— Господ да ги убие тези грешници!

— Предполагам, че споменатите грешници се появяват само вечер — промърмори Хорейшо.

— Но вечер и ние сме на крак, нали? Няма закон, който да ни вкарва в леглото веднага след като се мръкне. По тази причина ставаме свидетели на злото!

— Много съжалявам. Но аз нямах предвид, хм, злото… Интересувам се от семейство Максуел, което е живяло в тази къща преди трийсетина години.

— Не знам нищо за него, защото ние сме в нея само от пет години.

— А дали някой друг ще си спомни за тях?

Дебелият показалец на жената се стрелна към къщата.

— Никой не се задържа дълго. А старите жители отдавна ги няма.

Бебето се оригна и от устата му потече тънка ивица слюнка. Майка му небрежно го избърса с мръсна кърпа, която измъкна от джоба си.

Хорейшо й подаде визитната си картичка.

— Обади ми се, ако се сетиш за някой, който може да ми помогне.

Очите й пробягаха по картичката, главата й рязко се вдигна.

— Ти психоаналитик ли си?

— Нещо такова.

— От Ва-шинг-тон?! — натъртено попита тя. — Но това тук е Тенеси!

— Имам доста пациенти.

— Защо се интересуваш от Максуел?

— Тези неща са поверителни, но все пак ще ти кажа, че се опитвам да помогна на една моя пациентка.

— Как по-точно?

— Нали уж не ги познаваше? — втренчено я изгледа Хорейшо.

— Познавам една жена, която може би ще ти каже нещо за тях. Баба ми ни остави тази къща и се премести в старчески дом. Живее в него вече четирийсет години, а дядо е погребан ей там, в задния двор.

— Това е добре.

— Гробът му отдавна е обрасъл с трева и тръни.

— О, сигурно. Значи баба ти е във въпросния старчески дом. Близо ли е?

— Държавно сиропиталище, на около час път оттук. Тя не можеше да си позволи друго. Прехвърли ни къщата, за да получи помощ от правителството. Ако знаеха, че притежава собственост, нямаше да я приемат.

— Защото трябваше да плати за престоя си ли?

— Точно така. Държавата ни прецаква всеки ден от седмицата, с изключение на неделя. Трябва да се борим със зъби и нокти за жалките трохи, които ни подхвърля. Сигурна съм, че след още няколко години тук ще командват мексиканците. — Вдигна очи към небето и прошепна: — Моля те, господи, прибери ме, преди това да се случи!

— Внимавай с молбите към господ, защото той чува всичко. Мислиш ли, че тя ще пожелае да говори с мен?

— Може би. Тя има добри дни, но има и лоши. Опитвам се да й ходя на свиждане поне два пъти месечно, но освен бебето имам още четири, които вече ходят на училище. А и бензинът не е евтин. — Очите й отново пробягаха по лицето му. — Важно ли е това за теб?

— Зависи какво ще ми каже — усети се най-после Хорейшо, помълча за миг и добави: — Ако ми даде важна информация, ще й платя сто долара.

— На нея?! Тя отдавна няма нужда от пари. Ще платиш на мен!

— Добре — усмихна се Хорейшо. — Ще ми уредиш ли среща?

— Ще дойда с теб — отсече жената. — Иначе като нищо ще забравиш какво сме се договорили.

— Кога можем да тръгнем?

— В шест, тогава се прибира мъжът ми. Ще стигнем след вечеря. Възрастните хора не обичат посетители, докато дъвчат.

— Добре. Как се казва баба ти? А старческият дом?

— Да ти приличам на луда? — презрително го изгледа тя. — Ще караш след мен, а когато пристигнем, ще те заведа в стаята й.

— Добре. Спомена за добрите и лошите й дни. Какво по-точно имаш предвид?

— Че от време на време превърта. Има си един демон или нещо подобно…

Хорейшо изви глава. За момент изпита чувството, че жената насреща му е напълно откачена. После изведнъж му просветна.

— Искаш да кажеш деменция?

— Точно така. Моли се да имаме късмет.

— Е, благодаря за помощта. Как ти беше името?

— Линда Сю Бюканан. Приятелите ми викат Линди, но ти не си ми приятел, затова ще ме наричаш Линда Сю.

— Аз съм Хорейшо.

— Ама че шантаво име.

— Аз съм си шантав тип. Ще се видим в шест. Между другото, Линда Сю, малкото вързопче току-що повърна върху обувката ти.

След тези думи Хорейшо си тръгна, оставяйки новата си позната да ругае и да трие обувката си във високата трева.

Санди седеше в леглото и изглеждаше много добре. Сестрата се отдалечи, а Мишел пристъпи към нея и стисна ръцете й в своите.

— Казвай какво се случи! — настоя тя.

Санди се усмихна и се вкопчи още по-силно в приятелката си.

— Нищо особено, скъпа. Случват ми се такива работи. Просто понякога всичко се разпада. Но като си пийнах малко от еликсира на щастието, всичко си дойде на мястото.

— Значи си добре, така ли?

— Абсолютно.

— Помислих, че си получила удар.

— Сега разбираш защо не мога да работя. От мен би станал страхотен пилот, нали? — Направи гримаса и промени гласа си. — „Дами и господа, говори вашият капитан. След малко ще започнем да се спускаме към ада, а човекът, който управлява самолета — тоест аз, всеки момент ще откачи. Затова се завържете здраво и се молете на бога да приземя това бебче!“ — Разсмя се и издърпа ръката си.

— Съжалявам, Санди. Наистина съжалявам.

— О, няма защо да съжаляваш. При мен това е нещо обичайно.

Мишел се поколеба за миг.

— Влязох в стаята ти веднага след като те изкараха — промълви тя. — Не знам защо, вероятно защото бях объркана. Чух, че някой идва, и се скрих зад вратата. Беше Бари.

— Той видя ли те? — изправи гръб Санди.

— Не, измъкнах се навън. А след това отидох да съобщя на старшата сестра. В този момент той най-вероятно обмисля отмъщението си.

— Какво може да е търсил в стаята ми? — замислено я погледна Санди.

— Може би просто е решил да надникне, за да разбере какво е причинило цялата бъркотия — сви рамене Мишел. — Или да прибере нещо ценно.

— За целта ще трябва да отскочи до банката ми — изсумтя Санди. — Там са истински скъпите ми бижута. Никога не ги мъкна по клиниките, защото знам, че ще изчезнат. Имала съм такива случаи.

— Добре си направила.

Санди се опита да се изправи и Мишел се наведе да й помогне. Отметна завивката, хвана я през кръста и я вдигна по-нагоре върху възглавницата. После отново зави босите й крака.

— Силна си — отбеляза Санди.

— При моята професия това е задължително. Но и ти изглеждаш в добра физическа форма.

— Само от кръста нагоре. Но краката ми са макарони. — От гърдите й се откърти тежка въздишка. — Да можеше да видиш какви бяха едно време!

— Сигурно — усмихна се Мишел. Нарочно беше дръпнала завивките, за да види краката й, които наистина изглеждаха изсъхнали. Бе й хрумнало да го направи по пътя насам, но може би имаше и нещо друго.

— Изглеждаш ми замислена — забеляза състоянието й Санди.

— Май всички сме така — тръсна глава по-младата жена и погледна встрани. — Нали затова сме тук?

Час по-късно Санди беше върната в стаята й, а Мишел предприе обичайната си обиколка из клиниката, след което се включи в поредната групова терапия.

— Кога ще се появи доктор „Харли Дейвидсън“? — обърна се към една от сестрите тя.

— Кой?

— Хорейшо Барнс.

— О, не знам. Но заместникът му е много добър специалист.

— Браво на него.

След сеанса излезе в коридора и почти се сблъска с Бари, който изскочи иззад ъгъла. Мишел направи опит да го заобиколи, но той се изпречи на пътя й и саркастично подхвърли:

— Как е приятелката ти Санди?

Мишел си даваше сметка, че не бива да захапва въдицата, но нещо в нея я накара да направи точно обратното.

— Много е добре — бодро отвърна тя. — А ти откри ли в стаята й нещо, което заслужаваше да бъде откраднато?

— Значи ти си ме наклепала пред старшата сестра? — присви очи той.

— Чак сега ли се досети? Господи, какъв нещастник!

— Защо не слезеш на земята? — иронично се усмихна Бари. — Аз работя тук и мога да си тръгна, когато пожелая. Но ти си луда и ще останеш заключена до края на живота си.