— Отново си почини, Мишел — разпореди се Хорейшо и тя се облегна назад с обляно в сълзи лице.

Той разбираше, че несподелената тайна съсипва Мишел. Беше като непочистена рана, чиято смъртоносна инфекция се е разпространила навсякъде. Цял живот беше крила в себе си изневярата на жената, която я беше родила. А също и действията на баща й, прикрил едно престъпление. Но това беше нищо в сравнение с мисълта, че самата тя беше убила човек. Със собствените си ръце.

Спомни си думите, които младата жена беше изпуснала пред него в Бабидж Таун. Че проблемите й вероятно произтичат от бруталното убийство, което е извършила в детството си. Тогава реши, че просто се прави на интересна, но сега си даде сметка, че това е бил един отчаян вик на обремененото й подсъзнание. Вик, който той не успя да разчете. За съжаление.

Не вярваше, че Мишел действително е видяла очите на мъжа, вперени в нея. Нито в колата, нито в спалнята. Не вярваше, че изобщо е видяла нещо. По-скоро бе усетила нещо ужасно, без да разбира какво е то. И бе реагирала по съответния начин, за да го прикрие. С физически действия, подпомагащи стремежите на подсъзнанието.

Хорейшо изчака няколко секунди, после вдигна глава:

— Е, добре, Мишел. Сега искам да ми разкажеш за розовите храсти.

— Една вечер татко ги изсече. Видях го от прозореца си.

Хорейшо се облегна. Франк Максуел бе засадил тези храсти като подарък на жена си по случай годишнина от сватбата им. Явно съпрузите бяха успели да погребат и забравят този кошмар. Но вече трийсет години някъде там, в Тенеси, близките на мъртвеца вероятно продължаваха да тънат в догадки относно неговото изчезване. Рано или късно семейство Максуел трябваше да отговаря за деянието си. Вероятно не в съда, а пред собствената им съвест.

Хорейшо извърна глава към Мишел и успокоително прошепна:

— Почивай си, не мисли за нищо.

Излезе навън да поговори с Шон, но не му спомена нищо за чутото в кабинета.

— На нея също няма да кажа нито дума — увери го той.

— Тогава за какво беше цялата работа?

— Има шанс признанието, дошло от подсъзнанието, да намали натиска върху съзнателните й действия. А лечението, до което възнамерявам да прибягна, почти сигурно ще подпомогне този процес. При следващия хипнотичен сеанс ще й внуша някои идеи, които до голяма степен ще решат проблема.

— Защо не го направиш още сега?

— Защото има опасност от допълнително обременяване на подсъзнанието й, което е много болезнено.

— Аз мога ли да помогна с нещо?

— Да, като проявяваш повече разбиране към малките й странности. Би било едно добро начало.

След тези думи Хорейшо се върна в кабинета и внимателно извади пациентката си от транса.

— Е, какво ти казах? — нетърпеливо попита тя.

— Мисля, че сеансът беше доста успешен — отвърна той.

— Значи си решил да не ми кажеш нищо? — остро го погледна тя. — Знаех си, че си гадняр, да те вземат дяволите!

— Ето това е моята Мишел! — широко се усмихна Хорейшо. — Жената, която обичам и от която се страхувам!

Потеглиха обратно към къщи. Мълчаха известно време, след което Мишел рязко се извърна към Шон.

— И ти ли няма да ми кажеш?

— Не мога, защото Хорейшо не сподели нищо с мен.

— Стига де! Нима очакваш да ти повярвам?

— Това е истината.

— И нищичко няма да ми кажеш, така ли?

— Напротив. Никога повече няма да те поднасям за глупостите, които понякога вършиш.

— И това е всичко? Изливам си душата, за да чуя само толкова?

— Нищо повече не мога да направя.

— Не ти вярвам!

— Всъщност мога да ти кажа още няколко думи — промълви той и я прегърна през раменете. — Но първо искам да ти дам нещо.

Извади от джоба си изумруда на лорд Дънмор, вграден в изящна огърлица, която бе поръчал преди време.

Забеляза как очите на Мишел се разширяват от учудване и смутено промърмори:

— Хм… В крайна сметка реших, че е глупаво да не си взема малък спомен от онова съкровище…

Протегна ръце и внимателно окачи огърлицата на шията й.

— Прекрасна е, Шон — прошепна тя. — Но какво искаше да ми кажеш?

— То е по-скоро молба — нервно отвърна той.

— Каква молба? — попита тя и заби поглед в лицето му.

Шон помълча, после взе ръката й между дланите си и каза:

— Никога не ме оставяй, Мишел!

Драги читатели,

Бабидж Таун е художествена измислица, заимствана от Блечли Парк в околностите на Лондон, където съюзниците успели да разбият германските военни шифри. За да постигна по-голяма достоверност на разказа, прибавих конкретни географски подробности за една област във Вирджиния, където действително съществуват изоставени имения и рушащи се сгради. Но цялата история около Бабидж Таун е плод на въображението ми в буквалния смисъл на думата. Онези от вас, които познават историята на този щат, без съмнение ще открият прилики с някои имения в областта Тайдуотър, разположени по бреговете на истинската река Джеймс (а не на измислената от мен Йорк). Част от тях са свързани с нашата история — най-вече Уестоувър, Картърс Гроув и Шърли Плантейшън. За щастие те не са в развалини.

След като отбелязах всичко това, вече спокойно мога да призная, че за „сглобяването“ на романа съм прибягнал до известно изопачаване на историческите факти, но това е един от инструментите, използвани от всеки писател. Ето защо моля ви, не ми пишете за открити от вас исторически грешки, защото аз не само съзнателно съм ги допуснал, но и изпитвам удоволствие, че съм го направил.

А сега по въпроса за квантовите компютри. Материалите, свързани с тях, са напълно автентични — или поне толкова автентични, колкото лаик като мен може да обхване сложните концепции и да ги предаде на читателя в максимално разказвателна и занимателна форма. По света действително съществуват научни институти, корпорации и цели държави, които са се впуснали в бясна надпревара за тяхното създаване. И когато някой го направи, животът реално ще претърпи коренна промяна. В каква посока и до каква степен мога само да гадая. Това ще зависи единствено от онзи, който ги създаде пръв. Голяма помощ в тази насока ми оказа книгата „Пряк път през времето“ на Джордж Джонсън.

В нея се разказва за тайни кодове и шифри, описва се животът на някои от най-добрите криптоаналитици. Именно те ме вдъхновиха за имената на някои от героите в този роман. Ще ги изброя поред:

1. Чамп Полиън е прототип на гениалния френски лингвист Жан-Франсоа Шамполион, който успява да разгадае скрития смисъл на картушите за Птоломей и Клеопатра. Благодарение на неговите открития учените разчитат в оригинал историята на египетските фараони.

2. Майкъл Вентрис е името на човека, който пръв установява, че „глинените плочки“, открити на остров Крит, са изписани на старогръцки с т.нар. линейно писмо.

3. Фамилното име на Алиша Чадуик идва от Джон Чадуик — изключителен познавач на старогръцкия език. Той помага на Вентрис при дешифрирането на надписите върху „глинените плочки“. По любопитно стечение на обстоятелствата тяхното откритие става обществено достояние в годината, в която е покорен Еверест. И съответно получава названието „Еверест на гръцката археология“.

4. Фамилното име на Иън Уитфийлд е заимствано от Уитфийлд Дифи — откривателя на революционния асиметричен код, който измества напълно използвания дотогава симетричен код. В случая симетрията не означава нищо друго освен начин за декодиране, който е огледално копие на начина за кодиране.

5. Малкото име на Мъркъл Хейс идва от Ралф Мъркъл, който работи в екип с Дифи и професор Мартин Хелман от Станфордския университет върху революционната технология за приложната публична криптография, която окончателно решава проблемите, свързани с достъпа и разпространението на кодовете.