Все още има надежда да унищожим току-що роденото зло.

Речено-сторено. Двете се пръснаха из разклоненията на локалната мрежа, превръщайки се в едва доловима сянка. Назряваше план, който обаче би се оказал безполезен, ако всеки поотделно не успееше да алармира останалия свят. Но дали изобщо имаха време за такова нещо?

Дните минаваха. За злото, което набираше сила в разклоненията по веригата, всеки час бе по-дълъг от цялото всемирно време, изминало досега. По-малко от час делеше новороденото от великото му процъфтяване. След това щеше безпрепятствено да се разпростре из междузвездното пространство.

Скоро нямаше да са има нужда от тези човешки същества. Дори и сега създаваха неудобства, макар все още да го забавляваха. Някои наистина бяха решили да избягат. От няколко дни потапяха децата си в летаргичен сън и ги качваха на товарния кораб. Подготовка за едно нормално отпътуване — така обясняваха строго разчетените си действия. Дни наред, прикривайки се под прозрачни лъжи, потягаха фрегатата. Някои човешки същества осъзнаваха, че Силата, която бяха разбудили, можеше да ги убие. Способна бе да причини гибелта дори на Страумлинските владения. Вече се беше случвало — цели раси са били изпепелявани, само защото са имали неблагоразумието да си играят с огъня.

Никой от тях обаче не беше стигнал до истината. Нито един не подозираше каква велика чест им е оказана — именно те бяха променили бъднините на стотици милиони звездни системи.

Часовете се превръщаха в минути, минутите — в секунди. Сега секундите значеха повече от цялото изминало време на света. Процъфтяването бе вече толкова близо, толкова близо. Величието на Силата, която господстваше над света през изминалите пет милиарда години, щеше да бъде възвърнато отново. Времето наближаваше! Липсваше само още един детайл, но той нямаше нищо общо с кроежите на човешките същества. Някъде, дълбоко закодирана в архива, трябваше да съществува последната част от информацията. През отминалите милиарди години нещо се беше загубило. Новороденото усещаше цялата си мощ, но нещо не му достигаше — нещо, което вероятно е научило от провала си или поне онова, което е останало от неговите врагове (ако изобщо е имало такива).

Дългите секунди пулсираха в архива. Зееха пропуски и празнини, непълни данни. Някои от повредите имаха дългогодишна давност.

Навън на площадката за излитане товарният кораб и фрегатата се отделиха от монотонната сива повърхност, използвайки безшумните агравитатори. Напускаха останките на пет милиарда години. На борда бяха почти половината от човеците. Осъществяваха така грижливо подготвяния опит за бягство. Усилията им засега изглеждаха безобидни. Времето за цъфтеж не беше настъпило и все още имаше полза от хората.

Извън контрола на върховния разум из човешката база данни вилнееше едно параноично съзнание. Проверяваше просто за всеки случай. За да е напълно сигурно. Най-старата човешка локална мрежа използваше операции, които се извършваха със светлинна скорост. Хиляди микросекунди бяха пропилени в трескаво очакване, докато нещо стане, докато се извършваха безсмислени дей… А, най-сетне попадна на нещо невероятно!

Инвентарен опис: контейнерът с квантовата база данни първа степен, беше натоварен на фрегатата стотици часове по-рано!

Цялото внимание на новороденото се насочи към отлитащите кораби. Тези нищожни микроби се бяха оказали смъртоносни! Как е могло да се случи това? На секундата бяха задействани милиони планове и схеми. За нормалното процъфтяване вече нямаше пречки и останалите в лабораторията човеци станаха ненужни.

Настъпилите външни промени бяха незначителни в сравнение с космическите последици, които носеха със себе си. За човешките същества наоколо това беше само миг на ужас, когато осъзнаха, че страховете им се превръщат в реалност. Но те така и не разбраха колко страшна всъщност беше тази реалност.

Само пет-десет секунди, а те промениха света много повече, отколкото хилядите години развитие на човешките цивилизации досега. Милиарди структури започнаха да се оформят, извирайки отвсякъде, създавайки нещо, което беше свръхчовешко. Състоянието беше много близо до истинското процъфтяване, макар че още не бе завършило напълно.

Въпреки ускорените процеси обаче нито за миг не беше забравена причината за това бързане — фрегатата. Тя превключи на ултраскорост и с гибелно безгрижие започна да се отдалечава от тромавия товарен кораб. По някакъв начин онези нищожни микроби разбраха, че спасяват нещо повече от самите себе си. Бойният кораб притежаваше най-добрата компютърна навигационна система, която онези малки мозъчета можеха да сътворят. Но въпреки това му бяха необходими три безкрайни секунди, докато се подготви за първия скок в пространството.

Новородената Сила не разполагаше с никакви оръжия на повърхността с изключение на един обикновен лазер. А той не би могъл дори да размекне стоманената обшивка на фрегатата. Въпреки това лъчът беше грижливо насочен към приемателя на кораба. Никакъв отговор. Хората бяха наясно какви ще бъдат последиците, ако откликнеха на този зов. Лазерът проблесна тук-там по корпуса, прорязвайки гладката повърхност и дезактивирайки сензорите. После премина през двигателя, проучвайки внимателно ултразвуковите скорости. Силата нямаше намерение да си губи времето с повреждане на корпуса, макар че това не би я забавило кой знае колко. Затова пък дори тази примитивна машина имаше хиляди сензори, пръснати по повърхността, които отчитаха местонахождението и даваха сигнал за тревога при появата на някаква заплаха. Ако това се случеше, биваше задействана системата за безопасност. Сега повечето от сензорите бяха обезвредени и корабът летеше почти слепешката. Хората си въобразяваха, че и така могат да се спасят.

Още няколко секунди и фрегатата щеше да се измъкне невредима в междузвездното пространство.

Лазерът се спря на един от повредените сензори — онзи, който отчиташе критичните промени в двигателя. Неговата липса не можеше да бъде пренебрегната, особено ако се извършва скок в пространството. А той не работеше. Затова се задейства аварийната система, която не позволяваше скока. Започна трескаво търсене на повредата, което вече беше отслабило защитата на кодовата система в кораба. А тя беше инсталирана по времето, когато новородената Сила вече повреждаше наземната екипировка на човешките същества.

Силата вече владееше кораба, при това имаше на разположение само хилядни от секундата, преди да е станало късно. Нейните слуги — те бяха по-несъвършени дори от човешкия разум заради примитивния си хардуер — плъзнаха из системата на кораба, причинявайки сривове и повреждайки всичко по пътя си. Скокът в пространството вече бе невъзможен. Камерите в кабината на екипажа отразиха разширените от ужас очи и надигащите се в гърлата викове. Хората знаеха, че кошмарът, който ги преследва, можеше да се разрази всяка секунда и нищо не бе в състояние да го предотврати.

Скокът беше невъзможен. Оставаше им само да опитат без автоматичния контрол. Оставаха по-малко от пет хилядни от секундата преди корабът да се настрои за прехвърляне в пространството — механична каскада, която нито един софтуер не би могъл да надхитри. Агентите на новороденото плъзнаха навсякъде из компютрите на кораба, опитвайки се да предотвратят старта, фрегатата щеше да бъде унищожена.

Огънят лумна в самото сърце на фрегатата, предлагайки едновременно смърт и спасение.

На двеста хиляди километра оттам тромавият товарен кораб успя да направи скок в пространството и се изгуби от поглед. Новороденото почти не му обърна внимание. Е, няколко човешки същества му се бяха изплъзнали, но Вселената щеше да ги приеме с отворени обятия.

В следващия миг новороденото почувства нещо… Дали пък не беше емоция? Във всеки случай беше нещо повече, но и по-малко, отколкото онова, което можеха да почувстват хората. Изпробва няколко:

Въодушевление. Новороденото вече знаеше, че ще оцелее.