— Разстояние: четиридесет и пет светлинни години. Приблизително време на пристигане — след четиридесет и осем часа. Още седем кораба отпаднаха от преследването.

Равна пресметна наум — по следите им все още бяха сто петдесет и два кораба.

Говорният апарат на Синя раковина надвика този на неговата другарка:

— През последните двеста секунди те напреднаха малко повече от очакваното, но според мен това се дължи на бързо променящите се условия на Дъното. Сър Фам, досега вие се справяте успешно, но аз най-добре познавам кораба си. Ще наваксаме още малко преднина, ако ми позволите да го управлявам. Моля ви…

— Млъквай!

Тонът на Фам беше остър, но думите изскочиха почти автоматично от устата му. Всеки път, когато поискаше координатите на флотата на Заразата, разговорът неизменно приключваше по този начин.

В първите седмици от тяхното пътуване Равна приемаше за даденост, че Божиите останки са нещо като свръхчовек. Но с течение на времето се оказа, че това са просто отделни парчета, нахвърляни безразборно по време на паническото им бягство. Те можеше и да проработят, но не по-малка беше вероятността да причинят пълен срив и да разкъсат Фам на части.

Редуващите се изблици от страх и съмнение внезапно бяха прекъснати от мека синя светлина. Светът на остриетата! Най-после бяха успели да програмират правилно изчислен скок. На двайсет хиляди километра от тях се беше изопнал тънък и дълъг полумесец — границата между деня и нощта на планетата. Останалата част от нея приличаше на мастилено петно на фона на звездите. Само зеленикавият пръстен на полярното сияние огряваше южния полюс. Значи в момента Джефри Олсъндот се намираше от другата страна на планетата, където цареше арктическия ден. В такъв случай нямаше да могат да поддържат радиовръзката чак до самото им пристигане. А Равна нямаше и най-малка представа как да превключи ултрасветлинната скорост, за да работи като предавател на къси разстояния.

Жената отклони поглед от илюминатора и се обърна. Фам обаче продължаваше да се взира някъде зад нея.

— … Фам, какво бихме могли да направим за четиридесет и осем часа? Страхувам се да не унищожим по погрешка Противодействието.

Ами Джефри и хората на г-н Стийл?

— Възможно е, но има и друг изход. Поне трябва да съществува такъв. — Последните му думи бяха изречени с необичайно мек тон. — И преди са ме преследвали. Попадал съм дори в по-безизходни ситуации.

Но, казвайки това, той отбягваше погледа й.

Джефри не беше виждал небето за повече от час през последните два дни. Двамата с Амди бяха в безопасност под каменния купол, покриващ космическия кораб, но не им позволяваха да излизат навън.

През последните часове сякаш нищо не се бе променило, но в кораба цареше радостно оживление. След дългото мълчание Равна най-сетне се обади. Амдиджефри и г-н Стийл дори разговаряха на живо с нея! Само още три часа и корабът щеше да кацне при тях! Сега дори обстрелът на вражеските оръдия утихна, сякаш дърворезбарите съзнаваха, че времето им изтича.

Още цели три часа! Ако беше сам, Джефри сигурно вече щеше да дращи истерично по стените. Но сега го спираше мисълта, че все пак е на девет години — голям човек със сложни проблеми.

Когато една от частите на Амди притича твърде близо до него, Джефри се стрелна и грабна гърчещото се тяло; после го повдигна до гърдите си. Останалите членове на глутницата се струпаха ликуващо наоколо, тикайки носове в тялото му.

Цялата група се отърколи върху сухия мъх и замря блажено за няколко мига.

— Хайде да вървим да изследваме навън!

— Трябва да стоим тук заради Равна и г-н Стийл.

— Не се тревожи, аз ще се сетя, когато дойде времето за връзка.

— Добре тогава.

Но къде ли можеха да отидат в своя затвор. Проправиха си път под мъждивата светлина на факлите чак до централния отвор на купола. Доколкото виждаха наоколо, бяха съвсем сами. Това обаче не будеше тревога. Г-н Стийл много внимаваше при кораба да не проникнат шпиони на дърворезбарите. Той рядко позволяваше дори на собствените си войници да влизат тук.

Частите на Амди сновяха около Джефри, тичаха напред-назад и душеха пролуките в пресния хоросан. Внезапно тази, която момчето държеше в ръце, направи рязко движение.

— Аха! Ето тук! Усещах, че мазилката ще поддаде на това място — каза глутницата.

Джефри пусна кутрето и всички части на неговия приятел се втурнаха да изследват стената. Според момчето тя не изглеждаше по-различно от тази в останалата част на помещението, но Амди дращеше по нея с пет от своите части.

— Добре де, дори и да орониш мазилката, каква полза ще имаме от това?

— Апчихи-апчихи, и аз не знам. Пазех това в тайна, докато не дойде време да убиваме… Уау! Тая вар ми изгори устните!

След малко в стената зееше дупка колкото главата на Джефри. Между големите каменни блокове наистина имаше процеп, през който Амди можеше спокойно да мине. Една от частите му се намуши в тясната цепнатина.

— Е, сега доволен ли си?

Джефри се просна на пода и се опита да надзърне в дупката.

— Познай какво видях! — Пронизителният писък дойде от частта на Амди, която се намираше точно до дясното ухо на Джефри. — Както и предполагах, в стената има тунел!

Още една от частите на глутницата се промуши покрай Джефри, нахлу в тунела и се изгуби в мрака. Нима това бяха тайни проходи? Всичко започваше съвсем да прилича на нийорска вълшебна приказка.

— Тук е достатъчно широко и за възрастна глутница. Ти също можеш да се промъкнеш, Джефри, само ще трябва да пълзиш на лакти и колене.

После още две от частите на Амди изчезнаха в тунела.

— Тунелът е много, много дълъг. Вече втори път попадам в задънено разклонение и трябва да се връщам обратно. Първите ми части са на около пет метра над теб. Тук наистина можеш да полудееш. Постоянно трябва да се движа във верига.

Гласът на Амди звучеше много по-трескаво в сравнение с обичайната игривост на кутретата. Още две от частите хлътнаха в тунела. Тази шега май се превръщаше в опасна авантюра, а Джефри дори не можеше да участва!

— Не отивай прекадено надалеч, може да е опасно!

Една от частите, останали отвън, вдигна очи към него.

— Не се бой. Не се бой. Тоя тунел не е правен току-така, а е специално изсечен в камъните, още докато са строени крепостните стени. Явно е някакъв таен проход, поръчан от г-н Стийл. Аз съм добре, аз съм много добре. Ха-ха, хо-хооооо!

Още едно кутре се шмугна в дупката. Накрая последното, задържало се най-дълго край Джефри, не издържа и последва останалите. Все пак остана близо край отвора, така че Амди да може да разговаря с приятеля си.

Глутницата на Амди си прекарваше чудесно — тя викаше и пееше, колкото й глас държи. Джефри си даваше сметка какво става в момента — това беше още една от онези игри, в които той никога нямаше да участва. Мисленето на Амди беше най-чудноватото и необикновено нещо. Ама че гадория! Сега, докато си играеше в каменната стена, той бе изолиран от всички околни звуци освен от собствените си мисли.

Глупавото пеене продължаваше вече прекалено дълго. Внезапно Амди проговори със съвсем разумен тон:

— Ей, този тунел се раздвоява на няколко места. Сега пак стигнах до разклонение. Един от ръкавите води надолу… Ех, ако имах повече части, щях да изследвам и двете разклонения!

— Да, ама нямаш!

— Ехооо! Тогава днес ще тръгна по разклонението, което води нагоре!

Последваха няколко секунди пълна тишина.

— Пред мен има някаква малка вратичка! Прилича на вход към покоите на някоя единица! И не е заключена! — Частта на Амди, която беше най-близо до Джефри, препредаде стържещия звук на триене на камък о камък. — Я гледай ти! Виждам светлина! Само на няколко метра от мен в стената има прозорец! Чувам дори как свири вятърът! — Той наподоби шума от вълните и крясъците на морските птици, които се рееха над Тайния остров. Звуците бяха красиви и пленителни. — Охооо! Това май не е много редно, но на мен ми се ще да погледна… Джефри, виждам слънцето! Вече съм навън и седя на един корниз върху купола! Мога да огледам цялата южна част… Лелеее! Ама тук е ужасно задимено!