— Ще бъда готов.

— Добре тогава.

Йо прекъсна връзката, без да каже нищо повече. След миг и другите командири изчезнаха от линията. Останаха само Свенсъндот, двамата дирокими и Равна Бергсъндот, която ги наблюдаваше от екрана.

Най-накрая Бергсъндот наруши мълчанието.

— Когато бях малко момиченце и живеех на Херт, често си играехме на терористи и техните преследвачи от Управлението за защита на търговията. Често съм си мечтала смелчаците от вашата компания някой път да ме спасят от лапите на смъртта.

Кйет се усмихна мрачно.

— Е, вече можеш да се похвалиш, че си спасена от нашата компания. Можете да бъдете сигурна, че не съм присъствал на по-голяма пукотевица от тази.

— Много съжалявам за това, Кей… полковник.

Той се взря в смуглото й лице. Истинско момиче от Сяндра Кей — от глава до пети. Нямаше риск тя да е поредната измама. Не и на мястото, където се намираха в момента. Би се заклел във всичко свято във Вселената, че тя е съвсем истинска; въпреки случилото се той продължаваше да й вярва. Освен ако…

— Какво казва твоят приятел за всичко това?

След впечатляващата му проява като „божия останка“ в началото на битката, от Фам Нувен не бе останала и следа.

Погледът на Равна се насочи към нещо, което се намираше извън обхвата на камерата.

— Той не говори много напоследък, полковник. Постоянно крачи напред-назад и е дори по-разстроен от вашия капитан Тренглетс. Фам все още е убеден, че е избрал най-правилната стратегия, но сега не може да си спомни кое точно го е накарало да се чувства толкова уверен.

— А-ха. — Беше малко късничко за размишления и колебания. — А вие какво ще правите от тук нататък? Нали си даваш сметка, че Хоугън имаше право? Би било безсмислено самоубийство да следваме Заразата чак до крайната точка на вашето пътешествие. Ще си позволя да кажа, че и вие ще си отидете мърцина, ако продължавате все в тоя дух. В най-добрия случай ще пристигнете само с петдесет и пет часа преднина. Какво бихте могли да свършите за толкова кратко време?

Равна Бергсъндот го гледа дълго и мълчаливо, а после лицето й се изкриви, сякаш всеки момент щеше да избухне в ридания.

— Не зная… Вече нищо не зная…

Тя разтърси глава, похлупи лице в дланите си и смолистата й коса се разпиля наоколо. След малко се поуспокои, вдигна очи и приглади косата си. Гласът й вече звучеше по-спокойно, но беше много тих.

— Аз… не знам. Но въпреки това продължаваме напред. И без това стигнахме твърде далече. Все още има надежда да успеем… Там долу съществува нещо, от което Заразата отчаяно се нуждае. Може пък за тези петдесет и пет часа да разберем какво е то и да го съобщим на Мрежата. Все пак… Все още разполагаме с Божиите останки на Фам.

Твоят най-зъл враг? Беше твърде възможно този Фам Нувен да е творение на Силите. Той наистина имаше вид на робот, направен по подобие на човешките същества. И изобщо как можеше някакъв смахнат да бъде приеман за „Божия останка“?!

Тя сви рамене, сякаш си даваше сметка за всички съмнения, които биха могли да възникнат. Но продължаваше да приема нещата такива, каквито са.

— И така, какво ще предприеме Управлението за защита на търговията?

— Вече не съществува такава организация. На практика всички наши клиенти вече не съществуват. А сега убихме дори собственичката на компанията. Или поне унищожихме нейния кораб и онези, които я поддържаха. Вече сме флотата на Аниара.

Това име беше официално утвърдено на току-що приключилата конференция. Приемането на името предизвикваше у всички някакво мрачно задоволство — чрез него те възкресяваха един призрак, който беше по-древен и от Сяндра Кей, и от Нийора. Идваше от най-далечното минало на човешкия род. Вече нищо не ги свързваше нито със световете, които обитаваха доскоро, нито с бившите им клиенти, нито с техните водачи. Сто кораба, устремени към…

— Доста обсъждахме този въпрос. Неколцина все още искат да ви последват до Света на остриетата. Друга част от екипажите предпочитат да се върнат в Средното ниво и да прекарат остатъка от живота си в преследване и избиване на пеперудите. Над всичко обаче надделява решението отново да възродим расите, населявали Сяндра Кей. За тази цел ще изберем някое далечно място, където никой няма да ни обръща внимание и където никой не го е грижа, че изобщо съществуваме.

Всички са категорични по въпроса флотата на Аниара да не се дели никога повече и да не се впуска в самоубийствени схватки, освен ако не защитава собственото си оцеляване. Когато се надигна Великото вълнение, тази част от Дъното заприлича на пяна, която разделя Изостаналата зона от Отвъдното. В падините и пролуките на дълбокото има образувани съвсем нови светове, току-що изскочили от Изостаналата зона. Именно там Сяндра Кей може да се роди отново. Новата Сяндра Кей.

Той погледна към Глимфреле и Тироле, които отново бяха на поста си пред командния пулт. Дирокимите във флотата на Аниара бяха последните представители на своята раса. Техните мечтани селения в Сяндра Кей бяха изгубени завинаги, а заедно с тях повечето от себеподобните им. В Аниара имаше най-малко хиляда дирокими — двойки от братя и сестри, пръснати из стотици кораби. Последните дни се оказаха фаталните за вида им. На оцелелите предстоеше да се изправят пред най-великото изпитание.

Двамата поговориха още няколко минути. Глимфреле и Тироле също се включваха от време на време в разговора.

Всички те неволно се бяха озовали в центъра на фатални събития. И както обикновено се случва, когато са намесени Силите, никой не знаеше със сигурност какво точно става. Нито пък какъв ще е крайният резултат от техните усилия.

— До срещата с „Линснар“ остават двеста секунди — прозвуча автоматичният глас от корабната система.

Равна също го чу и кимна. После вдигна ръка.

— На добър час, Кйет Свенсъндот, Тироле и Глимфреле.

Дирокимите изсвирукаха своя обичаен сигнал за сбогуване, а Свенсъндот също й помаха с ръка. Мониторът с лицето на Равна Бергсъндот угасна.

… До края на живота си Кйет Свенсъндот помнеше нейните черти до най-малката подробност. С течение на времето обаче те постепенно започнаха да се сливат с образа на Олвира.

— Светът на остриетата, Фам! Мога да го видя!

Главният екран показваше реална гледка от звездната система, в която навлизаха. Слънцето беше на по-малко от двеста милиона километра и лъчите му осветяваха командното табло. Местоположението на известните за тях планети, по които можеха да се ориентират, беше отбелязано на мониторите с просветващи червени стрелки. Едно от небесните тела обаче — само на двайсет милиона километра! — беше маркирано със специален надпис „населен свят“. Е, тъй като излизаха почти на сляпо от поредния скок в пространството, това попадение не беше чак толкова лошо.

Фам не отговори, а само хвърли бегъл поглед натам, където показваше Равна. Видът му беше такъв, сякаш данните върху монитора будеха съмнение.

След битката със Заразата нещо сякаш се пречупи в него. Дотогава той се доверяваше сляпо на божиите останки в себе си. Но изходът от схватката и неговото подчинено състояние пред завещаното му от Древния окончателно го объркаха и смутиха. Оттогава Фам се отдръпна настрана и се затвори в себе си. Освен това стана още по-подозрителен към Синя раковина и Зелено стебло. Отнасяше се с тях така, сякаш бяха по-голямо зло дори от настъпващите по петите им кораби.

— Мътните да го вземат — изръмжа най-накрая. — Виж средната скорост!

Седемдесет километра в секунда.

Нямаше да е особено трудно да определят курса, но…

— Ще ни е нужно време да нагодим скоростта с местните условия, сър Фам.

Втренченият поглед на Фам се отклони към Синя раковина.

— Уточнихме този въпрос с местните още преди три седмици, не помниш ли? При това ти вече включи ракетните двигатели за корекция на курса.