— А вие внимателно контролирахте работата ми, сър Фам. Предполагам, че пак е някакъв технически дефект в навигационната система… Въпреки че не очаквах да имаме проблеми с балистиката.

Нещо обаче не беше както трябва — тия седемдесет километра в секунда объркваха всички предварителни планове. Синя раковина се отправи към следващия участък на командното табло.

— Вероятно е технически проблем — продължи Фам. — А сега искам да се махнеш от пулта за управление, Синя раковина.

— Но аз ще ви бъда полезен! Ние трябва да се свържем с Джефри на всяка цена, отново да коригираме скоростта и…

— Махни се от контролното табло, Синя раковина. Отсега нататък няма да имам време да ви дебна постоянно.

Фам се хвърли към ездача, но Равна се изпречи пред него, застанала само на педя от Синя раковина. Тя раздели с тялото си двамата противници и заговори бързо:

— Всичко е наред, Фам, той вече си тръгва.

В същото време прокарваше ръка през неистово вибриращите клонки на Синя раковина. След миг той клюмна.

— Ето, отивам си, отивам си.

Равна продължи да го поглажда окуражително и да препречва пътя на Фам към него, докато ездачът не напусна помещението.

Когато останаха сами, тя се обърна към Фам.

— Наистина ли смяташ, че това е технически проблем в навигацията, Фам?

Той обаче сякаш не я чу. Почака вратата да се затвори зад Синя раковина и отново се извърна към командното табло. Според последните изчисления на системите в „Единак II“ Заразата щеше да пристигне в Света на остриетата само петдесет и три часа след тях. А сега отново трябваше да губят време за коригиране на скоростта — операция, която мислеше, че е направена още преди три седмици.

— Някой или нещо просто ни е изиграло…

Фам мърмори гневно под нос, чак докато завърши прегледа на всички системи.

— Сигурно е била техническа повреда. Сега трябва ръчно да коригирам проклетата скорост.

Алармата, предупреждаваща за увеличаване на скоростта, се задейства, Фам започна бързо да превключва изображението на мониторите. Следеше дали около тях летят някакви по-големи предмети, които биха представлявали опасност при промяната в движението на кораба.

— Ти също се завържи към седалката.

Равна се прехвърли над командното табло, настани се в креслото си и здраво затегна предпазните колани. Дочу, че Фам говори по интеркома — предупреждаваше и другите двама от екипажа. Импулсната тяга беше изключена и те постепенно започнаха да усещат действието на ускорението — само 0.4 джи. Това беше максимумът във възможностите на бедния „Единак II“.

Крайната им цел се намираше на двайсет милиона километра, а това означаваше само един микроскопичен скок в пространството. Нувен се опита да коригира параметрите в системата на кораба така, че да извърши правилно последното прехвърляне.

Внезапно един от илюминаторите под краката им се изпълни с хоризонта на планетата — беше огромен и извит в дъга, оцветен в синьо, със завихрени над него бели облаци. Светът на остриетата напълно отговаряше на описанията на Джефри Олсъндот — обитаема планета от земен тип. След толкова месеци в открития космос и особено след унищожаването на Сяндра Кей гледката спря дъха на Равна. Океан. Планетата беше покрита почти изцяло от един огромен океан. Близо до терминатора обаче се забелязваха и по-тъмните петна на твърда земя. Отвъд планетния лимб висеше мъничка луна.

Фам шумно пое въздух.

— Остават ни само десет хиляди километра. Идеално! Освен ако не продължим със седемдесет километра в секунда.

Равна не откъсваше очи от илюминатора — непознатият свят бързо нарастваше, сякаш заплашваше да ги похлупи.

— Не се притеснявай, ще заобиколим планетата.

Равна посегна за клавиатурата и задейства едновременно и ултрасветлинната, и радиовръзката.

— Имаме ултрасветлинна връзка — каза след малко тя.

— Какво показва тук?

— Данните са объркани и противоречиви. Предполагам, че локаторите са уловили само някакви паразитни шумове.

Равна се опита да си припомни географията, която Джефри им описа. Тайният остров? Но тук имаше толкова много острови!

— Имаме радиовръзка с повърхността на планетата — разнесе се механичният глас на корабната система. Заедно с него започна да пулсира и червената стрелка върху монитора, сочеща някаква точка върху брега. — Желаете ли аудиовръзка в реално време?

— Да, да! — извика Равна. После започна да трополи нервно по клавиатурата, когато не получи незабавен отговор от корабната система.

— Равна?! О, Равна!

Развълнуваното детско гласче внезапно изпълни пространството в кабината. Звучеше точно така, както неведнъж си го беше представяла.

— Здравей, Джефри — отговори Равна. — Ето че най-после пристигнахме, но сега се нуждаем от…

„Нужна ни е подкрепата на твоите четирикраки приятели. Как бих могла да го кажа едновременно и бързо, и ясно.“

Но момчето си имаше свои грижи.

— … имаме нужда от незабавна помощ, Равна! Дърворезбарите ни нападат в този момент.

Разнесе се някакво трополене, сякаш предавателят внезапно взе да подскача като луд наоколо. После се чу непознат, много висок глас, който безобразно изкривяваше произношението на думите.

— Говори Стийл. Джефри казва истината, Равна. Кралицата на дърворезбарите… — Почти човешкият говор внезапно преля в съскане и квичене.

След миг Джефри пак се обади:

— Капан, думата е „капан“.

— Да… Кралицата на дърворезбарите ни устрои капан. Много, много голям капан. Обкръжени сме отвсякъде. Остават ни само няколко часа живот, ако вие не ни дойдете на помощ.

Кралицата на дърворезбарите никога не беше копняла да стане велик воин. Въпреки това нейната петвековна практика на владетел налагаше да усвои и бойните умения. Тя знаеше добре какви са законите на войната. През последните дни обаче й се наложи временно да се отучи от някои правила — например да се доверява на своите подчинени в рискови ситуации. При Възвишението на Маргръм наистина имаше засада, но не тази, която беше замислил лорд Стийл.

Кралицата отправи поглед към Вендейшъс през покритото с шатри поле. Неговата глутница беше прикрита наполовина от звукоизолиращите прегради. Въпреки това можеше да се види, че той не е така самодоволен и наперен като преди. Кръстосаният разпит можеше да обърка и смути дори някой по-самонадеян от него. Той си даваше сметка, че оцеляването му зависи единствено от това дали ще спази своята част от уговорката. Мисълта, че Вендейшъс ще продължи да тъпче земята, след като е избил и предал толкова много свои събратя, я отвращаваше. Кралицата изведнъж осъзна, че две от нейните части са обзети от ярост и ръмжейки са оголили зъби. Кутретата й стояха свити като пред някаква невидима заплаха.

Въпреки всичко честта й повеляваше да спази обещанието си пред Вендейшъс. Може пък да си струваше цената. Той имаше само бегла представа за секретите на Стийл; затова пък познаваше неговата тактика по-добре от всеки друг сред дърворезбарите. Най-ценното в сделката бе, че Стийл изобщо не подозираше за нея. Вендейшъс знаеше точно къде се крият фленсериерите и колко са на брой. Хората на Стийл разчитаха твърде много на супероръжията си и високопоставения предател в редиците на врага.

Дърворезбарите ги нападнаха изненадващо и удържаха пълна победа. А сега кралицата разполагаше с няколко прекрасни оръдия.

Дори в момента иззад хълмовете се чуваше грохотът на пленените оръдия, насочени срещу позициите на своите създатели. При това стреляха с барута на фленсериерите, който техните артилеристи така любезно им бяха предоставили. Вендейшъс-предателят й струваше скъпо, но Вендейшъс-затворникът можеше да й поднесе победата на тепсия.

Дори екзекуциите вече не можеха да помогнат на Стийл. Той чувстваше как ден след ден яростта му все повече нараства. Сега стоеше сам край парапета и сновеше напред-назад, блъскайки се в собствените си части. Гневът го заслепяваше и той му се отдаде напълно.