— Как така са ги изгонили?

— Ей така. По онова време тук е имало две градчета — Магрудър и Биглърс Мил. Моите баба и дядо са живели в Магрудър, но по време на войната са ги изселили в района на Джеймс Сити. След края на войната флотът се изтегля от базата, но в началото на петдесетте отново се връща. И оттогава до ден-днешен това е забранена територия.

— Интересно.

— Не и за моите старци. Едва ли е много приятно да загубиш дома си. Но военните винаги правят каквото си пожелаят.

— Е, сега би трябвало да сте спокойни, защото съседите ви от ЦРУ наблюдават внимателно района.

Човекът мрачно цъкна с език и Шон побърза да смени темата.

— Познаваш ли Мънк Тюринг? — попита той.

— Да — кимна шофьорът.

— И?

— И нищо. Не се различаваше от колегите си в Бабидж Таун. Прекалено умен, за да имаме общ език.

— А ти от колко време работиш тук?

— От две години.

— А защо им е охрана?

— Заради важните разработки.

— Например?

— Погрешен въпрос. Вече ви казах, че нямам общ език с тях. Работата им е свързана с числа и компютри. Ако ги попитате, може и да ви обяснят. — На лицето му се разля широка усмивка. — Разбира се, че ще ви го обяснят, но така, че нищо няма да разберете. — Шофьорът махна към предното стъкло. — Добре дошли в Бабидж Таун. Надявам се, че тук ще ви хареса.

Докато Шон се готвеше за разследването, Мишел изгаряше от нетърпение да започне своето. В столовата понесе таблата си към масата на жената с инвалидната количка, седна насреща й и отвори бутилката с минерална вода.

— Здрасти, аз съм Мишел — представи се тя.

— Санди — протегна ръка жената. — За какво си тук?

— Склонност към самоубийство — открито отвърна Мишел.

— О, аз я имах в продължение на години — светна лицето на жената. — Няма страшно, ще се оправиш. Разбира се, ако преди това все пак не успееш да се самоубиеш.

Мишел плъзна очи по събеседницата си. Тя наближаваше петдесет, но личеше, че се поддържа. Дългата й руса коса беше гладко сресана, над високите скули светеха живи лешникови очи, а бюстът й беше като на младо момиче. Гримът и маникюрът й също бяха безупречни. Беше облечена с панталон в цвят каки, маратонки и яркочервен пуловер, но ги носеше със самочувствието на жена, свикнала с много по-скъпи неща в живота. В гласа й се долавяше южняшки акцент.

— А ти защо си тук?

— Депресия, какво друго! Моят психоаналитик твърди, че всички сме депресирани, но аз не му вярвам. Просто не вярвам, че някой може да изпитва това, което изпитвам аз.

— Изглеждаш съвсем добре.

— Мисля, че имам проблеми с обмяната. Нали в последно време е модерно да я обвиняваме за всичко? Но има моменти, в които нещо в мен прищраква и енергията просто се оттича от тялото ми. — Дойде ред на Санди да огледа новата си позната. — И ти изглеждаш добре. Нали не си симулантка?

— Не съм чувала за симулиране, когато става въпрос за физически наранявания — поклати глава Мишел.

— Много подсъдими твърдят, че преживяват емоционален стрес, психическа травма и други подобни неща. Престоят им в клиника винаги помага. А уреждането му никак не е трудно, стига да познаваш точните хора. Постъпваш, дават ти стая — някое хубаво гнезденце за почивка с размери три на два, — храна три пъти на ден плюс всички лекарства, за които се сетиш. За някои хора това е истинска нирвана. После излизаш, явяваш се в съда и представяш съответния документ на съдията и заседателите. Психоаналитикът ти свидетелства, че вече не можеш да имаш оргазъм или се страхуваш да напуснеш дома си — и хоп, получаваш благоприятна присъда плюс някое тлъсто обезщетение.

— Каква измама!

— Е, не искам да кажа, че няма хора, които са прецакани от закона. По една случайност аз съм от тях.

Мишел стрелна с поглед краката й.

— Катастрофа?

— Преди двайсет и четири години ме простреляха в гръбначния стълб с деветмилиметров глок — поясни с равен тон Санди. — Моменталната и необратима парализа в един миг превърна Санди от спортистка в пълен инвалид.

— Господи! — възкликна Мишел. — Как се случи?

— Оказах се на неподходящото място в неподходящото време. Точка по въпроса.

— Парализата ли е причината за желанието ти да се простиш с живота?

— С парализата нямам проблеми — тръсна глава жената и загадъчно добави: — Други са мръсотиите, които не мога да приема.

— Какви мръсотии? — попита Мишел, но Санди само поклати глава.

— Не ми се говори на тази тема. Мислиш ли, че се оправяш?

— Рано е да се каже — сви рамене Мишел. — Във физическо отношение съм добре.

— Е, ти си млада и красива. Ще изчакаш да ти зараснат белезите и ще хванеш юздите на живота си.

— Как по-точно?

— Като си намериш мъж. Добър и богат мъж, който ще се грижи за теб. Използвай даденото ти от бога, скъпа. Но не забравяй, че всички около теб имат право на оцеляване. Не допускай грешката да си мислиш, че парите са си негови. Това е ужасна заблуда.

— От опит ли го казваш?

Санди въздъхна.

— Защо не дават да се пуши тук, по дяволите? В един глас твърдят, че никотинът е наркотично вещество, а аз си имам достатъчно други проблеми. На което отговарям да ми дадат цигарите и да ме оставят на мира.

— Но ти искаш да си тук, нали? — подхвърли Мишел.

— О, скъпа, всички желаем да сме тук — усмихна се Санди и лапна две парченца аспержи.

Покрай масата им мина Бари, подкрепящ някакъв мъж, който едва се държеше на крака.

— Познаваш ли го? — кимна след него Мишел. — Казва се Бари.

Санди се вгледа в мъжа и кимна.

— Виждала съм го, но не го познавам. За съжаление всяко подобно заведение си има своя Бари.

— И преди ли си била тук?

— Не, но съм била в други клиники. Аз съм от редовните пациенти.

— Къде е домът ти?

— Със сигурност не там, където е сърцето ми, скъпа. А сега трябва да тръгвам, защото усещам първите пристъпи на мигрената. Не обичам да ме гледат в това състояние. Като нищо ще промениш мнението си за добрата стара Санди.

Количката бързо се отдалечи и Мишел остана сама, втренчена в чинията си.

След обяда тя предприе малка разходка, която я отведе до стаята на Санди. Мина бавно покрай вратата и надникна през правоъгълното прозорче. Санди спеше. Вероятно по този начин се бореше с мигрената. Мишел продължи до дъното на коридора и спря пред заключената и оборудвана с аларма врата на аптеката. През решетъчното прозорче се виждаше оплешивяващ мъж с бяла престилка, приведен над някаква рецепта. Той вдигна глава, срещна усмивката й и намръщено й обърна гръб.

— Добре де, няма да ти изпращам коледна картичка — промърмори под нос Мишел.

— Пак ли се разхождаш? — обади се някакъв глас зад гърба й.

Тя бързо се обърна и срещна изпитателния поглед на Бари.

— Просто убивам времето.

— Лицето ти е по-добре. Страхотните скули започват да се очертават.

— Благодаря — кратко отвърна тя.

— По обед видях, че разговаряш със Санди.

— Изглежда приятна жена.

— Трябва да внимаваш с нея.

— О, ти я познаваш? — сбърчи вежди тя.

— Да кажем, че познавам хора като нея. Те могат да създават неприятности. А ти не искаш неприятности, нали?

— Никога не ги търся — излъга тя.

— Браво, така трябва — пренебрежително се усмихна той. — Виж, ако имаш нужда от нещо, не се колебай да ме потърсиш.

— Какво например?

Той прие въпроса с усмивка, в която се долавяше лека изненада.

— Абсолютно всичко. Отлично знам колко самотен може да се почувства човек на подобно място.

— Аз никога не се чувствам чак толкова самотна.

По-късно през деня Хорейшо Барнс се настани насреща й с бележник в ръце.

— Днес ще караме без магнетофон, а? — иронично подметна тя.

— Натъпкал съм се с витамини — почука главата си той. — Всичко е тук, вътре. Между другото, успях да се свържа с брат ти.