— Аз направих всичко възможно да ти помогна, Шон! Така ли ми се отплащаш?

— Не ти се обадих, защото нямаше какво да докладвам — опита да се оправдае той. — Все пак съм още в началото на разследването. Какво толкова е станало?

— Ще ти кажа какво е станало! Шефът ми е разговарял не с кого да е, а със самия заместник-директор по операциите на ЦРУ! Той съвсем категорично му е заявил да не си пъхаме носа където не ни е работа и да прекратим разследването. На всичкото отгоре те е назовал по име като главен виновник за недоволството си! Самият заместник-директор, по дяволите!

— Охо, значи Иън Уитфийлд не си е губил времето — възкликна Шон. — Питам се как е разбрал, че става въпрос именно за вашата фирма.

— Те са ЦРУ, по дяволите! Имат си хиляди начини. Половината от нашите служители са преминали през Лангли!

— Не мога да попреча на полицията да разследва едно убийство, Джоун.

— О, това вече е друга работа. Искаш да кажеш, че работиш заедно с полицията?

— Иначе едва ли ще имам достъп до места и факти, които биха ме отвели до истината. Нали такава е задачата, която сте ми поставили?

— Шон, когато те наехме за тази работа…

— Дай да си изясним нещата — прекъсна я с твърд глас той. — Кой всъщност ни нае?

— Лен Райвест.

— Но той е само шеф на охраната. Искането за разследване е било одобрено от някой над него.

— Защо не го попиташ?

— Защото вече няма как. Човекът е мъртъв.

— Какво?!

— Мъртъв е. Питам се защо заместник-директорът е пропуснал да съобщи тази незначителна подробност на твоя шеф.

— Не мога да повярвам! Лен беше много добър човек. Познавам го отдавна.

— Вероятно, но някой очевидно е бил на друго мнение.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Лен е убит, Джоун. Опитът ми говори, че хората ги убиват по две причини: някой ги мрази или някой не иска да проговорят.

— Подозираш, че е имал нещо общо със смъртта на Мънк Тюринг, така ли?

— Убийствата, които се случват в толкова кратък отрязък от време, обикновено са свързани.

— Все още не е установено дали Тюринг е бил убит.

— Технически погледнато, положението с Лен е същото, но аз съм убеден, че става въпрос за убийства. Между другото, някой се опита да изпрати и мен в тяхната компания. Изстрелите дойдоха откъм Кемп Пиъри.

— Господи! Но защо не ми се обади?

— Имах работа. Но нека се върнем на първия ми въпрос. Кой ни е наел?

— Не знам.

— Стига, Джоун! По мен стрелят, всички ме лъжат. Уморен съм и всичко ми дойде до гуша. Съветвам те да прекратиш шибаните си игри! Става нещо, което по думите на покойния Лен Райвест „може да подпали война“.

— Наистина ли го е казал?

— А ти не знаеш нищо, така ли?

— Не знаех. И все още не знам. Кълна се, Шон! Мислех си, че в рамките на няколко дни ще разплетеш кълбото и ще установиш, че по неизвестни причини Мънк Тюринг се е самоубил на територията на Кемп Пиъри. Случвало се е и преди.

— Иън Уитфийлд е на същото мнение. Но смъртта на Райвест коренно промени нещата.

— Ако изобщо двете са свързани.

— Предчувствам, че са свързани.

— В такъв случай ще ти изпратя подкрепление.

— Вече си имам подкрепление.

В слушалката настъпи мълчание, после Джоун просъска.

— Искаш да кажеш, че тя вече е там?

— Коя, Милдред ли?

— Прекрасно знаеш, че имам предвид проклетата Мишел Максуел! — пронизително изкрещя Джоун и Шон бързо отдръпна апарата от ухото си.

— Точно така — спокойно отговори той. — Току-що се появи, готова за работа.

— Тя не работи за нашата фирма!

— Знам, но имам намерението да я наема като подизпълнител.

— Нямаш право!

— Имам. Аз съм независим агент. В член петнайсети на договора с вашата фирма пише, че мога да ползвам услугите на консултанти при условие, че заплащането им става от договорения хонорар, тоест — за моя сметка.

— Ти си прочел договора?

— Винаги чета договорите, които подписвам, Джоун. Надявам се, че заедно ще успеем да разплетем кълбото. Използвам случая да те уведомя, че ще използвам услугите и на още един консултант — психолог на име Хорейшо Барнс.

— Защо? Или според условията на договора аз нямам право да се интересувам от твоите консултанти?

— Става въпрос за дъщерята на Мънк Тюринг, която се нуждае от помощта на психолог — спокойно отвърна Шон. — Преди малко научи за смъртта на баща си и изпадна в истерия. Тя е особено дете, което трудно общува със света. Надявам се, че Хорейшо ще успее да се справи със състоянието й.

Джоун вероятно разбра, че не може да промени хода на събитията, и примирително каза:

— Може би детето знае нещо, което е свързано със смъртта на баща му.

— Не е изключено. В момента изясняваме този въпрос.

— Шон, да рискуваш живота си не фигурира в служебната ти характеристика.

— Непрекъснато ще си го напомням — отвърна Шон.

— Ако нещо все пак се случи, кажи на Милдред, че ще изглежда прекрасно в момента, в който налапа някой едрокалибрен куршум, предназначен за теб.

— Тя несъмнено знае какво изпитваш по този въпрос.

Шон изключи телефона, просна се на леглото и веднага заспа, както си беше с дрехите. В момента не мислеше за личната си сигурност, просто защото в съседната стая се намираше представителка на А отбора. Ако знаеше колко уплашена и объркана бе тя, едва ли щеше да заспи толкова бързо.

На следващата сутрин Чамп посрещна новината за пристигането на Хорейшо Барнс с далеч по-малко ентусиазъм.

— Тук не е хотел! — отсече той, когато Шон го попита дали ще се намери стая за психоаналитика.

— Може би този човек ще помогне на Виджи — настоя Шон.

— Да й помага от разстояние! Обектът е строго секретен, разработките ни са изключително важни, а аз дори не знам кой е той!

— Гарантирам за него — контрира Шон. — А ти не познаваш и Мишел, но й разреши да остане. Каква е разликата?

— Не! — отсече Чамп и побърза да се отдалечи.

В крайна сметка Хорейшо беше принуден да се задоволи с квартира в градчето Уайт Федър.

За щастие Мишел още спеше и Шон взе назаем една от служебните коли, с която последва огромния мотоциклет на Хорейшо. Психоаналитикът се регистрира и двамата седнаха да изпият по едно кафе.

— Хубаво място — отбеляза Хорейшо. — Ако не бяха няколкото убити, като нищо бих се установил тук, след като се пенсионирам.

— Разкажи какво стана в Тенеси — подкани го Шон.

Хорейшо му разказа подробно за разкритията си. Шон помълча, после вдигна глава.

— Какво общо могат да имат изсечените розови храсти със състоянието на Мишел?

— Не знам — призна Хорейшо и внимателно го погледна над чашата си. — Как е нашето момиче?

— Изглежда в добра форма. Включи се активно в момента, в който се появи.

— Не се знае докога — въздъхна Хорейшо. — Кажи ми сега за малката Виджи.

След като изслуша приятеля си, той бавно поклати глава.

— Не ми изглежда много лесна работа. И как си го представяш? Та тоя дръвник Чамп дори не ме допуска да припаря наблизо!

— Мога да доведа Виджи при теб. Настойничката й Алиша няма да има нищо против. Сигурен съм, защото наистина обича детето.

— Добре. Каза ли на Мишел, че пристигам?

— Не, но тя скоро ще разбере, нали? Мисля, че всичко ще бъде наред, когато й обясня, че става въпрос за доброто на Виджи. Двете се сближиха изключително бързо.

— В някои отношения може да се окаже полезно — замислено промълви Хорейшо. — Ако Мишел дойде заедно с Виджи, бих могъл да убия с един куршум два заека.

След завръщането си в Бабидж Таун Шон завари Мишел да разговаря с Чамп в ресторанта в централната сграда. В единия ъгъл на масата се беше сгушила Виджи и неохотно дъвчеше закуската си.

Чамп го забеляза и се изправи.

— Надявам се, че не ми се сърдиш заради приятеля си — извинително се усмихна той.

— Какъв приятел? — наостри уши Мишел.