— Може би път — сви рамене той.

Тя обърна документа и го разгледа от обратната страна.

— Тук има някакви инициали: Х. Ф.

— Хайнрих Фукс — каза Хорейшо.

— Под тях има някаква бележка на немски.

— Погледнете — рече Шон и посочи по-нова бележка, добавена с друг почерк.

— Тази е на английски, вероятно от Мънк Тюринг — установи Мишел. — Съдържа посоките на компаса, указания и всичко останало. — Обърна картата с лицето нагоре и добави: — До мястото, където свършва тази линия. Ако Шон е прав, именно оттам е избягал Фукс.

— Ясно.

— Но как го е направил?

— Не знам. Мисля, че най-добрият начин е по реката. Ако е вървял пеша през полето и гората, кучетата със сигурност биха надушили следите му. Водата винаги е най-удобният път за бягство, стига да се добереш до нея. Сигурен съм, че по онова време тук е имало много силна охрана.

— Да, но над земята — подхвърли Мишел.

— Какво?!

— Според мен тази линия е тунел, Шон. Тунел, който води в сърцето на Кемп Пиъри. Или в случая с Хайнрих Фукс — път за бягство от базата и към свободата. Затворниците често прекопават тунели, за да избягат.

— Но защо му е на Мънк картата на тунел, който води до вътрешността на Кемп Пиъри? В крайна сметка са го убили, нали?

— Но не в тунела. По-вероятно са го пипнали навън, защото едва ли са знаели за него.

— Това не е отговор на въпроса защо е рискувал живота си, използвайки този тунел.

— Може би Фукс му е разказал за нещо, което е било скрито там — намеси се Хорейшо. — Не знам какво е, но положително е било ценно.

— Всичко ми звучи абсолютно налудничаво — въздъхна Шон и се обърна към Мишел. — Но все пак ни донесе нещо, което има огромна практическа полза: пътя за проникване на територията на базата!

— Значи наистина си убеден, че Виджи е там, така ли? — втренчено го погледна тя.

— Дори да не е, със сигурност ще открием нещо друго. Надявам се то да е достатъчно важно, за да принудим онези типове да освободят детето.

— Ами ако все пак знаят за съществуването на тунела?

Шон бавно сгъна картата, огледа ги последователно и мрачно поклати глава.

— В такъв случай сме мъртви.

Решиха да пренесат с лодката екипировката, поръчана за секретната им мисия в Кемп Пиъри. След като свършиха, Шон предложи да отскочат до Саут Фрийман. За тази цел се наложи да завържат лодката на изоставен рибарски пристан и да изминат близо километър пеша, тъй като градчето Арч, Вирджиния, не беше на брега на реката. Шон използва мобилния телефон на Мишел, за да предупреди Саут за предстоящата визита. Въпреки късния час той ги чакаше зад бюрото си с обичайната цигара в уста, а пръстите му щракаха по клавиатурата.

— Всички говорят за изчезналото момиче от Бабидж Таун. Наистина гореща новина. На всичкото отгоре то се оказва дъщерята на Мънк Тюринг, което е напълно достатъчно за извънредно издание. Ако ми кажете, че в това са замесени онези шпиони оттатък реката, радостта ми ще бъде пълна!

— А дали радостта ти ще бъде пълна, ако научиш, е момиченцето може би е мъртво! — мрачно го изгледа Мишел. — Проклети журналисти! Единствено сензацията може да ги развълнува!

Чернокожият мъж престана да пише, завъртя се заедно със стола и се втренчи в нея.

— Хей, аз нямам нищо против горкото дете! Искрено се надявам да го открият живо и здраво, а мръсниците да си получат заслуженото! Но новината си е новина.

Мишел извърна глава с отвращение.

— Дали се е случило нещо интересно в Кемп Пиъри, Саут? — побърза да се намеси Шон. — Имам предвид периода около Втората световна война, когато базата е била под управлението на флота?

— Интересно ли? Не си спомням. Ако изключим евакуираните градчета и съоръженията на ЦРУ, местността е само гори и езера. Защо питаш?

— Мислех си за скрити съкровища, потопени кораби, ей такива неща — разочаровано измърмори Шон.

— Е, имаше и такава легенда — усмихна се Саут. — Но трябва да те предупредя, че е пълна глупост.

— Разкажи ни я, Саут — помоли Хорейшо.

— Защо? Дори да има нещо вярно в нея, вие няма как да се промъкнете в Кемп Пиъри.

— Въпреки това — рече Шон.

Фрийман се облегна назад, помълча известно време и после каза:

— Е, добре. Но става въпрос за нещо, което се е случило много отдавна, още по колониално време.

— Да го чуем! — нетърпеливо заповяда Мишел.

— Хей, госпожице! — обидено я погледна вестникарят. — Не съм длъжен да ви разказвам каквото и да било!

— Спокойно, Саут — вдигна ръка Шон. — Не бързай. — Той седна на един стол срещу бюрото и хвърли убийствен поглед към Мишел, която се настани на ръба на бюрото и заби леден поглед в лицето на журналиста.

— Е, хубаво — примири се Фрийман, облегна се на стола и започна разказа си. — Нали си спомняте за лорд Дънмор, за когото ви разказах предишния път?

— Последният губернатор на Вирджиния, нали? — вметна Шон.

— Именно. Според легендата англичаните докарали тук тонове злато, за да финансират бойните действия. Парите им трябвали за да плащат на шпионите и германските наемници, които се биели на страната на англичаните, а също така и за да привличат местното население на тяхна страна.

Самият Дънмор имал задачата да настрои индианците срещу американската армия и да ги накара да се бият срещу нея. Днес малцина си дават сметка, но по време на войната голяма част от местните са се колебаели чия страна да вземат. Всичко зависело от това кой е победил в поредното голямо сражение и чия армия е окупирала съответното населено място. По тази причина златото на Дънмор би трябвало да играе изключително важна роля.

— Но той е бил във Уилямсбърг — възрази Шон.

— Откъдето са го прогонили, принуждавайки го да се скрие в ловната си хижа Порто Бело — контрира Саут. — Същата, която фигурира в Националния регистър. — Стана и пристъпи към картата. — Ето я тук, почти в центъра на Кемп Пиъри.

Домакинът се върна на мястото си, а Шон стана и закрачи напред-назад.

— Окей, златото е било пренесено в Порто Бело — каза той. — Но какво се е случило с него след това?

— Никой не знае. И не е било в Порто Бело, защото не е съществувало.

— Сигурен ли си? — обърна се да го погледне Шон.

— Нека бъдем реалисти — въздъхна старият вестникар. — Ако в Кемп Пиъри е имало съкровище, все някой трябва да го е открил. Новината за подобно нещо няма как да не се разчуе.

— А ако никой не го е открил? — контрира Шон.

— Съмнявам се. Дънмор не е бил толкова умен, че да скрие така добре планина от злато.

— Територията на Кемп Пиъри включва хиляди квадратни километри — обади се Мишел. — Части от нея със сигурност не са изследвани нито от флота, нито от ЦРУ.

— Възможно е — кимна Фрийман, очевидно скептичен по въпроса. — Но дори да е така, едва ли някой вече може да го открие. Прав ли съм? — Той извърна глава към Шон, който се беше втренчил в нещо, окачено на стената. — Прав ли съм?

Шон продължаваше да гледа втренчено някакъв лист хартия, прикрепен към стената.

— Хей, какво има? — разтревожено попита Мишел.

Шон рязко се обърна.

— Саут, сигурен ли си в точността на онзи списък с вече несъществуващите населени места във Вирджиния, който ни показа предишния път? — възбудено попита той.

— Абсолютно — кимна Фрийман, стана от мястото си и пристъпи към него. — Съставен е от специалистите в Ричмънд и е проверен от властите.

— Това е то, мамка му! — възкликна Шон.

— Какво? — извика Хорейшо.

Показалецът на Шон се заби върху едно име от списъка.

— Ето го! Във Вирджиния е съществувало населено място с името Дънмор!

— Да, ама вече го няма — жлъчно се обади Фрийман. — Сменили са го веднага след като са прогонили разбойника. Днес окръгът се нарича Шенандоа. Доста приятно място.

Шон се обърна и хукна към вратата, следван от останалите. Нещата не бяха свързани нито с нотите, нито с текста към нея. Ключът беше името на песента: Шенандоа.