— Ти ме измами! — бързо се окопити тя.

— Как по-точно? — спокойно я изгледа Мишел. — Ти тичаше, аз — също. Спечели по-добрата. А сега трябва да изпълниш облога.

— Харесвам те, Мишел.

— Добре, Виджи. Но какво става с уговорката ни?

Виджи изтича покрай нея и се скри в къщата. Тя бързо я последва, но когато влезе във всекидневната, момиченцето вече седеше зад пианото и с всичка сила удряше по клавишите. Свиреше нещо с френетично темпо, нещо напълно неразбираемо и странно.

— Виджи, моля те, спри! ВИДЖИ!

В следващия миг момиченцето скочи и хукна нагоре по стълбите. Спря на площадката, обърна се към Мишел и неистово изкрещя:

— Кодове и кръв!

Секунда по-късно вратата на стаята й се затръшна зад нея.

Полуоблечената Алиша Чадуик изскочи на площадката.

— Какво става, за бога? — извика тя.

— Не знам — отвърна Мишел. — Просто седна на пианото и сякаш откачи!

— Прави го само когато е разстроена от нещо — обвинително я изгледа Алиша.

— Е, този път го направи без причина — тръсна глава Мишел, докосна я по рамото и добави: — Твой ред е. Имам нужда от почивка.

Тя излезе, затръшвайки с все сила вратата след себе си.

Няколко минути по-късно докладва на Шон, че за момента мисията й с Виджи търпи пълен провал.

— Значи трябва задължително да проникнем в Кемп Пиъри — въздъхна той. — Утре пристига екипировката, която поръчах.

— Окей, в такъв случай ще се видим по-късно.

— Къде отиваш?

— След провала с Виджи трябва да си опитам късмета с Чамп — отвърна тя. — Но първо трябва да се преоблека. Знаеш какво имам предвид, нали?

— Впечатлен съм от решителността ти да стигнеш докрай, за да узнаеш истината — поклати глава Шон.

— Ще бъдеш още по-впечатлен, когато усетиш крака ми в зъбите си! — гневно го изгледа тя.

— Добре — кимна той. — Докато съблазняваш най-великия ум на света, аз ще пообиколя и ще потърся някой очевидец на събитията, свързани с убийството на Лен Райвест. А ако ми остане време, ще потърся и тайната стая на замъка.

— Нали ти казах, че вече го направих. Питах и Виджи.

— Втори поглед никога не е излишен.

Два часа по-късно Шон приключи проучванията си без абсолютно никакъв резултат. Никой нищо не беше видял, никой нищо не беше чул. Озадачен и доста разочарован, той се насочи към ресторанта с намерението да хапне нещо. В единия ъгъл на голямата зала Виджи се хранеше в компанията на няколко деца. Алиша седеше сама в противоположния край. Армия от сервитьори чевръсто обслужваше изгладнелите гении.

Той седна при Алиша, поръча си вечеря и небрежно подметна:

— Да сте разлагали някои сложни числа напоследък?

— Приятно ми е да разбера, че се забавляваш — намръщено отвърна тя. — Къде се изгуби партньорката ти? Сутринта успя да разстрои детето, а след това изчезна. Трябва да подчертая, че когато ви наех, очаквах по-други резултати от вас.

— Работата е там, че не ти ни нае, Алиша — приведе се над масата той. — Ние работим по договор с фирма, която е притежание на собствениците на Бабидж Таун, които и да са те. Задачата ни е да разкрием убийците на Мънк Тюринг.

— Задача, която до този момент търпи пълен провал — сухо отбеляза тя.

— Хората, които убиват себеподобните си, обикновено вземат всички мерки да не бъдат разкрити.

— Много успокоително!

— Чух, че сеансът на Виджи с доктор Барнс е протекъл успешно.

— Да, ако приемаш за успех факта, че тя си излезе някъде по средата.

— А какво стана с кодовете и кръвта? Нали това бяха думите на Виджи?

Алиша нервно заопипва чашата с чай.

— Никога досега не съм я чувала да използва тези думи. Признавам, че ми прозвучаха страшно.

— И нямаш идея какво се крие зад тях, така ли?

— Нямам. Барнс вече ми зададе този въпрос.

— Стига, Алиша! Ти притежаваш аналитичен ум, използвай го!

— Кодове колкото щеш — въздъхна тя. — Дали Мънк е научил детето как се съставят? Може би. Дали са общували посредством свой код? Възможно е. Но как се дешифрира код, за който нямаш никаква представа? Дай ми някакъв пример в това отношение, за да мога да ти помогна.

— Какво ще кажеш за думата „кръв“?

— Нямам представа, освен ако не го свържа с начина, по който Мънк загуби живота си.

— Правилно. Но той все още е бил жив, когато го е използвал.

— Виджи е крайно нестабилно и емоционално дете, склонно да преувеличава, с внезапни промени в настроението. Не съм сигурна, че е разумно да градим хипотези върху няколко изречени от нея думи.

— Ако имаш други идеи, Алиша, готов съм да ги чуя.

— Не забравяй, че все пак съм тук, за да върша определена работа.

— Чамп знае ли на кого принадлежи Бабидж Таун?

— Не мога да кажа. Знам, че всеки месец изчезва за по няколко дни, може би да се срещне със собствениците.

— Интересно. С какво пътува? С кола или със самолет?

— Лети с частния си самолет.

— Така ли? А къде го държи?

— На частно летище на осем километра оттук.

— Сигурно е много приятно да имаш свой самолет.

— Всъщност не съм сигурна, че е негов.

Шон замълча и замислено проследи с поглед една от сервитьорките, натоварена с тежка табла с храна. После изведнъж разбра. Въпросът, който задаваше, беше погрешен. Скочи и се втурна към изхода, без дори да погледне смаяната Алиша.

Мишел избра черни, тясно прилепнали джинси, сандали и широка бяла блуза. Остави двете горни копчета разкопчани. Нямаше къса пола, а за високи токчета не можеше и да помисли. Откри Чамп в кабинета му. Ученият почти припадна, като я видя да отваря вратата без предупреждение, но бързо се съвзе и прие да я разведе из Барака № 2. По време на обиколката тя подхвърляше кратки одобрителни възклицания, особено когато ставаше въпрос за „изключително важната“ работа, за която отговаряше Чамп. В един момент се облегна на рамото му, уж за да огледа по-добре прототипа на машината на Тюринг, и усети тръпката, която пробяга по тялото на горкия човечец. Усмихна се вътрешно. Колко са лесни мъжете, включително и гениите. И колко са глупави!

Обядваха в малка вътрешна зала на централната сграда, очевидно предназначена за шефа на комплекса.

— Работата ви е доста впечатляваща — отбеляза Мишел, отпивайки от чаша шардоне. — Как всъщност се озовахте тук?

— Съмнявам се, че ще ви бъде интересно — погледна я той.

— Ако беше така, нямаше да ви попитам.

— Постигнах известни резултати в тази област — скромно започна той. — Отначало в Станфорд, а по-късно и в Масачусетския технологичен институт. Регистрирах няколко ключови патента. Защитих докторска дисертация по квантова механика, която мнозина специалисти определиха като революционна. Мисля, че това бяха основните фактори за назначението ми тук.

— Шон е на мнение, че собствеността върху Бабидж Таун е строго пазена тайна — подхвърли тя.

— Наистина е така. Тайна, за която плащат много добре.

— Щедростта винаги е най-добрият начин за спечелване на лоялност.

— Те са повече от щедри. Дори ми предоставиха частен самолет.

— Наистина ли? Аз не умея да пилотирам, но страшно много обичам да летя.

— Някой ден ще ви поразходя. Гледката отгоре наистина е прекрасна.

— Би било страхотно! Разбира се, ако избягваме въздушното пространство над Кемп Пиъри.

— О, не се безпокойте. Неговите параметри са записани в паметта на бордовия компютър. — Чамп замълча за момент, после каза: — Поласкан съм от вниманието, което оказвате на човек като мен.

— Вие сте интересен човек.

— А може би и заподозрян.

— Доколкото знам, разполагате с твърдо алиби по отношение на смъртта на Райвест.

— Да, бях на работа.

— А как върви тя?

— Ако имаме късмет, очакваме готов прототип някъде в началото на следващата година.

— След което настъпва краят на света, така ли? Поне Шон е останал с такова впечатление.

— Не, не. Този прототип ще бъде в състояние да осъществява само основни калкулации. За да смаем света, ще ни бъдат необходими поне още няколко години.