— ЦРУ пое управлението на Кемп Пиъри през юни шейсет и първа година, въпреки че официалният му статут продължава да бъде военна база. Ако обърнем внимание на датата, това си е чиста ирония на съдбата.

Хорейшо наостри уши. Според Шон същата фраза използвал и Мънк по време на риболовния излет в компанията на Лен Райвест.

— Защо „ирония на съдбата“? — попита той.

— Защото става само два месеца след фиаското на ЦРУ в Залива на прасетата. По същото време флотът официално обявява, че откриват нов център на мястото на базата за обучение, изпитания на нови съоръжения и други подобни. В резултат те прехвърлят на друго място част от дейността си. Уви, това е само прах в очите. Убеден съм, че именно през шейсет и първа година Кемп Пиъри се превръща в главен център за подготовка на шпиони на ЦРУ. След провала в Куба те са се чувствали унизени и съзнавали, че им трябва едно наистина добро място за подготовка на шпионските и диверсионните операции. Но иронията на съдбата не се изчерпва единствено с това.

— А с какво още?

— Нали ти споменах, че градът е кръстен на генерал от армията на Конфедерацията? Този генерал, наричан „принц Джон“ Магрудър, е бил всепризнат майстор на хитростите по време на бой. И ето че градът с неговото име се превръща в база на хората, които си изкарват хляба с лъжи и измами!

— Ясно — кимна Хорейшо, макар че изобщо не виждаше връзката с думите на Мънк по време на онзи риболов. — Това наистина е ирония на съдбата. Нещо друго?

Саут Фрийман се огледа, сякаш се страхуваше да не го чуе някой.

— Исках да го кажа на приятелите ти, но после се отказах. В Кемп Пиъри има една територия, за която никой нищо не знае. Включително и мнозина от хората, които работят там.

— А ти откъде знаеш?

— Хората там трябва да ядат и да поддържат някаква хигиена, нали? А пък аз познавам готвачите и обслужващия персонал поради вечната причина, наречена „цвят на кожата“.

— Добре, продължавай.

— Искам да кажа, че част от Кемп Пиъри е „черна зона“. Не става въпрос за хора, които приличат на мен. Имам предвид мястото, на което се провежда тайната дипломация на американското правителство.

— Тайна дипломация?

— Да. Тя се води непрекъснато. Лидери на чужди държави, агенти, бунтовници, диктатори, дори терористи, които по една или друга причина са на наша страна в определен момент. Докарват ги тук е големите самолети, които сте забелязали да кацат посред нощ с изключени светлини. За тях няма митница, няма граничен контрол. Никой не подозира, че са тук. Контактите с тях не се отразяват официално. Малко преди да нападнем Ирак, във „Фермата“ се появи цяла банда кюрдски лидери, с чиято помощ трябваше да свалим отвътре добрия стар Саддам.

— Хей, откъде знаеш всичко това? — стреснато го изгледа Хорейшо.

— Аз все пак съм журналист, човече — обидено отвърна Саут.

Психоаналитикът замълча, на лицето му се изписа дълбока тревога.

Саут се усмихна криво.

— Шибана работа, а?

— Абсолютно шибана — мрачно се съгласи Хорейшо.

— Нямах време да претърся сградата за прословутата тайна стая — сподели Шон в момента, в който се срещна с Мишел. — Искаш ли да го направим заедно?

Минута по-късно вече бяха в главната зала на централната сграда, изчакаха подходящия момент и започнаха обиколката си. Огледаха десетина от помещенията на първия етаж и се насочиха към библиотеката.

— Не го правите както трябва — долетя тих глас зад тях.

Двамата се обърнаха и се втренчиха във Виджи, която пренебрежително ги наблюдаваше от канапето в ъгъла на просторното помещение.

— Защо не си на училище? — окопити се първа Мишел.

— Защото съм болна.

— Не изглеждаш болна.

— Свърших със заниманията за днес, включително и с домашните. След което ви видях как душите наоколо.

— Не душим — възрази Шон.

— Търсите тайната стая, за която ми споменахте, ама не го правите както трябва — пренебрежително отвърна Виджи.

— А ти можеш да го направиш както трябва, така ли? — изгледа я Шон. — Хайде, покажи ни.

Виджи извади лист хартия, гъсто изписан с числа и уравнения.

— Още като ме попитахте за тази стая, направих някои изчисления. Взех външните и вътрешните размери на сградата и ги сравних с действителната й физическа конфигурация.

— Не може да бъде! — възкликна Шон. — Та ти си само на единайсет!

— В резултат стигнах до много интересно откритие — пренебрегна забележката му Виджи.

— Какво по-точно? — поинтересува се Мишел.

— В сградата съществува пространство с размери четири на четири метра, което не отговаря на конфигурацията. — Пръстът й посочи някакви сложни формули, абсолютно неразбираеми за Шон и Мишел.

— Добре, мис Айнщайн — предаде се Шон. — Къде се намира това пространство?

— На третия етаж, в западния коридор, непосредствено до последната спалня вдясно.

Шон пресметна наум и изненадано вдигна глава.

— Но това е точно до стаята, в която бяха настанили мен!

Виджи сложи ръце на кръста си и го прониза с поглед.

— А мистър Айнщайн не го е забелязал, а?

Шон се обърна и хукна към стълбището. Мишел и Виджи го последваха.

Минута по-късно бяха на третия етаж и спряха пред стената в дъното на коридора.

— Гледайте да не дойде някой — прошепна Шон и започна да опипва ламперията. Търсеше процеп или скрито резе като онова, което бяха открили в изоставената къща. Десет минути по-късно се предаде и погледна към Мишел. — Ако искаш, опитай и ти. Аз не открих нищо.

След още десет минути тя мрачно поклати глава.

— Нищо.

— Виджи, сигурна ли си, че това е мястото? — попита Шон.

— Абсолютно — тросна се момичето.

— В такъв случай или става въпрос за неизползвано пространство, а не за тайна стая, или се отваря по начин, който не можем да открием — замислено промълви той.

— Защо не опитаме от предишната ти спалня? — предложи Мишел.

— Вярно! — рече той, влезе в опразнената стая и започна да почуква по стената. — Бие на кухо, но не виждам нищо, което прилича на скрито резе.

Излязоха отново в коридора и се насочиха към стаята от другата страна на кухината. Но вратата й се оказа заключена.

— Е, какво ще правим сега? — попита Мишел. — Няма как да пробием дупка в стената, без да привлечем вниманието. А и какво ще стане, ако действително открием тайната стая? Тя сигурно е празна като онази в изоставената къща.

— Вече обсъждахме този въпрос, Мишел. Ако Райвест се окаже прав в твърдението си за присъствието на шпиони в Бабидж Таун, най-вероятното им скривалище ще бъде именно такава стая.

— Шпиони ли?! — възкликна Виджи.

— Хей, това да си остане между нас! — предупреди я Шон.

— А за какво биха я използвали шпионите? — замислено попита Мишел.

— Ако знаех, изобщо нямаше да си правя труда да я търся! — сряза я Шон.

— Според мен в момента не можем да направим нищо повече — поклати глава тя и се обърна към Виджи. — Благодарим ти за помощта. Нито аз, нито Шон щяхме да се оправим без теб.

Върху лицето на момичето изплува горда усмивка.

Хорейшо благодари на Фрийман и пое към квартирата си. Не след дълго влезе в стаята и се зае да проверява съобщенията на телефонния секретар. Бяха много, но само едно от тях моментално привлече вниманието му. Набра номера и притисна слушалката до ухото си.

— Ало?

— Мисис Роуз? Хейзъл Роуз?

— Задръжте така. Тя е на съседното легло.

Хорейшо нетърпеливо зачака прехвърлянето на слушалката, после в ухото му бръмна плътен глас с южняшки акцент.

— Ало? Кой се обажда?

— Мисис Роуз, аз съм Хорейшо Барнс. Току-що прослушах съобщението ви.

— О, да, мистър Барнс. Исках да ви благодаря за всичко, което направихте за мен. Преместиха ме в дома, за който говорихме. Просто не мога да повярвам на очите си. Тук имат библиотека с истински книги, а не само списания.