На пустите преди войната земи бързо започнали да никнат огромни плантации. Благосъстоянието им зависело изцяло от докараните тук десетки хиляди роби. Но само сто години по-късно изтощената земя и Гражданската война сложили край на безметежното съществуване на южняшката аристокрация.

Втората вълна на оживление заляла района по време на индустриалната епоха. Новоизлюпените капиталисти били привлечени от спокойствието и чистите води на река Йорк, отличните възможности за риболов, умерения климат и пасторалното провинциално спокойствие. Районът бързо печелел славата на здравословен курорт главно заради постоянния топъл бриз и необятните борови гори, които имали благотворно въздействие върху туберкулозата.

Примерът на първите известни фамилии, избрали това място за почивка и разтоварване, бързо бил последван и от други. В резултат били построени шест частни железопътни линии, идващи от север; други три, от запад, стигали непосредствено до полуострова от червеникава вирджинска глина, над който полъхвал прохладен ветрец.

Днес, десетилетия по-късно, много малка част от тези каменни, дървени или тухлени дворци са оцелели или са все още в частни ръце. Няколко от тях са превърнати в мотели за по-малко платежоспособните туристи, но има и такива, които са модерни хотели за богатите. Огромната част обаче са се превърнали в руини — любимо място за игра на хлапетата през дългите и задушни летни дни.

От другата страна на реката, на територията на окръг Йорк, правителството на Съединените американски щати е оставило своя отпечатък чрез Кемп Пиъри, център за доставки на флота и оръжеен арсенал. Тези три правителствени учреждения заемат цялото крайбрежие — чак до областния център Ричмънд. Говори се, че обитателите на свръхсекретния тренировъчен център на ЦРУ в Кемп Пиъри, известен като „Фермата“, разполагат с технологии, които могат да определят цвета на очите на човек на противоположния бряг, включително и през нощта. Местните жители отдавна са убедени, че всеки, който се доближи на шест километра от центъра, автоматично става обект на наблюдение от космоса. Никой не е доказал този факт, но няма турист в околността, който да не чуе тази история поне три пъти по време на престоя си.

Но Бийл бе устоял на резките икономически промени и капризите на богатите. Обикновените граждани живееха спокойно — малко или повече като всички останали граждани на страната. С едно изключение: Бабидж Таун.

Малкият самолет на Шон плавно докосна асфалта на дългата писта, витлата рязко намалиха обороти. Към него се приближи тъмносин хамър и чернокожият шофьор в униформа на частна охранителна фирма му помогна за багажа.

Шон се облегна на удобната седалка и насочи мислите си към срещата с Мишел, състояла се малко преди излитането. Хорейшо му разреши да я види, но не пропусна да го инструктира и на свой ред пожела да разгледа джипа и личните вещи на Мишел. Те вече се намираха в апартамента, който Шон нае веднага след като получи аванса от Джоун.

— Ще се наложи да носиш маска и ръкавици — предупреди го той. — А не е зле и да провериш кога за последен път си се ваксинирал против тетанус.

Мишел го чакаше в стаята за посещения на клиниката. Видът й го обнадежди. Лицето й изглеждаше почти както преди, наскоро измитата коса се спускаше на вълни, дрехите й бяха спретнати и чисти. Надеждата му нарасна, когато тя го прегърна за добре дошъл, изслуша го и отговори на въпросите му кратко и ясно.

— Колко ще останеш в тоя Бабидж Таун? — попита тя, след като научи за ангажимента му.

— Все още не знам. Намира се на майната си, ще стигна дотам с частен самолет, който ми уреди Джоун. Пътуването с кола е прекалено дълго.

— А как е параноичната ти бивша приятелка Джоун?

Въпросът беше зададен язвително, но той го прие като още едно доказателство, че Мишел е по-добре.

— Няма да пътува с мен, ако точно това имаш предвид. Отивам при някакъв тип на име Лен Райвест, който е началник на охраната в Бабидж Таун. Преди време двамата с Джоун са работили заедно и именно той е препоръчал фирмата й.

— Доколкото разбрах, става въпрос за убийство.

— Все още не знаем дали е така. Жертвата се казва Мънк Тюринг, който е работел там.

— А какво по-точно представлява Бабидж Таун?

— Описаха ми го като мозъчен тръст, чиито разработки имат най-вече приложение в практиката. Според Джоун обаче там се занимават със секретни разработки.

— Кой го ръководи?

— Човек на име Чамп Полиън.

— Мънк? Чамп?

— Знам, че звучи шантаво — въздъхна Шон. — Но нямаше как да откажа парите, които предложиха.

— С тях ли плащаш престоя ми тук? Отлично знам, че застраховката ми не може да го покрие.

— Ти гледай да се оправиш, а останалото е моя работа — тръсна глава той.

— Оправям се, чувствам се добре. — Мишел се огледа и понижи глас: — А и тук стават някои странни неща.

— Странни неща ли? — учудено я изгледа Шон. — Какви?

— Подозрителни шумове през нощта. Разни типове се появяват там, където не би трябвало да бъдат.

Шон изпусна въздуха от гърдите си и поклати глава.

— Ще ми обещаеш ли да стоиш настрана? Ще бъда далеч, без възможност да ти помогна.

— Кой го казва, господи! Заминаваш някъде из пущинаците, за да разследваш убийство. Аз трябва да се безпокоя за теб.

— Обещавам да внимавам.

— Като изляза оттук, ще дойда да ти помагам.

— Чух, че двамата е Хорейшо вече имате напредък.

— Не мога да понасям тоя кучи син!

— Аха, значи наистина имате напредък.

Няколко минути по-късно той се надигна с намерението да тръгне и тя се вкопчи в ръката му.

— Моля те да бъдеш внимателен, Шон! Обади се в момента, в който нещата започнат да излизат извън контрол. Веднага ще тръгна, обещавам!

— Ще си пазя гърба — обеща той.

— А кой ще те пази отпред?

— Не се притеснявай, ще се справя — отвърна той и насочи пръст в гърдите й. — Но най-важното е ти да се оправиш. Едва след това ще можем да възстановим добрия си екип, движен от борбата между противоположностите.

— С нетърпение очаквам този момент.

— Аз също — тихо промълви той.

В момента, пътувайки към Бабидж Таун, той наистина чувстваше липсата й. Но партньорката му трябваше да извърви дълъг път към пълното си възстановяване и Шон дълбоко се терзаеше от мисълта, че тя няма да успее.

Колата следваше извивките на река Йорк. Ято птици се вдигна от близките храсти, почти едновременно с него стадо сърни пресече асфалта. Последната от тях се размина на сантиметри с дебелата броня на джипа и Шон веднага си представи как разклонените рога пробиват стъклото и го приковават към кожената седалка на хамъра.

— Има ги много по това време на годината — отегчено промърмори шофьорът.

— Да не би да означава, че ни застрашава внезапна смърт? — сопна се Шон.

Вдясно от пътя се появи голо поле, пресечено от коритото на реката. В далечината отвъд него се очертаваше висока мрежеста ограда с два реда бодлива тел в горния край. Пространството пред нея беше осеяно с предупредителни табели.

— Това ли е Кемп Пиъри? — попита той.

— Царството на шпионите. Наричат го „Фермата“.

— Бях забравил, че е в този район — подхвърли Шон. Изобщо не беше забравил, но се надяваше проявата на невежество да насърчи словоохотливостта на човека зад волана.

— Местните хора няма как да забравят — заяви той.

— Защо? — погледна го с усмивка Шон. — Да не би нощем да изчезват деца и домашни любимци?

— Не, но това лесно можеше да се случи и на самолета, с който пристигнахте. Бас държа, че е бил на мушката на някоя ракета земя-въздух до момента на приземяването си. Ако случайно беше навлязъл в забранената зона, със сигурност щяхте да се приземите доста по-бързо от очакваното.

— Вероятно е така — кимна Шон. — Надявам се, че осигуряват доста работни места на местните хора.

— Да, ама и изнасят разни неща.

— Какво имате предвид?

— Отначало базата е била управлявана от флота. Обучавали са тюлени по време на Втората световна, като за целта са изгонили всички местни.