Равна тръгна през полето към глутниците, които я очакваха. Гъстият пушек се беше разсеял, но мирисът на изгоряло още тегнеше във въздуха. Хълмът чернееше напълно опустошен. От високо замъкът на Стийл приличаше на зърното на огромна черна гърда. Разрушенията, причинени от войната на глутниците и природните стихии, се простираха на десетки хектари земя.

Войниците мълчаливо тръгнаха към нея. Повечето от тях обаче не можеха да откъснат очи от звездния кораб зад гърба й. Тя бавно премина покрай редиците им и се доближи към една от глутниците, която стоеше настрана върху копринени рогозки. Държаха се странно, сякаш бяха излезли на първа среща и все още не можеха да привикнат с присъствието на другия. На вратовете на големите кучета висяха странни висулки от резбовано дърво, но те изглеждаха стари и болни. Отпред имаше и две кутрета. Когато Равна направи последната крачка и спря, те внимателно се приближиха.

— Ъ-ъ-ъ, значи ти си кралицата?

Откъм един от по-едрите членове се разнесе женски глас със съвършена човешка интонация.

— Да, Равна, аз съм Кралицата на дърворезбарите. Но на теб всъщност ти трябва Перегрин. Сега той е в замъка заедно с децата.

— Сигурно много бързате. Перегрин спомена нещо за космическа флота, която ви преследва.

Равна не отговори веднага. Значи Фам все пак им беше казал за Заразата. Добре, че го е направил. Тя разтърси глава, опитвайки се да се освободи от вцепенението.

— Д-д-д-а. Наистина много бързаме.

Компютърът на китката й поддържаше постоянна връзка с „Единак II“. Миниатюрният му екран показваше, че флотата бързо скъсява разстоянието между тях.

Всички глави на глутницата се извиха настрани — жест, чийто смисъл Равна не успя да схване.

— При това сте отчаяни. Боя се, че ви разбирам твърде добре.

„Как би могла да ни разбереш? И ако е така, то как би ни простила за онова, което ще причиним на твоя свят?“ Но Равна изрече гласно само:

— Съжалявам.

Кралицата се покачи върху колата си и двете потеглиха нагоре по стръмния склон към стените на замъка. Равна само веднъж се обърна назад. Там долу, в подножието на хълма, лежеше „Единак II“. Приличаше на огромна умираща нощна пеперуда.

Кацането не можеше да се нарече точно катастрофа. Дори в момента агравитаторите компенсираха част от теглото на кораба. Но двигателите, които се оказаха между корпуса и повърхността, бяха смачкани.

— Стийл е натъпкал с барутни мини цялата основа на купола.

Кралицата протегна няколко от главите си и посочи нагоре. Равна проследи погледа й. Арките, които се извисяваха пред тях, напомняха по-скоро на катедрала от Епохата на принцесите, отколкото военна постройка. Розовият мрамор предизвикателно блестеше срещу небето. Ако цялата тая грамада се срутеше, тогава от кораба под нея нямаше да остане и следа.

— Сигурна ли си, че тук не е останал нито един от войниците на Стийл?

Кралицата се поколеба, а главите й взеха да се въртят на всички страни. До този момент Равна все още не можеше да разтълкува изражението на глутницата.

— Поне здравият разум го изисква. Ако някой от тях е останал, трябва да се е сврял в миша дупка, щом нашите войници не са го открили. По-важното е, че намерихме онова, което е останало от Стийл. — По всичко личеше, че кралицата отлично разбра въпросителното изражение на Равна. — Не знаеше ли това? Сигурно лорд Стийл е слязъл долу с намерение да взриви мините. Това, естествено, би било истинско самоубийство, но тази глутница винаги е била готова на крайни и отчаяни постъпки. Долу обаче някой го е спрял. Навсякъде е оплискано с кръв. Две от частите му са мъртви. Открихме останалите да хленчат, скимтят и да се скитат безумно наоколо. Онзи, който е сторил това, също отдавна се е оттеглил. Явно някой държи на всяка цена да избегне нашата среща. Едва ли ще се върне скоро. Въпреки това се боя, че пътят ми отново ще се пресече с този на скъпия Фленсер.

Всички данни обаче сочеха, че до такава среща никога няма да се стигне. Ръчният й компютър безмилостно показваше четиридесет и пет часа до пристигането на флотата на Заразата.

Джефри и Джоана бяха край своя кораб, скрит под огромния купол. Седяха върху стълбата към люка, вплели ръцете си една в друга. Когато широката порта се отвори и каручката мина през нея, Джоана се изправи на крака и помаха. После братът и сестрата зърнаха Равна. Момчето стремглаво се спусна по стълбата. Щом стъпи на земята обаче, то постепенно забави крачка.

— Джефри Олсъндот? — тихо попита Равна.

Стойката на момчето издаваше колебание. Въпреки това то се силеше да си придаде тържествен израз, който изобщо не отговаряше на неговите девет години. Бедният Джефри, колко дълго се е терзаел от мисълта, че е съвсем сам на този свят.

Равна слезе от каручката и се отправи към него. Момчето бавно излезе на светло. Беше заобиколено от цяла тълпа малки кученца. Едно от тях дори висеше на рамото му; другите сновяха между краката му и изобщо нямаха намерение да се отдръпнат. Тъй като го бяха наобиколили отвсякъде, Джефри спря доста далече от нея.

— Равна?

Тя кимна с глава.

— Можеш ли да се приближиш още малко? Звукът от мислите на кралицата е твърде висок.

Гласът беше на момчето, но неговите устни изобщо не помръдваха! Равна прекоси и последните метри, които ги деляха. Кутретата и момчето пристъпиха предпазливо. Тя вече различаваше разкъсаните дрехи на Джефри и парцалите върху раменете, лактите и коленете му, които приличаха на превръзки. Лицето му беше чисто, но косата му стърчеше в пълен безпорядък.

Джефри я погледна сериозно и тържествено, а после вдигна ръце да я прегърне.