книга трета от поредицата "Шон Кинг и Мишел Максуел"

Четири са познатите начини да се озовете пред Създателя: да умрете от естествена смърт, включително от болест, при катастрофа, от чужда ръка или от собствената си ръка. Няма значение дали живеете в Лос Анджелис, Денвър или Ричмънд, макар че шансовете да умрете по някой от посочените начини са различни за различните градове. Но ако човек живее във Вашингтон, окръг Колумбия, съществува и още един начин да ритне камбаната — политическият. До него може да се стигне по различни пътища: докато се разхлаждате в някой от градските фонтани с жена, която не е съпругата ви; докато тъпчете пачки по джобовете си, но клиентът за ваше нещастие се оказва агент на ФБР, или правите нескопосан опит да прикриете някой нагъл грабеж, наричайки президентската резиденция на Пенсилвания Авеню 1600 свой дом.

Крачейки по улиците на Вашингтон, Мишел Максуел не беше пряко заплашена от петия начин да премине в отвъдното, защото не беше политик. В този момент въпросната дама изобщо не мислеше за смъртта. Тя тайно се надяваше да се събуди на следващия ден, лишена от паметта си. От доста време насам се опитваше да го постигне, но напразно. Утрото неизменно настъпваше с безпощадно ясни спомени за миналото. Копнееше тази нощ да бъде различна. Много неща искаше да забрави, много неща трябваше да забрави.

Обърна се с лице към неоновите реклами, които сякаш трептяха от енергията на квартала, прекоси улицата и бутна надупчената като от куршуми врата на бара. В лицето я блъсна най-напред пушекът, част от който действително идваше от запалени цигари. Останалата част обаче излиташе от веществата, които осигуряваха работата на агентите от Агенцията за борба с наркотиците.

Гръмката музика правеше словесните контакти абсолютно невъзможни, а присъстващите в заведението със сигурност щяха да се превърнат в пациенти на постоянно нарастващата армия от ушни специалисти в града. Звънтяха чаши и бутилки, на дансинга кършеха тела три млади дами, които непрекъснато подканяха кавалерите си да се присъединят към тях. Няколко сервитьорки намръщено жонглираха с табли сред побеснялата тълпа, недвусмислено показвайки, че ще реагират на всеки, който протегне ръка към задника им.

Изправена до вратата, Мишел веднага привлече вниманието на присъстващите, тъй като беше единствената представителка на англосаксонската раса в бара. Тя отвърна с намръщен поглед, който ги накара да възобновят разговорите или просто да забият очи в чашите си. Поне засега. Ситуацията лесно можеше да се промени, защото Мишел Максуел беше висока, стройна и изключително привлекателна жена. Посетителите в бара просто не си даваха сметка, че тази жена може да бъде опасна като терорист, опасан с пръчки динамит. Нямаха представа, че в момента единственото й желание беше да забие крак в зъбите на някой от тях.

Мишел се промъкна до една свободна масичка в ъгъла и поръча първото си питие за вечерта. Гневът й пролича след час и още няколко питиета. Зениците й се разшириха, а бялото на очите й започна да порозовява. Тя вдигна пръст към минаващата покрай масата сервитьорка, която я беше обслужила предишния път. Единственото й желание беше да открие обект за яростта, изпълваща всяка клетка от тялото й.

Облиза солта от ръба на чашата си, изправи се и отметна назад дългата си гарвановочерна коса. Очите й бавно огледаха заведението, търсейки късметлията. Вършеха го сектор по сектор — по начина, по който я бяха обучавали в Сикрет Сървис в продължение на безброй часове, струващи стотици хиляди долари. Крайният резултат от това обучение беше един особен инстинкт за наблюдение, който се превърна в единствения начин да гледа на света и неговите обитатели.

Не й трябваше много време, за да открие обекта на натрапчивите си кошмари: дългуч с гола глава, който стърчеше цяла педя над останалите посетители. Главата му беше идеално гладка, с цвят на натурален шоколад, а ушите му почти не се виждаха от множеството златни халки. Раменете му бяха огромни, а облеклото му се състоеше от панталони в цвят каки, тежки военни обувки и военна зелена риза, под която изпъкваха яките мускули на ръцете му. Мъжът стоеше спокойно с бира в ръка, главата му леко се поклащаше в такт с музиката, а устните му безмълвно повтаряха натрапчивия припев, който би трябвало да знае наизуст, защото в този ад беше изключено да чува някакъв текст. Да, това със сигурност беше нейният човек.

Мишел напусна ъгловата масичка, блъсна някакъв мъж, който се изпречи насреща й, бавно се насочи към грамадата от мускули до бара и го потупа по рамото. Изпита чувството, че се докосва до гранитна скала. Да, този определено ще свърши работа, доволно си помисли тя. Тази вечер Мишел Максуел беше готова за убийство. Беше намерила жертвата си — мъжа, който стоеше пред нея.

Гигантът се обърна, погледна я от горе на долу, премести димящата цигара в ъгъла на устата си и надигна халбата, която почти изчезна в огромната му лапа.

Размерът има значение, напомни си тя.

— Кво има, сладур? — попита мъжът и небрежно пусна кръгче дим към тавана.

Грешен подход, сладур. Кракът й се разтегна максимално, но все пак достигна до брадичката на мъжа. Той политна назад, повличайки двама други клиенти със себе си. Острата болка я прониза чак до слабините. Брадичката на гиганта се оказа твърда като гранит.

Мъжът рязко се завъртя и запрати халбата по нея. Не улучи за разлика от фронталния й ритник, който попадна в целта с ужасяваща сила. Гигантът се прегъна напред, останал без въздух. Следващият ритник на Мишел уцели слепоочието му. Беше нанесен с такава сила, че въпреки оглушителната музика тя ясно долови изпукването на шийните прешлени. Мъжът вдигна ръка към окървавената си глава, очите му уплашено се разшириха от силата и точността на нападението.

Мишел спокойно гледаше дебелия, леко потрепващ врат. Къде да нанесе следващия си удар? В треперещата брадичка или в изпъкналата сънна артерия? А може би камшичен удар в гръдния кош, който да предизвика фатално объркване на сърдечния ритъм? По всичко личеше, че този човек беше готов да се предаде.

Хайде, дългуч, не ме разочаровай. Все пак не беше лесно да избера точно теб.

Тълпата панически се отдръпна назад. Една от жените, които танцуваха на дансинга, нададе остър писък, стисна юмруци и се стрелна към Мишел. Атаката беше парирана спокойно, но с мълниеносна бързина. Ръката на нападателката беше извита назад, силен тласък ускори инерцията на тялото й, което се стовари върху двете жени на близката масичка.

Мишел рязко се завъртя, готова да посрещне нападението на гиганта, който се беше превил на две и дишаше тежко. Грубото отношение към приятелката му очевидно бе пробудило някакъв самоубийствен инстинкт у него, защото той се изправи и се понесе към нея. Светкавичен ритник в лицето отби атаката му още в зародиш, лакътят в ребрата го накара да премине в отбрана, но вече беше късно. Отлично премерен страничен удар почти премаза коляното на гиганта, който изрева и се строполи на пода. Това беше мигът, от който битката се превърна в касапница. Смълчаната тълпа направи колективна крачка назад, неспособна да повярва на разиграващата се пред очите й сцена.

Барманът вече беше набрал номера на полицията. Цифрите 911 бяха единствените вкарани в апарата за автоматично набиране, разбира се, редом с телефонните номера на няколко адвокати. Момчетата в синьо вече пътуваха насам, но по всичко личеше, че едва ли ще пристигнат навреме.

Гигантът успя да се изправи на здравия си крак, от лицето му шуртеше кръв. Злобата в очите му бе по-красноречива от всичко, което можеше да се изрече с думи. Един от двамата щеше да умре.