Бодигардът съобщи, че сутринта се появил пред къщата както обикновено — малко преди осем. Но от вътрешната страна на мрежата против комари имало бележка, че Виджи е болна и няма да ходи на училище. Човекът си тръгнал, но проявил съобразителността да прибере бележката. Оказа се, че и тя е написана на компютър и не подлежи на проследяване — също като другата.

— Всеки би могъл да ги напише — въздъхна Шон и мрачно огледа приятелите си. Току-що бяха прекратили претърсването на Бабидж Таун, а малко преди това към тях се беше присъединил и Хорейшо. Шериф Хейс бе организирал група от доброволци, но и техните усилия се оказаха безрезултатни. Детето сякаш се беше изпарило.

Към оградата се приближи голям черен седан.

— Мамка му! — изруга Шон. — Точно сега ли?!

Специален агент Вентрис слезе от колата и се насочи към тях.

— Чух, че пак сте изгубили момичето — подхвърли той.

— Какво искаш, Вентрис? — ядосано попита Шон.

— Искам да се измитате оттук. Присъствието ви е непродуктивно.

— А твоето какво е? — викна Шон. — Нещо да си постигнал досега?

— Овладей се — сложи ръка на рамото му Мишел. — Той все пак е федерален агент.

— Послушай приятелката си — кимна Вентрис. — Ако момичето е отвлечено, само ние можем да го открием.

— Надявам се да я откриете жива — мрачно промълви Шон, изгледа как агентът на ФБР се качва в колата и извика: — Проклето копеле!

— Мисля, че всички имаме нужда от няколко дълбоки вдишвания и издишвания — успокоително се обади Хорейшо.

— Нямам нужда от никакви вдишвания! — сопна се Шон. — Единственото ми желание е да сритам задника на проклетия специален агент!

— Добре де, изливането на гнева също помага — заяви психоаналитикът.

Тримата едновременно обърнаха глави към портала, пред който тежко се подредиха няколко туристически автобуса. Шон и Мишел забързаха към будката на охраната.

— Какво става?

— Временна евакуация на Бабидж Таун — обяви човекът.

— Защо? — попита Мишел.

— Заради двата смъртни случая и изчезването на детето. Служителите и семействата им са силно притеснени. Решението е да бъдат преместени във Уилямсбърг до изясняването на нещата.

— Кой взе това решение? — остро попита Шон.

— Аз — разнесе се глас зад гърба им. Тримата се обърнаха към Чамп Полиън, който бавно крачеше към тях. — Мислите ли, че е погрешно?

— Може ли ние да останем тук?

— Не! — отсече Чамп и се обърна да си върви. — Не мога да нося отговорност за сигурността ви!

— А ти? — подвикна след него Мишел.

— Аз също се изнасям. Не си струва да рискувам живота си, дори и за квантовия компютър.

Два часа по-късно в Бабидж Таун останаха само неколцина пазачи. Мишел и Шон направиха още една обиколка с надеждата да открият някаква следа от Виджи, а Хорейшо отиде да си събира нещата.

Мъркъл Хейс звънна малко след като се прибраха в жилището на Алиша.

— Детето сякаш пропадна в дън земя! — оплака се той, след което добави нещо, от което Шон за малко не изпусна телефона: — Дори ЦРУ не може да го открие!

— ЦРУ ли?

— Да. Иън Уитфийлд чул за изчезването на Виджи и предложил помощта си. Но дори неговите горили не открили нищо.

— Кой да предположи, че ЦРУ има толкова голямо сърце! — язвително вметна Шон, изключи апарата и с отвращение го захвърли на леглото. После отиде в стаята на Мишел да й съобщи новината.

— Трябва да вземем Хорейшо и да се махаме — предупреди го тя, в отговор на което той се обърна и тръгна към вратата. — Къде отиваш?

— На пристанището. Искам да помисля на спокойствие. Хайде, ела. На връщане ще приберем Хорейшо.

Прекосиха гората по тясната пътека и седнаха на кея.

— Господи, къде изчезна Виджи? — с отчаяние промълви Мишел. — Къде?

— Там — отвърна Шон и махна към отсрещния бряг. — На същото място, където убиха баща й.

— А предложението за помощ на Уитфийлд е само за заблуда, така ли?

Той мрачно кимна.

— Значи мислиш, че не е жива?

— Натам вървят нещата.

— Но защо, Шон? Защо Виджи?

— Защото е получила информация от баща си. Някой е разбрал за нещата, които сподели с нас. И е решил да й попречи да ни каже останалото.

— Но как биха могли да научат?

— По всяка вероятност между двата бряга на реката няма никакви тайни.

Мишел отправи замислен поглед към спокойните води на Йорк. Спокойни поне засега.

— Знам какво означава ЦРУ — тихо промълви тя. — Но да убият едно дете?

— Шегуваш се, нали? — горчиво попита той. — Когато става въпрос за националната сигурност, тези типове са готови да убият дори собствените си майки!

— Какво ли е открил Мънк? — въздъхна тя. — Толкова ли е важно, че е трябвало да го премахнат и да отвлекат и дъщеря му?

— Нямам отговор на този въпрос. Знам твърде малко, а вероятно и не съм достатъчно умен. Но в едно съм сигурен: Мънк е станал жертва на предумишлено убийство, Лен Райвест — също. Все още не знам мотивите. Възможно е да са били убити от различни хора или организации и по различни причини, но убийството им е факт. Мънк Тюринг е познавал възрастен човек, който по всяка вероятност е бил военнопленник в Кемп Пиъри и му е разказал за нещо, което се е случило там, и го е накарало да влезе в забранената зона и да бъде убит.

— Тоест Хенри Фокс е успял да избяга, но Мънк не е имал този късмет, така ли?

— Така изглежда — мрачно въздъхна Шон.

— А сега и Виджи! — преглътна сълзите си тя и той побърза да я прегърне през раменете.

— Съжалявам, Мишел. Този път оплетох конците, при това здравата.

— Двамата я изпуснахме, Шон — простена през сълзи младата жена. — Двамата!

Шон помълча известно време, после бавно заговори:

— Сутринта излязохме някъде около шест, още беше тъмно. Алиша беше заета с нотите. Това означава, че след нашето излизане всеки би могъл да дойде и да отвлече Виджи. Една бърза моторница може да пресече реката за броени минути.

Мишел мълчеше, сълзите се стичаха по лицето й. Той бръкна в джоба си и й подаде носната си кърпа.

— Какво ще правим сега? — прошепна тя.

— Сега аз ще отида да прескоча онази ограда — отвърна с мрачна решителност той, отправил поглед към отсрещния бряг.

— Какво?! — сепнато се отдръпна тя.

— Няма друг начин, Мишел. Аз обърках нещата и оставих Виджи без охрана. Не мога просто да седя спокойно и да чакам развоя на събитията. Ще се опитам да я спася, защото съм длъжен да го направя.

— Добре — въздъхна тя. — Кога тръгваме?

— Ти няма да дойдеш.

— В такъв случай и ти няма да ходиш никъде.

— Не мога да ти го позволя, Мишел! Нима не разбираш, че всичките ми разсъждения могат да се окажат погрешни? Нямам право да рискувам живота ти!

— Какъв живот, Шон? Понякога дори не знам коя съм. В момента мисля единствено за Виджи Тюринг. По тази причина или ще прескочим проклетата ограда заедно, или и ти няма да мръднеш оттук!

Той мълчаливо я гледаше, трогнат и едновременно горд от предаността й. Но после си спомни за предупрежденията на Джоун и Хорейшо и сърцето му се сви.

— Утре вечер ще кацне поредният самолет на ЦРУ — добави тя. — Не мислиш ли, че ще се опитат да изведат Виджи с него? Имам чувството, че поне дотогава ще я оставят жива.

Той не отговори и отново насочи поглед към отсрещния бряг. Запита се дали наистина иска да се изпречи на пътя на човек като Иън Уитфийлд. Отговорът беше отрицателен. След което тръсна глава. Да, разбира се! Не само беше готов да се изпречи на пътя му, но и да го смачка!

После внезапно му хрумна една идея и той скочи.

— Хайде, тръгваме!

Обаждането на Тоби Рукър дойде малко преди Хорейшо да приключи с опаковането на нещата си.

— Успях да открия нещичко — обяви той. — Горе-долу по времето, което ви интересува, на около час път нагоре, към Смоуки Маунтънс, е била открита изоставена кола. По онова време бях репортер на свободна практика, но още си спомням случая.