Стийл й показа доклада, само за да се изфука и да й докаже, че бе сполучил в нещо, което Фленсер никога не би дръзнал да предприеме. А това наистина беше страхотен удар. Тайратект поздрави Стийл по-сърдечно от обикновено… И тихомълком отложи плановете си да предупреди противника.

Тайратект тръгна да се разхожда из вътрешния двор. Навсякъде Стийл строеше дървени заслони. Повечето от тях приличаха на празни черупки. Той се надяваше да придума Равна да кацне на специалната площадка до централната кула.

Докато ситнеше из двора, един чифт от очите на Тайратект не спираха да оглеждат внимателно кулата. Стийл имаше намерение да я облицова отвън с най-качествения розов мрамор, който можеше да бъде намерен по земите им. Така щеше да се забелязва на километри височина от въздуха. Смъртоносните капани в нейната вътрешност обаче бяха най-съществената част от плана на Стийл. Те трябваше да гарантират неговия успех, дори спасителите да не кацнеха на мястото, което им беше приготвил.

Шрек и двама от главните слуги стояха на стълбите към заседателната зала. Те застанаха мирно, когато тя приближи. Тримата се отдръпнаха раболепно и коремите им се повлякоха по пода. Но в поведението им не личеше предаността и страхопочитанието, с което се отнасяха към нея миналата есен. Вече знаеха, че останалите части на Фленсер са били унищожени. Тайратект едва удържа усмивката си, докато преминаваше покрай тях. С цялата си слабост и всичките си проблеми, тя пак беше уверена, че ги превъзхожда.

Стийл вече беше в залата, сам. Най-важните срещи протичаха винаги така — само те двамата със Стийл. Тя си даваше ясна сметка за същината на техните взаимоотношения. Отначало Стийл беше ужасен от нейното пристигане. За него тя все още беше единственото същество, което не бе способен да убие. Десет дни след идването й той се разкъсваше от колебания дали да се преклони или да я разчлени. После обаче дойде вестта за смъртта на останалите части от Фленсер. Тайратект вече не беше Фленсер-в-очакване. Оттогава насетне се готвеше да посрещне смъртта. Но нейната слабост изведнъж се оказа и най-силната й защита. Стийл вече не се боеше. Освен това можеше да получи от нея разумен съвет по всяко време, без да се страхува, че тя застрашава властта му. Тайратект се превърна в духа от бутилката — мъдростта на Фленсер, лишена от ужасяващата му власт.

Този следобед той изглеждаше почти спокоен и кимна небрежно за поздрав, когато Тайратект влезе в залата. Тя отвърна на поздрава му. В много отношения Стийл беше нейното — на Фленсер — най-съвършено творение.

— Готово ли е всичко за голямото изпитание? — започна Тайратект. Най-сетне радиостанциите като че ли бяха завършени.

— Всеки момент ще сме готови. Но преди това искам да те питам как е най-добре да действаме. Моите хора ми казаха, че дърворезбарите вече са тръгнали насам. Ако се движат безпрепятствено, ще са тук след пет декади.

— Значи поне три декади преди пристигането на кораба на Равна.

— Точно. Ще успеем да се отървем от твоя стар враг много преди да е започнала играта с големите залози. Но… има нещо странно в последните съобщения на двукраките. Как мислиш, дали подозират нещо? Дали е възможно Амдиджефри да им казва нещо повече, отколкото знаем?

Точно тази своя неувереност се опитваше да прикрие Стийл, докато още мислеше, че пред него е Фленсер-в-очакване. Преди да отговори, Тайратект приседна на задните си хълбоци.

— Отговорът на този въпрос, драги Стийл, щеше да ти е известен, ако си беше направил труда да научиш по-добре езика на двукраките. Или да ми позволиш аз да го науча.

През зимата Тайратект отчаяно търсеше възможност да си поговори с децата насаме и да ги предупреди за клопката, подготвяна за спасителите на Джефри. Сега обаче размисли. Амдиджефри бе толкова доверчив и наивен! Ако подозираха коварството и измамата на Стийл, те не биха могли да го скрият от него. Пък и какво ли щеше да се промени, ако спасителите бяха известени за злодействата на Стийл. Тайратект вече беше виждала полета на звездния кораб. Самото му кацане можеше да се превърне в ужасно оръжие. Освен това… Ако замисълът на Стийл успееше, той нямаше да има нужда от помощта на пришълците.

След тези мрачни размисли Тайратект продължи на глас:

— Докато се преструваш така умело, няма от какво да те е страх. Не виждаш ли, че то те обича.

За момент Стийл изглеждаше много поласкан, но после подозренията му го връхлетяха с нова сила.

— Не знам какво да кажа. Постоянно ми се струва, че Амди ме подозира за нещо, сякаш разбира моята скрита цел.

Горкият Стийл! Амдиранифани беше неговото най-велико постижение, а той никога нямаше да проумее това. Именно с този експеримент наистина надмина своя Повелител. Успя да открие и усъвършенства метод, който досега принадлежеше единствено на Дърворезбаря.

— Гарантирам ти, че ако продължаваш да се отнасяш все така внимателно към тях, и двете деца ще са ти предани до гроб. От друга страна, наистина усетих някаква промяна в посланията от Равна. Тя като че ли стана много по-уверена и вече може да определи съвсем точно времето на пристигането им, въпреки че с тях очевидно се е случило нещо. Не бих казала, че са по-подозрителни от преди. Явно приеха за чиста монета съобщението, че именно Джефри, а не Амди е предложил промяната в устройството на радиостанциите. Тая лъжа между другото беше много добър ход. Погъделичка самочувствието им на по-висши същества. Ако се срещнем при равни условия, ние със сигурност ще сме по-добрите, но те още не бива дори да подозират за това.

— Защо тогава изведнъж станаха толкова напрегнати и нервни?

Останките свиха рамене.

— Търпение, драги ми Стийл! Сигурно и Амдиджефри е забелязал това. Опитай се да му внушиш да ги попита на какво се дължи тяхната нервност. Лично аз подозирам, че двукраките си имат и други грижи. — Тайратект млъкна и извърна всичките си глави към Стийл. — Възможно ли е твоят „източник“ при дърворезбарите да открие отговор на този въпрос?

— Твърде е възможно. Тоя компютър е най-голямото им предимство. — Стийл постоя мълчаливо, хапейки нервно лапите си. После рязко се отърси, сякаш искаше да се отърве от многото страхове, които го връхлитаха непрекъснато. — Шрек!

Дочу се топуркане на лапи. Вратата се отвори и Шрек промъкна една от главите си вътре.

— Да, сър!

— Донеси радиостанциите тук, а после попитай Амдиджефри дали може да слезе, за да поговорим.

Радиостанциите наистина изглеждаха много красиво. Равна твърдеше, че основните им части могат да бъдат открити от всяка цивилизация, която в своето развитие е стигнала нивото на фленсериерите. Това обаче беше трудно за вярване.

Пристигна и Амдиджефри. Те запрепускаха игриво из залата, навираха носове в уредите и подвикваха на Стийл и Останките от Фленсер. Понякога дори беше трудно да се повярва, че не бяха една глутница и че Двукракото не е сред нейните членове. Стояха толкова плътно един до друг, сякаш представляваха едно неделимо цяло. Много често Амди отговаряше на въпроси, отправени към Джефри и казваше „аз“, имайки предвид тях двамата.

Днес обаче между човешкото същество и глутницата беше възникнало някакво противоречие.

— О, моля ви, господарю, нека аз да ги изпробвам!

Джефри избърбори нещо на самнорск. Когато Амди не преведе думите му, той ги повтори отново, този път по-бавно. Гледаше право в Стийл.

— Не бива. Това е (неразбираема дума, неразбираема дума) много опасно. Амди е (неразбираемо) малък. Освен това (неразбираемо) разполагаме с много малко време.

Фленсер се напрягаше да схване смисъла на казаното. Мътните да го вземат! Рано или късно щеше да им излезе през носа, че не залягаха по-упорито върху езика на двукраките.

Стийл слушаше внимателно човешкото същество, после въздъхна с подкупваща кротост.