— Спокойно, Шон — прошепна Мишел. — Ще се справим заедно.

Обърна се. Тя беше коленичила до него. Изражението на лицето й му каза всичко. Той стисна ръката й и леко кимна. Как изобщо се беше усъмнил в нея, по дяволите? За такива операции тя бе по-подготвена дори от самия него!

Парализата и паниката изчезнаха така внезапно, както се бяха появили. Той напълни дробовете си с въздух и запълзя напред, следван от Мишел. Стигнаха до оградата. Тя остана да наблюдава, а той извади ножици за метал и проряза малка дупка в мрежата. Прехвърлиха раниците си и се промушиха през нея, след което Шон старателно закрепи мрежата на мястото й. Обърнаха се и потънаха в гората.

Няколко минути по-късно спряха и Шон извади картата на Хайнрих Фукс. Полетата й бяха покрити с изчисленията, които бяха направили заедно преди началото на операцията. Наложи се да рискуват и да включат фенерчето.

Фукс не бе маркирал входа на тунела. Но и да го беше направил, той отдавна щеше да е заличен от времето. Но Мънк Тюринг им бе помогнал, добавяйки под картата посоките на компаса, пътеките за придвижване и всичко останало. А ключът към пълното разшифроване беше поверил на дъщеря си. Шон си даваше ясна сметка, че Мънк не беше рискувал живота си просто за да измине пътя за бягство на немския военнопленник. Несъмнено бе имал друга, далеч по-важна причина да го направи.

Следвайки указанията на Тюринг, те се отправиха на северозапад и се озоваха на малка, заобиколена от брези полянка. Това беше мястото. Шон започна да измерва разстоянието с крачки, но Мишел го спря.

— Колко висок е бил Тюринг?

— Един и седемдесет.

— Ти си със седемнайсет сантиметра по-висок — прошепна тя. — Нека аз измеря разстоянието.

Направи го с по-малки крачки от нормалните за нея. Мънк Тюринг трябва да е бил изключително прецизен човек, помисли си Шон, докато гледаше как Мишел се промъква между дървета и храсти, които изглеждаха абсолютно лишени от човешко присъствие. Въпреки това беше сигурен, че всеки момент ще открият входа на тунела.

Отпусна се на колене и започна да опипва земята. За маркировка служеха дълги и жилави ластари, които се вписваха в терена напълно естествено. Тайният вход беше маркиран с V а не с обичайното X. Буквата на Виджи, която присъстваше и в писмото. Присъедини се към Мишел и двамата започнаха да ровят с ръце земята.

Скоро напипаха дебела дъска и започнаха да я теглят нагоре. Оказа се, че тя е част от солиден дървен капак с размери метър на метър, под който зейна дълбока дупка.

Влязоха в нея, увиснаха на ръце и бавно разтвориха пръсти. Приземиха се меко на пръстения под на тунела, който се оказа на около два метра под дупката. Мишел се покатери на раменете на Шон и дръпна капака на мястото му.

— Мънк е използвал въже, което е пуснал вътре, преди да скочи — прошепна тя и посочи с ръка към стената. — Иначе не би могъл да затвори входа.

— И аз нося въже — отвърна Шон. — На връщане пак ще те повдигна, за да го завържеш горе.

Уверили се, че капакът е на мястото си, те рискуваха да включат фенерчето. Тунелът се спускаше надолу, таванът беше твърде нисък за високи хора. Стените бяха от червеникава глина, сухи и солидни, подсилени от масивни дървени подпори, които минаваха и под тавана.

— Едва ли отговарят на елементарните изисквания за сигурност на рудниците — нервно прошепна Мишел. — Хайнрих Фукс ли ги е поставил? Според мен е непосилна работа за сам човек.

— Тук са работили и други пленници, но само той е успял да се измъкне — отвърна Шон.

— Защо?

— Защото след края на войната останалите са били освободени, може би малко след прокопаването на тунела. Но Фукс е останал пленник.

— Защо?

— И аз като Хорейшо отделих малко време за исторически справки. Ако Хайнрих Фукс е бил корабен радист, той положително е познавал „Енигма“. След края на войната съюзниците са оставили в плен всички, които са знаели шифъра. Не са им позволили да се върнат в родината си, за да използват познанията им.

— Въпреки капитулацията на Германия?

— Точно така. След края на бойните действия мнозина нацистки лидери и висши германски офицери са се пръснали по света. Съюзниците не са искали сред тях да се окажат шифровчици, които да им съобщят, че съюзниците са разбили „Енигма“, и които лесно биха им помогнали да създадат нова комуникационна мрежа.

— Още едно доказателство за ползата от историята в съвременния живот — кимна Мишел.

— Винаги съм бил на това мнение — отвърна Шон. — Хайде, да вървим.

„Боинг–767“ притежаваше мощни двигатели, допълнителни резервоари за гориво и всичко останало, необходимо за дългите презокеански полети. Широкият му корпус се наклони наляво и се насочи към бреговата линия на Съединените щати. Не след дълго прелетя над Норфък, щата Вирджиния, и започна да се снижава. Машината не беше регистрирана нито в международна, нито в американска компания, не беше частна собственост и не принадлежеше на никоя от големите военни корпорации. При нормални обстоятелства липсата на тези характеристики в самолет, прелитащ над една от ключовите военновъздушни бази на страната, би предизвикала светкавична реакция. Във въздушното пространство над Норфък биха се появили изтребители прехващачи, които бързо биха насочили неизвестния самолет за принудително кацане на най-близкото летище.

Обстоятелствата в случая не бяха нормални. В базата не прозвучаха сирените за тревога, пилотите не хукнаха към готовите за бой машини. Самолетът без отличителни знаци имаше разрешение от най-високо място да лети над цялата територия на САЩ и да се приземява на летище по свой избор. Боингът продължи полета си спокойно — както го правеше всяка събота вече почти две години. След по-малко от трийсет минути той щеше да спусне колесниците си, за да се приземи на писта, построена изцяло с парите на данъкоплатците. Въпреки че никой от тях не можеше да припари до нея.

Шон и Мишел стигнаха края на тунела и напрегнаха слух. Над главите им се издигаше плътна стена. Току-що бяха преминали под една от най-сложните системи за сигурност на територията на страната. Ако бяха на повърхността, вече щяха да бъдат заловени или ликвидирани.

Спогледаха се, вдигнаха ръце и натиснаха тежкия капак над главите си. Бяха напрегнати до крайност, готови да побегнат при най-малкия шум. Но тишината беше пълна. Капакът се отмести и те предпазливо се изкатериха нагоре. Главите им скоро се показаха от дупката. Краткото включване на фенерчето показа, че се намират в стая с тухлени стени, изпълнена с влажен и застоял въздух.

— Сякаш сме се върнали назад във времето — прошепна Мишел, оглеждайки голите стени, изгнилите подпори на тавана и пръстения под.

— Добре дошла в Порто Бело — кимна Шон. — По всяка вероятност именно тук са държали Фукс и останалите пленници.

Германците бяха прокопали тунела буквално под носа на флотската охрана. В ъгъла се виждаше купчина тухли от полусрутената външна стена.

— Това не ми харесва — поклати глава Мишел. — Имам чувството, че таванът всеки момент ще се срути върху главите ни.

Шон се наведе и вдигна една от тухлите.

— Издържал е повече от двеста години, не виждам защо да не издържи още един час — каза той и насочи фенерчето си към пода. Върху него личаха сравнително пресни следи. — Надявам се, че ги е оставил Мънк Тюринг…

— Добре, но къде е златото? — попита Мишел.

— Все още не сме претърсили къщата — отвърна Шон.

— Предпочитам да открия Виджи, а не съкровище.

— Трябва да побързаме — погледна часовника си той. — Самолетът скоро ще се приземи.

Направиха кратък оглед на приземието и се качиха горе. Първият етаж се оказа абсолютно празен, без никакви мебели. На места личаха следи от някогашната елегантност — най-вече по останките от ламперия, солидната камина и британската корона, гравирана над входната врата. Но годините бяха взели своето. Помещението беше занемарено и изоставено, а елегантността му отдавна се беше превърнала в спомен. Въпреки това те се оглеждаха с трепет, обзети от респект към мястото, където легендарни военачалници като Уошингтън, Джеферсън и Адамс се бяха сражавали за независимостта на Америка.