От наблюдателницата си виждаше и как онези кучеподобни същества сноват из града. От такова разстояние тя започна да осъзнава истинската им природа. Те винаги се движеха в малки групи, много рядко надхвърлящи шест члена. Вътре в тези глутници действаха с удивителна координация. Тя не видя някоя от групите да се доближава на по-малко от десет метра до останалите. От това разстояние отделните тела в глутницата сякаш се сливаха и на момичето се стори, че наблюдава някакви чудовища с много крайници, които се движеха предпазливо, внимавайки да не доближат много себеподобните си. Заключението сякаш само се налагаше — една глутница, един разум. Разум, който беше толкова зловещ, та не можеше да търпи себеподобните си близко до себе си.

Петата й разходка в градината беше толкова приятна, че почти й достави радост. Цветята пръскаха семена из въздуха наоколо. Косата светлина минаваше през тях, а те се носеха като кристалчета захар в гъст сироп.

— Раз, два, три, как си ти? — разнесе се зад гърба й детски глас.

Джоана отскочи толкова бързо, че едва не разкъса шевовете на раната си. Те — то?! бяха едни от онези, които извадиха стрелата от тялото й. Имаха доста жалък вид. Петте същества бяха напрегнати, сякаш готови да избягат при първа опасност. Изглеждаха почти толкова изненадани, колкото беше и самата Джоана.

— Раз, два, три, как си ти? — Гласът беше същият като преди. Можеше да бъде и запис, но едното от животните по някакъв начин произвеждаше звуците, помагайки си с жужащите парчета кожа по раменете, бедрата и главата. Тези папагалски номера не можеха да я учудят кой знае колко. Но този път думите бяха казани почти на място. Момичето постави ръце на хълбоците си и се втренчи в глутницата насреща. Две от животните й отвърнаха със същия втренчен поглед. Останалите сякаш се наслаждаваха на гледката.

Носеха нейния компютър! Тя разбра откъде бяха научили този напевен въпрос. И вече знаеше какво очакват в отговор.

— Аз съм добре, а ти как си — каза тя.

Групата така изцъкли очи, че я досмеша.

— И аз съм добре, значи всичко е наред!

Това бяха последните реплики от играта и след като ги произнесе глутницата отново започна да кряка на своя си език. Някой отвърна откъм подножието на хълма. Още една глутница се беше притаила сред храстите долу. Момичето знаеше, че докато е близо до тези тук, другите няма да се приближат.

Значи Остриетата — пред очите й постоянно бяха заплашителните метални бодли върху предните им крака — са ровили из компютъра и умело маскираните капани не ги бяха възпрели. Дори Джефри не успя да напредне толкова! Със сигурност са попаднали на детските езикови програми. Трябваше да предвиди това. Когато компютърът отбележеше очевидно глупави отговори, той преминаваше към адекватни действия. Най-напред пускаше програмите, предназначени за малките, а ако и това не помогнеше, преминаваше към обучението за бебета, които дори не говорят самнорск. Ако Джоана им помогнеше съвсем малко, те сигурно щяха да проговорят нейния език. Въпросът беше дали тя наистина иска това.

Двама от глутницата се приближиха още повече и през цялото време не я изпускаха от очи. Но вече не бяха нащрек като преди. По-близкият легна на земята и вдигна глава към нея. Изглеждаше съвсем миличък и безпомощен, стига да не бяха остриетата на предните лапи.

— Моето име е… — продължението беше кратко крякане, сред което Джоана различи много високи режещи тонове. — А твоето име как е?

Момичето знаеше, че този разговор следва езиковата програма на компютъра. Нямаше начин съществото пред нея да разбира смисъла на отделните думи, които произнася. Тези „моето име, твоето име“ бяха произнасяни безкрайно между децата от езиковия урок. Дори един зеленчук би схванал същността на тази операция. И все пак… Произношението на Остриетата беше толкова съвършено.

— Моето име е Джоана — отвърна тя.

— Зьоана — повтори групата с гласа на Джоана, накъсвайки неправилно думата.

— Джоана — поправи ги момичето. Тя дори не се опита да повтори името на Остриетата.

— Здравей, Джоана! Хайде да си поиграем на имена.

Това също беше от урока, при това казаното бе оцветено с глупав ентусиазъм. Джоана седна. Ако научат самнорск, Остриетата ще имат власт над нея… Но това беше единственият начин тя да научи нещо за тях, а и да разбере какво е станало с Джефри. Ами ако те са убили и него? Тогава щеше да ги изучи чак до мозъка на костите, а после да им измисли толкова жестоко отмъщение, колкото заслужават.

Най-напред при Дърворезбарите, а няколко дни по-късно и на Тайния остров на Фленсер дойде краят на дългото арктическо лято. Часовете тъмнина започнаха да стават все повече и повече. Снежните петна щяха да се явят малко по-късно.

Около залез-слънце Тайратект правеше обиколка на крепостната стена. Изминаваше разстояние от близо три мили. Долните нива се охраняваха от веригите, но нагоре имаше само отделни стражи. Когато се приближаваше, те отстъпваха уставно настрани с отсечената крачка на военните. Но в очите им забеляза страх. Трудно можеше да привикне с това. Докъдето стигаха спомените й — някъде около двайсет години — Тайратект се виждаше как се гърчи във вечен страх, потисната от срам и вина, търсейки постоянно някого, на когото да се подчини и когото предано да следва. Сега внезапно се беше озовала от другата страна, но това не беше очакваното избавление. Вече познаваше до най-дребните детайли злото, на което се беше отдала. Разбираше защо стражите се боят от нея. За тях тя беше Фленсер.

Тайратект правеше всичко възможно да прикрие истинските си мисли и не позволяваше никой да проникне зад защитната фасада, която си бе изградила. Животът й щеше да продължи толкова, колкото успееше да поддържа измамата. С цената на много усилия беше прикрила своята природна срамежливост. Нито веднъж, откакто се озова на Тайния остров, не си позволи своята най-типична поза на страхопочитание — приведена ниско глава със затворени очи. Вместо това беше овладяла пронизващия взор на Фленсер, дори свикна с него. Главите й стояха високо изправени, сякаш виждаше нещо, което е непостижимо за ограничените мозъци на нейните подчинени. Те не биваше за нищо на света да се досетят за истинската цел на тия нейни вечерни обиколки.

Известно време дните и нощите й не се различаваха много от тези в Републиката. Тя можеше лесно да си внуши, че е отново там, преди Движението да се появи и да се стигне до клането пред парламента. Преди да й прережат гърлата и да съединят парчетата на Фленсер с остатъците от нейната душа.

Там в равнината, отвъд каменните стени, сред златните поля, изпъстрени с ръждиви петна гола земя, тя виждаше как селяните се трудят неуморно, а наоколо пасат стада добитък. Фленсер управляваше дори земите, които тя не можеше да обхване с поглед, но никога не беше внасял храни отвън. Зърното и месото, с които бяха пълни складовете, бяха произведени в районите, които се простираха на два дни път около пролива. Стратегията му беше очевидна.

Слънцето се плъзна зад планинските склонове и те проснаха дълги сенки върху нивите насреща. Отвъд пролива един от хълмовете все още се къпеше в слънчеви лъчи. Върху него беше кацнал корабът на пришълците. Той още стоеше там, но вече зад здрав зид от дървета и камъни. Стийл нареди да вдигнат стената малко след приземяването. Строежът растеше не с дни, а с часове. Редовните проверки и случайните набези на лорда бяха по-строги дори от тези на Фленсер.

Лорд Стийл беше убиец. Нещо по-лошо — владееше до съвършенство манипулацията. Но Тайратект знаеше, че откакто кацнаха пришълците, той беше уплашен до смърт. При това напълно основателно! Стийл и неговите фленсериери бяха избили няколко дузини от пришълците. Тези убийства бяха дори по-зловещи от онова, което Движението стори с нея. Тайратект съвсем доброволно стана последовател на Фленсер. Около името му се носеха мрачни истории, но тя така копнееше да следва някого, да се отдаде на Нещо по-велико, че пренебрегна опасността.