Равна изведнъж се отдръпна като опарена, а погледът й се прикова в движенията на ръцете му.

— Внимавай кого се каниш да убиеш, Фам — каза тихо тя. — Както каза, имах на разположение цели тридесет часа, за да взема решение. Цели тридесет часа, за да предвидя как би действал ти.

— Е, и? — Фам все пак вдигна ръце от клавишите. Яростта (дали не беше причинена от божиите останки в него?) за кратко го обсеби. „Равна, Равна, Равна.“ повтаряше като за последно сбогом някакъв глас в главата му. После отново се успокои и си възвърна способността да преценява трезво. Едва се справяше с ужасната мисъл да не би ездачите да са заразили целия кораб, а тази глупачка се застъпваше за тях, при това по своя воля. Фам се оттласна от пулта и се понесе във въздуха към нея. Почти несъзнателно стисна ръката й, готов да блокира всеки неин опит за съпротива.

— И как смяташ да ми попречиш да сторя онова, което смятам за необходимо? — Ала още докато задаваше въпроса, се досети какъв ще бъде нейният отговор.

Тя не се опита да се съпротивлява, дори когато ръката му стигна на сантиметри от гърлото й. По лицето й беше изписана решителност, въпреки напиращите сълзи в очите.

— А ти какво си мислиш, Фам? Докато още беше в медицинската камера, аз промених всичко. Само да ми посегнеш и ще бъдеш наранен още по-страшно от мен самата. — Очите й се устремиха към екрана, върху който се виждаше стаята на ездачите. — Убий ездачите… и ти самият ще умреш.

Двамата се гледаха дълго и мълчаливо, претегляйки шансовете на противника си. Може би все пак не беше успяла да вгради оръжия в стените и той ще може да я убие преди да успее да отвърне на удара. Но това не решаваше проблема. Имаше хиляди начини корабът да бъде програмиран, за да го убие по-късно. Тогава единствените оцелели щяха да са ездачите… На път към Дъното, където ги чакаше безценен трофей като награда.

— И какво ще правим тогава? — процеди най-накрая той.

— Продължаваме мисията за спасяването на Джефри. Ще открием Противодействието. Нямам нищо против обаче да наложим някои ограничения на ездачите.

Сделка с чудовища, в която посредник е една наивна глупачка.

Фам се отблъсна от пода и се понесе обратно по коридора, откъдето бяха дошли. Зад гърба си чу ридание.

През следващите няколко дни Фам и Равна се стараеха да не се изпускат от очи един друг. На Фам му беше разрешен само елементарен достъп до системите за управление на кораба. Той откри програмите за саморазрушение, защитени чрез допълнителни кодове и нови спомагателни нива. Но имаше нещо много странно, което бе повод за огорчение, ако той изобщо беше способен на такова чувство. Всички предпазни мерки бяха взети едва след сблъсъка с Равна. Значи тя не е разполагала с никаква защита, когато му се опълчи. „Слава на силите, че тогава не го знаех.“ Той забрави тази мисъл в мига, когато тя се оформи в главата му.

И така, играта на криеница щеше да продължи до самия край — щяха непрекъснато да се редуват нови лъжи и уловки. За своя изненада Фам се улови, че всъщност желае да участва в такава игра — да бъде преследван от флотите на всички известни светове, а наоколо да дебнат предатели и заговорници. В името на Кюенг Хо и Божиите останки в него, той щеше да надвие Отклонението! Ездачите щяха да бъдат победени. Цялата смелост и благородство на Равна Бергсъндот щяха да отидат напразно — тя беше обречена да загуби тази игра.

Тайратект чувстваше, че постепенно губи битката със самата себе си. Битката с Фленсер. О, не, съвсем не можеше да се каже, че това е краят. По-скоро отново прииждаше голямата приливна вълна. В началото й се струваше, че всичко става, както го е замислила. Именно тя уреди Амдиджефри да има неограничен достъп до предавателното устройство на кораба, макар децата изобщо да не подозираха това. Но оттогава изминаха много декади и ето сега… Имаше дни, в които владееше напълно тялото и мислите си. Друг път обаче само й се струваше, че се контролира напълно.

Още не можеше да определи какъв ден щеше да е днешният.

Тайратект крачеше покрай огражденията, с които беше увенчана новата стена. Това място наистина изглеждаше ново и различно от всичко останало, но трудно би могло да се нарече замък. Стийл го беше издигнал набързо, преследван от безумна паника. Южната и западната стена бяха много дебели, с прокопана в тях гъста мрежа от коридори. Но от северната страна имаше места, които приличаха по-скоро на обикновена ограда, укрепена с чакъл. Ала за краткото време, с което разполагаше Стийл, нищо повече не би могло да се направи. Тя поспря за миг, душейки с широко отворени ноздри аромата на прясно нарязано дърво. Гледката от върха на Хълма със звездния кораб бе по-завладяваща от всякога. Дните ставаха все по-дълги. Беше дошло времето на белите нощи и между залеза и изгрева цареше сив полумрак. Наоколо отново останаха само мръсни ивици сняг, които не изчезваха дори в най-топлото лято. По откритите и огрени от слънцето поляни зеленееше буйна папрат. От мястото, където стоеше, Тайратект можеше да вижда на километри наоколо — чак докъдето синевата на морето се смесваше с крайбрежните острови.

От гледна точка на здравия разум би било истинско самоубийство да се атакува новата крепост дори сега, когато още не бе довършена изцяло. Тайратект горчиво се усмихна на себе си. То се знае, кралицата на дърворезбарите щеше да пренебрегне всичко, което й повелява здравият разум. Старата владетелка си мислеше, че разполага с всесилно тайно оръжие, което би разбило крепостните стени даже от няколкостотин метра разстояние. До последния момент шпионите на Стийл докладваха, че кралицата се е хванала на уловката и нейната малобройна армия заедно с недодяланите оръдия настъпват по суша към техните владения.

Тайратект се спусна по стълбата към вътрешния двор. Докато слизаше надолу, дочу отнякъде слаб тътен. Сякаш идваше от север, откъм долчинките покрай брега. Артилеристите на Стийл бяха започнали утринното учение. Когато времето беше ясно, шумът се чуваше чак до хълма. Беше наредено ученията да не се провеждат близо до нивите. Никой освен шепа слуги и неколцина полски работници не знаеше за новите оръжия. Вече разполагаха с трийсет оръдия и достатъчно барут за тях. Обхватът им стигаше почти петнадесет километра, три пъти по-голям от този на дърворезбарите. Бяха произвели дори барутни „бомби“, които избухваха при удар. Недалеч отвъд северните хълмове гората беше повалена изцяло, а взривовете изровиха земята чак до скалите отдолу.

Съвсем скоро — може би още днес — фленсериерите щяха да разполагат и с радиостанции.

Мътните да те вземат, кралице на дърворезбарите! Тайратект, естествено, никога не я беше виждала, но Фленсер познаваше добре тази глутница. По-голямата част от него имаше кръвна връзка с нея. „Нежната кралица“ го роди и въздигна до върховете на властта. Именно от Дърворезбаря Фленсер наследи свободата на мислене и склонността си към експериментиране. Кралицата сигурно е подозирала каква надменност дреме в него. Трябва да е знаела, че наследникът й ще стигне до крайности, каквито неговата родителка не би дръзнала да помисли дори. Когато чудовищната му природа най-сетне изскочи наяве и се разбра за първите му „експерименти“, кралицата трябваше да го убие. Или поне да го разчлени на отделни части. Вместо това го пратиха в изгнание… Където той създаде същества като Стийл, а те на свой ред започнаха да произвеждат други чудовища. Бяха решени да създадат едно царство, управлявано от безумци.

Едва след няколко века старият Дърворезбар беше решил най-сетне да поправи грешката си. И сега кралицата настъпваше със своята армия и оръжия като детски играчки. С всяка крачка тя се приближаваше към подготвения капан от стомана и огън. Само ако имаше начин да предупреди кралицата! Единствената причина Тайратект да е още тук бе клетвата, която даде пред самата себе си — да унищожи Движението на фленсериерите. Ако кралицата знаеше какво я чака тук, ако само подозираше за предателите в собствения си лагер, тя би имала шанс да оцелее. Миналата есен Тайратект едва не изпрати анонимно послание на юг. Имаше търговци, които снабдяваха със стока и двата кралски двора. Спомените на Фленсер й подсказваха кои от тях са независими. Тя беше готова да предаде по някой бележка върху един-единствен лист копринена хартия. В нея се съобщаваше за кацането на звездния кораб и оцеляването на Джефри. Забавянето на този план спаси живота й. Точно тогава Стийл й показа рапорт от своите шпиони при дърворезбарите, в който се говореше за другото човешко същество и за напредъка на дърворезбарите в изучаването на „компютъра“. В този доклад имаше неща, които би могъл да знае само някой от най-доверените на кралицата хора. Въпросът бе кой е той. Тайратект не го зададе, но и сама би могла да се досети, че предателят е Вендейшъс. Частите на Фленсер в глутницата на Тайратект добре помнеха своята глутница-близнак. Те все още поддържаха… взаимоотношения. Вендейшъс не притежаваше нито една от чертите на техния общ родител, но в него дремеха други скрити способности.