Лордът се упъти към общата зала, от която водеха врати към останалите помещения за експерименти. Върху всяка от тях имаше инкрустиран златен номер. Той ги отвори подред и надникна вътре. После нетърпеливо отвори последната врата и провеси муцуна през балкона, за да види и последния си експеримент. Балконът беше добре облицован и закътан. Оттам можеше да наблюдава вътрешността, без да бъде забелязан.

Единствената слабост на Фленсер (по мнението на Стийл) беше желанието му да създаде висше създание. Повелителя вярваше, че ще може да приложи постигнатото и върху себе си. Стийл обаче знаеше, че ученикът надминава своя учител. Самият той бе блестящо потвърждение на този закон, макар Повелителя още да не го осъзнаваше.

На свой ред Стийл реши да създаде същества, които са по-съвършени от останалите само в една област, а всичко останало да е или недоразвито, или лесно да се поддава на външно влияние. Започна да експериментира веднага след заминаването на Повелителя. Отначало импровизираше, наблягайки върху наследствените черти на отделните части, които не се влияеха от глутницата.

Стийл спря пред номер тридесет и три — „Амдиранифани, съвършения математик“. Той не беше единственият експеримент в тази област, но засега се развиваше най-добре. Агентите на Стийл бяха преровили Движението член по член да търсят глутница, надарена със способности в абстрактното мислене. Бяха стигнали дори по-далеч. Най-известният математик на света живееше в Република Дългите езера. Глутницата му се готвеше да се поднови — той самият имаше няколко кутрета, а и математически надарен любовник в добавка. Стийл открадна кутретата. Те така добре се съчетаха с останалите му избраници, че лордът реши да направи осморка. Ако всичко вървеше според неговия план, резултатът можеше да надмине и най-високия природен интелект.

Стийл даде знак на стражника да затули фенера, после отвори врата тридесет и три и промъкна на пръсти един от членовете си към парапета на балкона. Погледна надолу, заглушавайки грижливо шума от предните си уши. Светлината отвън беше слаба, но той можеше ясно да различи скупчените на камара кутрета… До тях се мержелееше и силуета на новия им приятел. Буболечката. Истинска находка — това беше единственото определение, което идваше наум на Стийл за този дар от небето. Беше невиждан шанс в практиката на учения, който от дълго време насам упорито експериментираше.

Преди да го споходи щастливата случайност лордът си блъскаше главата над два проблема. Единият го гнетеше близо година. Амдиранифани бавно гаснеше, а неговите членове постепенно потъваха в аутизма, присъщ на изцяло новородените глутници.

Вторият проблем беше заловеният пришълец. Извънземният представляваше едновременно огромна заплаха, неразгадаема мистерия и невиждан шанс за напредък. Въпросът бе как да се установи връзка с него. Липсата на комуникация ограничаваше възможността той да бъде манипулиран.

Разрешението и на двата проблема дойде в лицето на един разсеян слуга.

Щом очите на Стийл свикнаха с полумрака, той можа по-добре да разгледа тялото на пришълеца под купчината кутрета. Когато му казаха, че извънземното е било затворено при един от неговите експерименти, Стийл изпадна в дива ярост. Слугата, направил фаталната грешка, беше рециклиран незабавно. Но дните минаваха, а експериментът Амдиранифани започваше да реагира все по-живо и адекватно на случващото се около него. Подобно поведение не беше наблюдавано, откакто събраха кутретата в глутницата Амдиранифани.

Дисекцията на мъртвите пришълци и наблюденията върху единствения оцелял показваха категорично, че тия буболечки не съществуват в глутници. Излизаше, че Стийл разполага не с отделно парче, а с цял пришълец.

Чуждоземното същество се размърда в съня си и издаде някакви нискочестотни стонове с уста. Не беше способно да произведе, какъвто и да е друг звук. Кутретата се разшаваха, за да се нагодят към новата поза. Те също спяха и мислите им бяха съвсем смътни. Звуците, които издаваха в долната част на регистъра, абсолютно имитираха тези на чужденеца. Това беше най-великият от всички експерименти досега! Експериментът Амдиранифани учеше езика на пришълеца. По този начин тя развиваше коренно различен вътрешен език, непознат в практиката досега. На всичко отгоре буболечката се оказа много по-интересна за опитната глутнигрупа, отколкото всички нейни учители, взети заедно. Останките на Фленсер твърдяха, че между експеримента и извънземното се осъществява единствено физически контакт, че кутретата виждат в пришълеца само заместител на своите родители. Но това засега нямаше голямо значение.

Стийл провеси още една от главите си през парапета. Чакай и наблюдавай, съветваше сам себе си Стийл. Нека Амдиранифани ти подскаже лостовете, чрез които да управляваш извънземния. Тогава светът ще бъде в твоите крака.

Понякога майка му обичаше да казва, че нещо е „по-забавно дори от цял кош с кутрета“. Джефри Олсъндот никога не беше притежавал повече от едно домашно животинче и само веднъж то бе куче. Сега най-накрая разбра какво е имала предвид майка му. От първия ден, още уморен и изплашен, той се влюби в кученцата. А и те също бяха очаровани от него. Постоянно се въртяха наоколо — подръпваха дрехите, развързваха връзките на обувките му, гушеха се в скута му или просто тичаха игриво напред-назад. Три нито за миг не откъсваха поглед от него. Очите им бяха тъмнокафяви или розови и изглеждаха твърде големи за дребните им глави.

Още от самото начало кутретата започнаха да го имитират, при това бяха по-способни от страумлинските пойни птици. Можеха да повторят всяка негова дума и по-късно отново да я възпроизведат. Дори когато плачеше, те също ревяха заедно с него, скупчени около краката му.

Освен малките му приятели имаше и други кучета — възрастни и облечени с дрехи. Те влизаха през вратата на балкона горе, пускаха храна в стаята и понякога издаваха странни звуци. Храната беше ужасна, но големите не отвръщаха на възмутените викове на Джефри, нито пък се опитваха да го имитират.

Минаха два дни, после се изтърколи и седмицата. Джефри беше успял да проучи внимателно всичко в стаята. Личеше, че това не е точно килия — беше твърде просторно. Освен това на затворниците не им позволяват да си играят с кученца. Момчето постепенно започна да схваща, че в този свят няма развита цивилизация и той не принадлежи към Владенията. Дори не е част от Мрежата. Неговите родители и Джоана вече не бяха живи, затова нямаше кой да научи кучетата да говорят самнорск! Излиза, че това бреме лежи на крехките му рамене. Това беше неговият единствен шанс да открие семейството си.

Когато облечените кучета отново се появиха на балкона, той се опита да ги заговори, но усилията му не доведоха до никакъв резултат. Дори онези с червените ленти и еполети не отвърнаха. За сметка на това пък кученцата бяха толкова словоохотливи! Те редовно викаха заедно с Джефри, понякога повтаряха като ехо думите му, а друг път издаваха някакви безсмислени звуци.

На Джефри не му беше нужно много време, за да осъзнае, че кутретата са направлявани от общ разум. Момчето беше убедено, че те имат таен език, на който общуват. Оказа се обаче, че е нещо повече от това. Докато ги наблюдаваше как развързват обувката му или пък рисуват, Джефри забеляза, че главите и устните им действат в съвършен синхрон, сякаш бяха пръстите на една ръка. Отначало момчето не успя да формулира толкова точно откритието си, но с течение на времето започна да възприема всички кутрета като един-единствен свой приятел. По същото време откри, че кутретата понякога сменят реда на неговите думи и получават съвсем нов смисъл.

„Ти мен играеш.“ Думите звучаха като безразборно накъсана и лишена от смисъл човешка реч, но винаги биваха следвани от лудешка гонитба около масата и по ъглите на стаята.

„Ти мен картина.“ Долната половина на стената беше покрита с плочи. Джефри често рисуваше семейството си и се опитваше да накара Кутрето да проумее какво иска да му каже.