Рано на следващата сутрин от бурята нямаше дори следа. Мишел и Шон отново се срещнаха на изолираното място, на около километър и половина от Бабидж Таун. Предишната вечер тя му разказа за премеждието в реката, а той на свой ред й съобщи новината за разклатеното алиби на Чамп Полиън. Целта на настоящата среща беше да обсъдят подробностите далеч от подозрителните очи и уши на обитателите на градчето.

— Я ми разкажи отново за решението на Виджи да гребе по време на буря — рече Шон.

— Обяснението й беше, че искала да бъде сама.

— Или да огледа Кемп Пиъри отблизо.

— Но защо да го прави?

— Не знам.

— А ти какво откри?

— Разговарях с Хейс — отвърна Шон. — Успял е да хвърли едно око на паспорта на Мънк, който действително е пътувал до Германия.

— Знае ли се къде?

— Кацнал е във Франкфурт. Това е всичко, което ми каза Хейс. Обадих се на Джоун и я помолих за допълнителни сведения. — В ръцете му се появи руло хартия, което разстла върху покрива на джипа. — Това е увеличено копие на сателитната карта на Кемп Пиъри, която заснех в офиса на Фрийман. Чух различни цифри, но в най-общи линии базата заема площ от около четирийсет квадратни километра, в голямата си част девствени гори. Както вече знаем, тялото на Мънк е било открито сравнително близо до самолетната писта. Южно от нея се намират няколко бункера, а отвъд тях има малко пристанище. — Пръстът му се плъзна по редица точки, обозначени върху картата. — Това по всяка вероятност са селищата, за които спомена Фрийман. Ето го Биглърс Мил, тук е Порто Бело, а отвъд него Куинс Лейк и Магрудър. На запад основният комплекс граничи с междущатска магистрала шейсет и четири, а на юг с Националния исторически панорамен път. — Показалецът му се заби в едно отдалечено кръгче на картата. — А тук е центърът за доставки на флота Чийтам Анекс.

— Южно от пистата има едно дълбоко врязано в сушата заливче на река Йорк — отбеляза Мишел.

— Което положително се охранява добре — добави Шон. — Най-вероятно е минирано.

— Значи се прехвърляме през оградата — тръсна глава Мишел. — Пристигна ли екипировката?

— Да — кимна Шон, после се облегна на джипа и внезапно добави: — Не искам да се прехвърляме през оградата, Мишел. Това е пълна лудост. Дори да са разминем с куршумите, със сигурност ще ни пъхнат в затвора до края на живота ни. Просто не мога да ти позволя да го направиш.

— Ако си намислил да отидеш сам, забрави.

— Ако Джоун се добере до маршрута на Мънк в Германия, може би няма да се наложи да поемаме този риск.

— Но маршрутът му най-вероятно няма да има нищо общо със сегашната ситуация — отбеляза тя.

— А Виджи? Забрави ли за „кодовете и кръвта“?

— Не съм, но по тази линия няма нищо ново — поклати глава Мишел. — След инцидента в реката тя е унила и вглъбена в себе си — нещо напълно разбираемо. Но най-непонятна за мен е промяната в начина й на свирене. Обикновено подхвърляше едно „харесвам те, Мишел“, започваше да блъска клавишите с всичка сила и завършваше с „кодове и кръв“, преди да се затвори в стаята си. След инцидента обаче нещата се промениха. Тя ми благодари, че съм я спасила, след което започна да свири някаква тиха и много приятна музика. Сякаш и с нея искаше да ми благодари. Беше много затрогващо. А после…

Мишел рязко замълча, очите й се забиха в неговите.

— И ти си помисли същото, нали? — едва чуто прошепна тя.

— Точно така — кимна Шон и съкрушено добави: — Що за идиот съм бил, за да не го забележа досега?

Двамата се втурнаха към джипа.

Той погледна часовника си.

— Какво стана с поканата на Чамп за въздушна разходка?

— Отложихме я за утре.

— Много добре. Надявам се, че дотогава ще си промениш решението. Обади се на Хорейшо и му кажи да дойде в жилището на Алиша.

— Защо?

— Защото умее да свири на пиано.

— След случилото се Виджи днес няма да ходи на училище — каза Мишел, докато крачеха с Хорейшо и Шон към къщата на Алиша. — Но си мисля, че ще посвири за мен.

— Хорейшо си носи магнетофона — отвърна Шон. — Ще стоим настрана, но така, че да чуваме мелодията.

— А после какво? — обърна се да го погледне Мишел.

— Ако се окаже код, ще потърсим помощ. Тук има достатъчно гении, които разбират от кодове. Един от тях познавам лично.

Хорейшо скри магнетофона зад книгите на етажерката до пианото и го включи на запис. После двамата с Шон излязоха на верандата, отделена от коридора чрез мрежеста врата. Прозорецът на стаята беше открехнат достатъчно, за да чуват музиката.

Мишел отиде в стаята на Виджи и я помоли да й посвири.

Момиченцето се подчини, изсвири мелодията и отново се прибра в стаята си. Мишел взе магнетофона и излезе на верандата при двамата мъже.

— Обадих се на Алиша — информира я Шон. — В момента е на работа, но скоро ще бъде тук. Хорейшо, ще можеш ли да запишеш нотите по слух? Така, както ги чуваш?

— Мисля, че ще се справя.

— Чакай, чакай. Мелодията не ти е позната, нали? Може би нотите са някъде тук, трябва просто да ги открием.

— Съжалявам, но този вид музика е прекалено мека за мен — поклати глава Хорейшо. — Предпочитам класическия рок.

Но когато Алиша се появи, той вече беше готов с нотите.

— Мислите, че са някакъв код, така ли? — поинтересува се тя, докато преглеждаше гъсто изписания лист.

— Точно така — кимна Шон.

— За съжаление нотите не предлагат особено разнообразие от символи.

— Така е — въздъхна Хорейшо. — A, B, C, D, E, F и G. Разбира се, те могат да се раздробят на диези, бемоли и прочие.

— Това стига ли, за да ги обработиш, Алиша? — нетърпеливо попита Шон.

— Не мога да кажа, докато не ги проверя. Имате ли приблизителна представа за какво става дума?

Шон погледна Мишел, но замълча.

— Вървете по дяволите! — гневно отсече Алиша, забелязала мълчаливите послания помежду им. — След като ми нямате доверие, търсете си помощ от другаде!

— Добре, добре — разпери ръце Шон. — Трябва да търсиш нещо, което има връзка с Кемп Пиъри, германски военнопленници или тайни полети.

Очите на Алиша се разшириха от учудване.

— Имайте предвид, че аз съм лингвист и математик, а не специалист по дешифриране — бързо се окопити тя.

— Най-добрите дешифровчици в историята са били лингвисти и математици — възрази Шон.

— Все пак ми се ще да разполагам с повече материал, защото Мънк Тюринг никак не беше глупав. Съмнявам се, че кодът му е елементарен.

— Тюринг! — сепна се Шон. — Кодове и кръв! Трябва да е това!

— Кое? — учудено го погледна Мишел.

— Мънк Тюринг е роднина на Алън Тюринг, тоест между тях съществува кръвна връзка. Неотдавна Мънк е отскочил до Англия и е посетил местата, свързани с живота на Алън — човека, който почти сам успял да разбие шифъра на „Енигма“. Сигурен съм, че между тези неща има връзка.

— Е, това все пак е някаква помощ — промърмори Алиша, докато разлистваше страниците на нотите. — Аз имам книги за Алън Тюринг и неговата работа. За кога ви трябва резултат?

— Колкото може по-скоро, защото вече всяка минута е от значение.

Подчинявайки се на естественото си желание да бъде близо до водата, Мишел се насочи към пристана с намерението да направи една лека тренировка. Това винаги й помагаше да мисли, а освен това искаше да огледа отблизо подстъпите към базата. Допълнителната информация нямаше да е излишна, особено ако все пак се решат да проникнат там. Видя каяка на понтона и рязко спря.

Как е попаднал тук? — недоумяващо се запита тя.

Половин час във водата беше достатъчен за оглед на базата от различни страни. Мрежестата ограда не представляваше трудност, но после? За пръв път си зададе въпроса какво ще стане с тях, ако наистина ги заловят. И какво могат да открият сред хилядите декари девствена, покрита с гори местност? Нима си заслужаваше да рискуват живота си? Шон очевидно се колебаеше, но какво щеше да стане, ако все пак решеше да действа? Щеше ли да остане с него, или щеше да постъпи по-логично и да се откаже? Ами ако отидеше сам? Ами ако нейното присъствие би могло да го спаси? Как ще живее с тази мисъл?