досега ще ти се стори песен!

— Къде е Мишел?

— Вече ти казах, че трябва да мислиш само за себе си!

— Тя е мой партньор и приятел. Но ти май нямаш понятие от такива неща. — Очите му се насочиха към един от надзирателите — младеж с късо подстригана руса коса и мускулесто тяло. — Момче, гледай да не ядосаш дамата, защото като нищо ще те обяви за шпионин и ще те побърка от изтезания!

Младежът не отговори, но в сините му очи се мярна сянка на безпокойство.

Шон отново се обърна към Валъри.

— Къде е Мишел? — изкрещя той и сам се учуди на силата на гласа си.

— Виждам, че се налага да те обработим още малко — хладно процеди тя.

— Имам приятели в ЦРУ и съм абсолютно сигурен, че никой не те е упълномощил за това, което вършиш! И за което рано или късно ще гниеш в затвора!

— Върша си работата! — отвърна Валъри. — А ти си враг на тази страна. Враг и предател, който проникна в секретна база на правителството!

— Господи! Не мога да повярвам на ушите си!

— Разполагаме с доказателства, че си участник в нелегална мрежа за разпространение на наркотици!

— На това вече няма как да не повярвам, защото го чувам от твоята уста!

— Когато приключим тук, ще ни разкажеш всичко, което искаме да знаем.

— С изтезания можете да изтръгнете от мен каквото пожелаете, но то няма да промени истината!

— И каква е тя?

— Че ти си побъркана! — отсече той.

Валъри се обърна към тъмничаря и хладно нареди:

— Преминете на следващото ниво и го притиснете здраво!

Преди той да отвори уста, на вратата се появи мъж в цивилен костюм, придружен от двама въоръжени пазачи.

— Какво търсите тук? — остро попита Валъри.

— Изпраща ме Иън Уитфийлд — отвърна човекът с костюма. — Трябва да ви предам заповедите му.

— Уитфийлд не може да ми заповядва!

— Сигурно, но един друг човек може — рече мъжът и й подаде лист хартия. Шон внимателно следеше лицето й, докато четеше заповедта. Беше абсолютно наясно какво се случва. Жената пред него току-що бе поела ролята на жертвения агнец според класическия сценарий на Вашингтон. Сценарий, който е ясен на всички служители на сигурността в страната, но не и на обикновените граждани.