— Около петдесетина свидетели твърдят, че е нападнала мъжа без никаква причина. Искам да те питам нещо друго, Шон: какво, по дяволите, е търсила в онзи квартал? Нима е била обзета от желание да умре?

Била ли си обзета от желание да умреш, Мишел?

В коридора се натъкна на Големия Родни. Нямаше как да го пропусне. С него беше и приятелката му, която продължаваше да чисти изцапаната си рокля.

— Много й се струпа напоследък — подхвърли Шон.

— Какво ни пука, по дяволите? — изкрещя жената.

— Ще й скъсам задника в съда! — мрачно изръмжа накуцващия Родни, притиснал кръста си с бинтована ръка.

— Точно така! — изскимтя приятелката му. — Я виж какво направи с роклята ми онази кучка!

— Тя няма нито пари, нито недвижими имоти — охлади ентусиазма им Шон. — Можете да й вземете джипа, но той е навъртял поне сто и шейсет хиляди километра.

— Да си чувал за запор? — озъби се жената. — Ще й прибираме заплатата през следващите двайсет години. Надявам се да й хареса!

— Ще й прибирате част от заплатата — поправи я Шон. — При условие, че работи. Но трябва да ви кажа, че в момента е безработна и няма изгледи скоро да си намери работа. Най-вероятно ще я върнат в клиниката веднага след като излезе от болницата.

— В клиниката ли? — втренчи се в него приятелката, забравила за роклята си. — Каква клиника?

— „Сейнт Елизабет“, клиника за душевноболни.

— Я стига! — кресна Родни. — Кучката ме нападна!

— Искаш да кажеш, че е луда? — неспокойно попита приятелката му.

— Да имаш друго обяснение? — отвърна с въпрос Шон и бавно огледа масивната фигура на Родни. — Ти сериозно ли мислиш, че някой би нападнал мъжага като теб ей така, без причина? И то жена?

— Мамка му! — изруга Родни и хвърли неспокоен поглед към приятелката си. — Човекът може и да е прав. Трябва наистина да е луда, за да го направи. Нали, скъпа?

— Не ме интересува! — отсече жената и войнствено сложи ръце на кръста си. — Искам пари от някого, не ми пука от кого! — Очите й пробягаха по лицето на Шон. — Може и от приятел… В противен случай мис „Карате“ ще трябва да полежи в пандиза!

— Добре, ще гледам да посъбера нещо — промърмори той.

— Колко? — засече го жената.

Шон отговори след бърза, направена по памет ревизия на банковите си авоари.

— Десет бона, но това е максималното. Ще ви стигнат за покриване на болничните разходи и за нова рокля, а с остатъка ще забравите за инцидента.

— Десет бона?! — изпищя жената. — Ти за луда ли ме вземаш? Искам петдесет! Докторът каза, че коляното на Родни се нуждае от някаква скопия. Освен това тя му счупи пръста!

— Нямам петдесет бона.

— Предупреждавам те, че няма да приема нито цент под четирийсет и пет! — изсъска тя. — В противен случай приятелката ти ще се изправи пред съда, а той ще й осигури достатъчно време в пандиза да успокои нервите си!

— Добре, четирийсет и пет — въздъхна Шон. Това означаваше да изтеглят всичките си осигуровки, плюс още няколко хилядарки назаем.

— Барът беше здравата изпотрошен — обади се Родни. — Човекът ще си иска парите, най-малко два бона…

— Хиляда и петстотин за бармана и нито цент повече — отсече Шон.

Рано на следващата сутрин въпросът беше уреден — направо на тротоара пред болницата. Парите бяха предадени, документите подписани. Родни обяви, че става въпрос за недоразумение, и официално се отказа да повдига обвинения. Огромният мъжага сгъна чека и го прибра в джоба си.

— Трябва да й отдам заслуженото, макар че почти ми видя сметката — промърмори той. — Но…

— Какво „но“? — бързо вдигна глава Шон.

— Тя ми беше видяла сметката, приятел — сви рамене гигантът. — Не ме е срам да си го призная. Направо ме размаза с нейното кунг-фу… Няма да ти казвам колко болеше. Но после, точно когато й оставаше да ме прати при ангелите, нещо й стана… Последният й шут беше някак мек, някак прекалено бавен. Успях да я сграбча за крака, след което всичко свърши. Сякаш нарочно ми пусна аванта, за да мога да й видя сметката. Но ти сам каза, че е луда, което обяснява всичко.

Шон им обърна гръб и забърза към болницата. Не искаше Мишел да се събуди окована с белезници.

Благодарение на здравия организъм и страхотната си физическа форма Мишел се възстанови сравнително бързо. Поне във физическо отношение. Сътресенията отминаха, синините изчезнаха, пукнатите ребра започнаха да зарастват, счупеният зъб беше заменен с имплант. Шон се премести в един от близките мотели, за да бъде всеки ден с нея. Но когато я изписаха от болницата, възникна друг проблем: ключалките на къщата за гости се оказаха сменени, а багажът им беше струпан на верандата. Албърт и останалите бяха извън града и Шон се принуди да звънне на приятеля си в Нантъкет. Човекът, който вдигна телефона, го осведоми, че лично собственикът е наредил бравите да бъдат сменени, а Шон всъщност има късмет, че срещу него не е повдигнато обвинение за нападение с бухалка срещу сина на собственика. Шон да не го търси никога повече, бе добавил той.

Шон хвърли поглед към Мишел, която мълчаливо седеше до него. Очите й бяха безизразни, което не се дължеше само на болкоуспокояващите.

— Ще трябва да си намерим друга квартира — промърмори той. — Тук са започнали ремонт. Знаех за това, но забравих да ти кажа.

Тя просто гледаше през прозорчето, без да реагира.

Той подкара колата към близкия мотел, където нае двойна стая. Засега не смееше да я остави без надзор. Беше изтеглил малко пари в брой, без дори да погледне жалката сума, останала в сметката му. За вечеря взе китайска храна, която изяде сам, тъй като наранената челюст позволяваше на Мишел да приема само течности.

Той седна на леглото до нея.

— Трябва да сменя превръзката на лицето ти — меко промълви той.

Едната рана беше на челюстта й, другата пресичаше челото. Местата бяха все още болезнени, което я накара да трепне от докосването.

— Извинявай.

— Просто го направи! — тросна се тя. Шон изненадано се отдръпна и я погледна в очите, но те отново бяха станали безизразни.

— Как са ребрата? — попита той, опитвайки се да завърже разговор. Но тя му обърна гръб. — Имаш ли нужда от нещо? Трябва да поговорим, Мишел.

Вместо отговор тя легна и се сви на кълбо.

— Добре, не е нужно да ме гледаш, докато ти задавам въпроси — въздъхна той, стана и започна да крачи из стаята с бутилка бира в ръка. — Какво търсеше в онзи квартал? Защо влезе в онзи бар? И защо, по дяволите, избра оная грамада, която спокойно може да е защитник в отбора на „Редскинс“?

Отговорът беше мълчание.

— Аз ли сбърках нещо? — прекрати разпита Шон. — Виж какво, знам, че в момента нещата не вървят, но твърдо вярвам, че ще се оправим. — Замълча за миг, после излъга: — Вече имам няколко идеи за работа. Това не те ли кара да се чувстваш по-добре?

— Стига, Шон.

— Какво значи „стига“? — повиши глас той. — Не трябва да бъда оптимист, не трябва да те подкрепям, така ли?

В отговор получи само една отегчена въздишка.

— Виж какво, на това трябва да се сложи край! — ядоса се не на шега той. — Не можеш до безкрайност да предизвикваш кръчмарски скандали, защото някой в крайна сметка ще те гръмне и всичко ще приключи!

— Сигурно.

— Какво става с теб?

Тя се запрепъва към банята. Ключалката изщрака зад гърба й. Миг по-късно я чу да повръща.

— Добре ли си, Мишел? Имаш ли нужда от помощ?

— Остави ме на мира, по дяволите! — изкрещя тя.

Шон излезе навън, седна на ръба на басейна и потопи краката си в топлата, миришеща на хлор вода. Есенната вечер беше прекрасна, със звездно небе и лек ветрец, който успешно се справяше с традиционната вашингтонска влага. На всичкото отгоре в басейна се появи младо създание в миниатюрни бикини, което едва ли имаше повече от двайсет години. Но въпреки крехката си възраст тя плуваше добре, с уверени и мощни загребвания. След четвъртата дължина се плъзна към страничната стена, стегнатите й гърди изскочиха над водата.