— Слизам след няколко минути. Само още няколко минути… — Тайратект изрече тези думи едновременно на войниците върху крепостната стена и на Стийл, който клечеше до нея долу в двора. После отново се обърна, за да хвърли последен поглед на своите владения.

Засега беше отделила две от частите си на по-малко от половин километър от глутницата и въпреки това не усещаше никакви затруднения, докато мислеше. Координацията между частите й си оставаше същата, сякаш всички те стояха скупчени една до друга. А освен това имаше допълнителна възможност да затегне ремъците и да усили връзката между членовете си. Какво ли щеше да стане, ако и петимата се пръснат на километри разстояние един от друг? Тогава целият Север можеше да се смали до размера на нейните покои!

Ами Фленсер? Вярно, Фленсер. Къде ли беше отишъл той? Тя все още различаваше неговите спомени, но въпреки това… Тайратект си припомни, че за миг изгуби съзнание, точно когато радиото започна да работи. Наистина се искаше невероятно усилие и свръхумения, за да продължиш да мислиш с такава скорост. Май лорд Фленсер никога не беше преминавал между кънтящи скали! Тайратект се усмихна. Изглежда отново можеше да бъде самата себе си, докато използва радиопредавателите. В такъв случай… Тайратект отново огледа пейзажа пред себе си. Фленсер беше създал велика империя. Ако новото изобретение проработеше нормално, тогава бъдещите победи и завоевания щяха да я превърнат в световна сила за вечни времена.

Тайратект се извърна към войниците зад нея.

— Е, вече съм готова да се върна при лорд Стийл.

В разгара на лятото армията на дърворезбарите тръгна на север. Подготовката на похода беше неистова и Вендейшъс се постара да изтощи себе си и всички останали до последен дъх. Трябваше в най-кратък срок да бъдат направени трийсет оръдия. Скрупило изля седемдесет метални тръби, преди да успее да получи трийсет оръдия с необходимото качество, които при това да стрелят точно. После трябваше да бъдат обучени артилеристите и да се открие безопасен начин за стрелба, та да не избият собствените си войници. Когато всичко бе направено, оставаше да се погрижат за каруци за транспортиране и кероги, които да ги теглят.

Никой не се заблуждаваше, че е възможно да скрият абсолютно всичко от очите на съгледвачите, но беше важно да запазят в тайна детайлите на предстоящата операция.

Армията тръгна по суша. Войската наброяваше хиляди глутници, но те не трябваше да се събират накуп преди да стигнат най-гъстите лесове. Би било много по-лесно да изминат първата част от пътя по море, но фленсериерите бяха разположили свои наблюдатели по всички възвишения из фиордите. Ето защо избраха горските пътища и местата, за които Вендейшъс предварително се беше погрижил да бъдат прочистени от вражески агенти.

Отначало придвижването вървеше гладко, поне за тези, които се возеха в каруците. Джоана пътуваше в една от последните коли заедно с кралицата и Компютъра. „Дори самата аз започнах да гледам на него като на някакъв оракул“, помисли си момичето. Колко жалко, че той не можеше наистина да предсказва бъдещето.

На идване Книжовника, Джоана и Пилигрима пропътуваха разстоянието от владенията на Фленсер до пристанището на дърворезбарите само за три дни. На армията обаче щяха да са необходими почти трийсет денонощия.

Въпреки прекрасното време, те вече започваха да изпитват затруднения. Понякога по обед ставаше дори горещо, а постоянният вятър изсушаваше всичко по пътя си. През цялото време се налагаше да бъдат много предпазливи с лагерните огньове. Под ослепителното слънце те лесно можеха да бъдат забелязани от километри разстояние. Скрупило най-много страдаше от това. Той не се надяваше да изпробва оръдията по време на пътуването, но поне очакваше да обучи „своите“ войници на открито.

Скрупило беше член на Съвета на кралицата и неин главен инженер. След първия опит с оръдието обаче той вече настояваше да бъде титулуван като „Главнокомандващ артилерията“. Той се влюби до полуда в оръдията. За останалите глутници огнестрелното оръжие беше истинско мъчение. Не след дълго обаче Джоана се убеди, че тренировките имат ефект. Артилеристите вече без усилие можеха да насочват оръдията само с едно-единствено действие, да ги натъпкват с фалшив барут и гюле и да изревават командата, отговаряща на човешкото „Огън!“.

На двадесет и петия ден армията попадна в най-голямата долина, която беше им се изпречвала по пътя от началото на похода досега. Точно през средата й, почти скрита от гъстата гора, минаваше река, чийто води се вливаха в западното море. На Страум Джоана никога не беше виждала нещо подобно на склоновете в тази долина. В горния си край бяха стръмни и остри, по-надолу започваха полегатите места и накрая преминаваха в меките очертания на равнината, която следваше речното корито.

Кралицата и нейната армия стояха под прикритието на гората точно на ръба на стръмния склон. Докато кралицата и Вендейшъс крякаха оживено, Джоана се изтегна сред цветята и се отдаде изцяло на насладата от прекрасната гледка. Въздухът беше прозрачен като кристал, какъвто бе навсякъде в света на Остриетата. На изток и на запад очертанията на долината се губеха в далечината и тя изглеждаше безкрайна. Реката приличаше на сребърна нишка, която проблясваше тук-там из гъсталака на гората.

Пилигрима я побутна с нос и посочи към кралицата. В този момент тя оживено сочеше нещо над ръба на склона.

— Назрява голяма караница. Искаш ли да ти превеждам?

— Да.

— Кралицата не харесва този път — Перегрин отново имитира тембъра на кралицата, с който тя говореше самнорск. — Смята, че е твърде открит. Дори да се намира на няколко километра разстояние от нас, всеки на отсрещния склон би могъл да преброи съвсем точно колко са каруците ни.

През това време Вендейшъс въртеше глави във всички посоки по обичайния си маниер. Той кудкудякаше нещо и от тона му Джоана и сама можеше да разбере, че е много ядосан. Пилигрима се изсмя и преправи гласа си като този на шефа на сигурността.

— Ваше величество! Моите разузнавачи претърсиха цялата долина чак до отсрещния склон. Не ни грози никаква опасност.

— Знам, че си способен да извършиш чудеса, но наистина ли мислиш, че северният склон е претърсен сантиметър по сантиметър? Та той се простира поне на пет километра разстояние, а аз още от моята младост си спомням, че освен това е издълбан от хиляди пещери. Но няма какво да ти обяснявам, аз съм ти предала всичко ценно от моя опит.

— Именно това го е спряло! — изхихика Перегрин.

— Хайде де, не можеш ли да превеждаш, без да коментираш казаното!

До този момент Джоана беше изучила сравнително добре езика на тялото и особеностите в интонацията на Остриетата. Понякога дори й се струваше, че улавя смисъла на звуците, които издаваха те.

— Добре, де, добре.

Кралицата вдигна малките си и приклекна. Тонът й стана помирителен.

— Ако времето не беше толкова ясно или пък имаше нощи, можеше и да опитаме, но сега… Спомняш ли си старата пътека? Тя е на петнайсетина километра оттук навътре в сушата. Сигурно вече е обрасла и непроходима, пък и да се връщаме назад…

Вендейшъс издаде гневен съскащ звук.

— Пак ти казвам, този път е напълно безопасен! По другата пътека ще загубим напразно няколко дни! А пристигнем ли със закъснение при фленсериерите, тогава излиза, че всичките ми усилия са отишли на вятъра! Трябва да минем оттук!

— Оппала! — Пилигрима не устоя на изкушението да реагира на казаното от двамата. — Старият Вендейшъс май доста се увлече.

Главите на кралицата рязко се извърнаха. Гласът на Перегрин продължи да я имитира.

— Разбирам твоята загриженост и безпокойство, глутница от моята глутница. Но ние ще минем там, където кажа аз! Ако това е твърде неприемливо за теб, аз с огромно съжаление ще приема твоята оставка.