— Не сте имали кой знае какъв избор, нали? — отбеляза Саут, смачка цигарата си в пепелника и веднага запали нова. Мишел прогони с ръка облаците тютюнев дим над главата си.

— В Магрудър ли сте живели? — стрелна го с поглед тя. — Предположих, че е така заради името на вестника ви.

— Да — кимна домакинът. — На днешната територия на Кемп Пиъри имаше две населени места: Биглърс Мил и Магрудър, където съм роден. Сега те съществуват единствено в списъка на изчезналите градове от официалния регистър на Вирджиния.

— И такава статистика ли има? — вдигна вежди Шон.

Вместо отговор Фрийман посочи продълговат лист, прикрепен към дъската за съобщения.

— Убедете се сами. Там са записани всички окръзи, градове и села, които са се слели с други населени места, били са преименувани или като Магрудър са били присвоени от проклетото правителство.

Шон се приближи към дъската и хвърли един поглед на списъка.

— От статиите ви става ясно, че къщите все още са там, всъщност дори цели квартали.

— Не мога да се закълна — въздъхна възрастният мъж. — Нали разбирате, че там не допускат такива като мен. Но хората, които са били на това място, твърдят, че повечето от къщите са непокътнати. Включително тази, в която съм се родил и отраснал. Ето защо кръстих вестника „Магрудър Газет“. Моят начин да поддържам илюзията, че градчето все още е живо.

— Всички са правили жертви по време на войната — отбеляза Шон.

— Нямам нищо против саможертвите, стига да се правят от всички.

— Какво искате да кажете?

— Навремето в Магрудър са живели главно работници от така наречената афроамериканска общност. Тогава ги наричали цветнокожи. Не съм виждал флотът да прочиства някой от богатите квартали в околността, населени с бели. Никой от тях не беше прогонен. Все старата история: изритай бедните чернокожи, защото на никого не му пука за тях.

— Разбирам проблема, Саут — меко промълви Шон. — Наистина го разбирам. Но ние дойдохме, за да поговорим за Кемп Пиъри и историята на региона.

— Това го чух от телефонното ви съобщение, но не разбрах защо.

— Ние сме частни детективи. Нае ни управата на Бабидж Таун, за да разследваме смъртта на Мънк Тюринг.

— Аха, онзи, когото откриха мъртъв в забранената зона. Написах материал за инцидента. Още не съм го публикувал, защото изчаквам резултатите. — Той ги изгледа с подозрение. — Значи работите за Бабидж Таун, а? Какво ще кажете за една малка сделка? Аз ще ви разкажа за „Фермата“, а вие ще ме осветлите за това, което се случва в селището на гениите.

— Страхувам се, че няма как да стане, Саут — поклати глава Шон. — Подписали сме декларация за конфиденциалност.

— Е, може пък и аз да съм подписал нещо подобно.

— Задачата ни е да открием истината за смъртта на Мънк Тюринг — обади се Мишел.

— Ами онзи, другият, който уж се удавил във ваната? — изгледа ги скептично Саут. — И той е действал сам, също като Ли Харви Осуалд и Джеймс Ърл Рей, нали? На това аз му казвам едната ръчичка трие другата. Значи вие не можете да говорите, аз също. Вратата е ей там. Сбогом.

— Ако открием истината за Мънк Тюринг, на онези от Кем Пиъри няма да им бъде много приятно — подхвърли Мишел, без да мръдне от мястото си. — И може би ще бъдат доста притеснени.

Изражението на Саут моментално се промени, в очите му проблесна интерес и той омекна.

— Нима допускате, че…

— Всичко е възможно — бързо го прекъсна тя. — Все пак Мънк Тюринг е бил намерен там мъртъв.

— Но централните медии единодушно обявиха случая за самоубийство — поклати глава чернокожият дългуч. — Също като още няколко загадъчни случая в околността през последните години. От друга страна, всички блогъри в интернет твърдят, че става въпрос за заговор на военнопромишления комплекс. На кого да вярва човек?

— С ваша помощ може би ще открием истината — предположи Шон.

Саут загаси цигарата, взе един вестник от бюрото и се престори, че чете.

— Какво искате да знаете? — попита иззад него той.

— Всичко, което ви е известно за Кемп Пиъри. Но повече ме интересува сегашното състояние на нещата.

— Сегашното ли? — стрелна го иззад вестника Саут.

— Да, включително въздушният трафик.

— Значи сте забелязали самолетите, които кацат? Предполагам, че от Бабидж Таун те се виждат съвсем ясно, защото кацат непосредствено отвъд реката. Прав ли съм?

— Да, но почти не ги виждаме, защото кацат след полунощ, и то със загасени светлини.

— Знам — кимна домакинът.

— Виждали ли сте ги? — погледна го с интерес Мишел.

— Все пак проклетото правителство не притежава цялата земя наоколо — отвърна Саут. — От време на време имам навика да вземам превъзходни пържоли от ресторанта на Пиърс, който се намира на пътя за Спуквил, а после прекосявам реката и отивам на гости у приятел, който има къща там. Сядаме на верандата и гледаме как самолетите докарват разни неща, за които правителството не ще да обели и дума пред хора като вас и мен. Ще ви кажа и друго: знаех, че се мъти нещо още преди войните в Залива, Афганистан и Ирак. Още тогава пистата на Кемп Пиъри беше по-оживена от международното летище на Чикаго!

Очите на възрастния мъж заблестяха от вълнение.

— Веднъж седмично сядам в колата и подкарвам към главния вход на Кемп Пиъри. Гледам зелените метални покриви на помещенията на охраната, чета проклетите им надписи „ДЪРЖАВНА СОБСТВЕНОСТ, ВХОД СТРОГО ЗАБРАНЕН!“ и им викам: „Хей, това е бащината ми собственост, върнете ми я!“ — На лицето му изплува широка белозъба усмивка. — Е, не го казвам чак толкова силно, че да ме чуят, но все пак… После обръщам на площадката, която са направили за хора, които са се загубили или просто са любопитни. Правя маневрата и се прибирам у дома. Така ми олеква. — Саут помълча малко и остави вестника. — Самолетите кацат един път седмично, в събота. Винаги по едно и също време. И всичките са големи. Мой приятел работи в контрола на въздушния трафик и има връзки с военните в Норфък. От него научих, че самолетите не кацат никъде другаде на територията на Щатите, а само в Кемп Пиъри. За тях няма нито митница, нито проверка на документите. Нищо.

— Но те са военни самолети, нали? — попита Мишел.

— Според моя приятел не са. Той твърди, че са регистрирани като частни.

— Частни самолети, които принадлежат на ЦРУ? — вдигна вежди Шон.

— Ами че те си имат собствен въздушен флот! Но едва ли ще седнат да обясняват за какво харчат нашите данъци!

— Питам се какво ли пренасят на борда — замислено промълви Шон.

— Май жива стока — стрелна го с поглед Саут. — Такава, дето говори на арабски или фарси.

— Затворници чужденци?

— Не храня симпатии към терористите, но борбата с тях трябва да се води със законни средства! — решително отсече Саут. — Подозирам обаче, че ЦРУ избира кого да спипа и да го доведе тук без съд и други „незначителни“ подробности. Списъкът трябва да е дълъг, защото те отдавна действат така. — На лицето му отново се появи усмивка. — Убеден съм, че наградата „Пулицър“ е в кърпа вързана на журналиста, който успее да разкрие това.

— А ако публикува разкритията си в „Магрудър Газет“, ударът ще бъде двоен, нали? — иронично каза Мишел.

— Наскоро са удължили пистата за големи самолети и са получили средства за строителство на нови спални помещения уж за обучения на бойци срещу тероризма — подхвърли Шон. — Какво мислите за това?

— Елате да ви покажа какво мисля — изправи се Саут.

Насочиха се към съседната стая. Шон изостана няколко крачки, след което се върна и направи няколко бързи снимки на сателитната карта на Кемп Пиъри, използвайки камерата на мобилния си телефон. На голямата маса в другата стая имаше огромна карта на района.

— Тук бяха Биглърс Мил и Магрудър. — Саут заби пръст в част от територията на Кемп Пиъри. — Виждате ли колко много солидни и добре построени къщи има, с хубави улици и всичко останало? При наличието на толкова много и запазени жилища те получават пари да строят още? Не виждам смисъла!