— А ако все пак успеем и се приберем у дома, Мишел пак ще бъде на твое разположение — рече Шон, хвърли кос поглед на партньорката си и добави: — Разбира се, ако тя желае.

Мишел запази мълчание.

— А ако остана? — попита Хорейшо.

— Ако не ни пипнат, няма да е проблем. Но ако стане обратното, ченгетата положително ще започнат да душат наоколо. Не мога да гарантирам, че няма да се превърнеш в мишена.

— Ако ви хванат, мога да бъда в помощ на адвокатите, които ще пледират за невменяемостта ви — намусено отвърна Хорейшо.

— Е, винаги е добре да имаме избор, нали? — усмихна се Шон.

— Нима не си даваш сметка, че рискувате да ви убият? — втренчи се в него Хорейшо.

— Какво толкова? — сви рамене Шон. — Правили сме го през по-голямата част от съзнателния си живот.

— След известно време всичко се превръща във въпрос на инстинкт — добави Мишел.

Хорейшо забеляза погледите, които двамата си размениха. Бяха погледи на хора, за които рискът е неразделна част от работата.

— Виджи знае нещо — въздъхна той. — Ако разгадаем какво се крие зад „кодове и кръв“, може би ще си изясним нещата, без да рискувате живота си зад проклетата ограда.

— Добрият следовател е длъжен да провери всички следи, защото повечето от тях се оказват фалшиви. Нашата работа прилича малко на кръстословица. Човек трябва да я реши изцяло, за да стигне до верния отговор. Но в момента вниманието ми е насочено към територията отвъд реката.

— Междувременно аз бих могла да проверя Чамп — предложи Мишел.

— А аз ще поговоря с Алиша — добави Шон.

— Каква е метеорологичната прогноза за събота вечер? — погледна го тя.

— Хладно и облачно.

— Имаме достатъчно време да се подготвим. Ще ни трябва специално оборудване.

— Вече го изисках — каза Шон.

— И Джоун не ти зададе никакви въпроси?

— Не се обърнах към нея, защото й нямам доверие за такива неща.

— Изобщо не искам да ви слушам! — простена Хорейшо и покри ушите си с длани. — Вече ме направихте свой съучастник!

— Не се тревожи. Нали ти казах, че няма да те издадем, ако случайно ни хванат? — По лицето на Шон се разля широка усмивка. — Освен ако онези отвъд реката не ни предложат изгодна цена за задника ти!

— Не знам с какво съм заслужил приятели като теб! — тежко въздъхна Хорейшо.

— Трябва ни някакъв напредък по отношение на Виджи, приятелю — стана сериозен Шон. — Кодове и кръв. Ти си абсолютно прав, че това означава нещо важно.

— Ще проведа още един сеанс с нея — каза Хорейшо.

— Нека опитам аз — намеси се Мишел. — Мисля, че успях да постигна известна близост.

— Каза ли ти, че те харесва? — полюбопитства Хорейшо.

— Да. Но преди това подчерта, че не харесва теб!

— Не мога да не отбележа удоволствието, с което ми съобщаваш този факт — каза психоаналитикът.

— Нещо друго ми се струва доста странно — обади се Шон. — Жилището на Райвест е на централната алея, но никой не е видял появата или оттеглянето на евентуалния му убиец.

— Сигурен ли си, че твоят приятел шерифът е разпитал когото трябва? — попита го Хорейшо.

— Надявам се, че е така. Но може и да греша. Може би ние трябваше да издирим евентуалните свидетели.

— А аз какво да правя, докато вие се подготвяте за самоубийство?

— Това означава ли, че… — започна Шон, но Хорейшо го спря с ръка.

— Да, означава, че оставам. Вероятно съм точно толкова откачен, колкото сте и вие. Единствената ми утеха е, че като ни заключат в онази голяма къща, ще разполагаме с много свободно време за сеанси. Предлагам да ми възложиш някаква задача, преди да съм се осъзнал. В противен случай ще скоча на любимия си харли и ще избягам накрай света — далеч от откачалки като вас!

— Можеш да поговориш с един човек на име Саут Фрийман, който живее в Арч, Вирджиния. Издава тамошния вестник и е един от най-добрите познавачи на местната история. Кажи му, че аз те пращам. Опитай се да измъкнеш максимално количество полезна информация за региона.

Хорейшо тръгна към мотоциклета си. Преди да потегли, той се обърна и прошепна на Мишел:

— Какво реши за хипнозата?

— Нека се разберем така: ако се върна жива и здрава от предстоящата мисия, ще ти позволя да ме хипнотизираш.

— Планирането на проникване в базата е категорично доказателство, че и двамата сте готови за освидетелстване — въздъхна Хорейшо. — Но вие си го знаете, нали?

— Пожелай ми късмет, Хорейшо.

Дрезгавият глас на психоаналитика достигна до слуха й миг преди да затръшне вратата на джипа.

— Късмет, Мишел.

Рано следващата сутрин Мишел и Виджи излязоха на разходка. Поеха по пътеката към реката и не след дълго вече седяха на кея, потопили крака във водата. Мишел направи няколко опита да насочи разговора към кодовете и кръвта, но Виджи ловко избягваше темата.

— Кога пак ще гребем с лодката? — попита по едно време тя.

— Когато пожелаеш, ако искаш и веднага.

— Не, само попитах — поклати глава детето и посочи отсрещния бряг. — Не обичам онова място.

— Кемп Пиъри? Защо? Заради това, което се случи с Мънк?

— Не точно — небрежно отвърна Виджи.

— Тогава защо?

— Мънк дълго го нямаше — смени темата тя. — Дълго време бях сама.

— Кога? Когато замина за чужбина ли? — Виджи кимна, а Мишел се учуди, че досега не й беше хрумнало да зададе този въпрос. — А знаеш ли защо замина? Защо е ходил на всичките онези места?

— Когато се върна, говореше само за Алън Тюринг. Нищо, че беше ходил там и преди. Много го обичаше, макар че Алън отдавна е умрял.

— Кога отиде за пръв път?

— Още преди да се преместим тук. Тогава живеехме на друго място.

— Къде?

— В Ню Йорк. Там не ми харесваше, защото живеехме в апартамент. Всички съседи бяха стари. Миришеха на лошо и аз не ги обичах. С изключение на един старец, когото много харесвах. Мънк също го харесваше. Разговаряха често, макар че старецът говореше странно и почти не му се разбираше.

— Спомняш ли си за какво говореха? — попита Мишел колкото да поддържа разговора по темата, без да очаква да научи нещо важно.

— Не съвсем. Бъбреха си за неща, случили се отдавна.

— Разбирам.

— А аз свирех на пиано, за да не ги слушам.

— Но нали каза, че си харесвала стареца?

— Така е. Но той говореше за минали неща, които не разбирах.

— Е, възрастните хора често го правят, защото обичат да си спомнят миналото. А на Мънк вероятно му е било интересно.

— Старецът знаеше много за математиката и за разни други науки. Показваше стари карти на Мънк, пишеше дълги редици от букви на лист хартия и питаше татко дали ги разбира.

— Кодове ли?

— Май да.

— Но ти каза, че са били букви, докато Мънк е разбирал от числа, нали?

— Мънк казваше, че историята е пълна с числа, с важни числа. Преди много време Алън Тюринг ги е използвал, за да помогне да свърши една голяма война. Но са използвали и букви от азбуката.

— За това ли си говореха със стареца? За Алън Тюринг и Втората световна война?

— Понякога, но невинаги.

Нетърпелива по природа, Мишел с мъка преглътна думите, които й се искаше да изкрещи. Защо не прекратиш проклетата игра, малка хитрушо?! Защо не ми кажеш истината? Но вместо това попита колкото се може по-спокойно:

— А за какво си говореха обикновено?

Виджи скочи и се втурна нагоре по пътеката.

— Настигни ме! — извика през рамо тя.

Мишел го стори с пет-шест крачки, но после умишлено забави темпото.

— Предлагам да се надбягваме до къщата — престорено задъхано подвикна тя. — Ако те победя, ще ми разкажеш за кодовете и кръвта. Ако ти ме надбягаш, обещавам никога повече да не те питам за тях. Съгласна ли си?

— Да! — извика Виджи и без да губи нито секунда, полетя по пътеката. Миг по-късно изскочи иззад последния завой, зърна дома на Алиша и нададе тържествуващ вик. На три-четири метра от финала се обърна да види къде е Мишел и със смайване проследи как фигурата й се стрелва покрай нея, прелита над стъпалата към верандата и спокойно се отпуска на най-горното от тях.