Оглушен от трясъка долу, той твърде късно долови стърженето на нокти по каменните стъпала. Стийл отскочи назад и извърна всичките си глави в посоката, откъдето идваше шумът. Дали беше Шрек? Но той винаги даваше знак, че приближава. След малко Стийл се отпусна. Шумът беше само от два чифта лапи. Значи единицата се качваше по стълбите.

Частта от Фленсер прескочи и последното стъпало и се поклони на Стийл. Сега Стийл беше зависим от Останките на Фленсер. Те му трябваха повече от всеки друг. По-полезни от тях можеха да се окажат само лековерните звездни хора.

Единицата помълча известно време, за да си поеме дъх. Стийл чуваше затрудненото й дишане.

— Последното денонощие мина добре, милорд.

— Не и при нас! Загубихме всичките си оръдия и сме хванати като в капан между тези стени.

— Говорех за събитията извън замъка. Разузнавачите ви са обучени много добре, милорд. Някои командири са направо блестящи бойци. В момента съм се пръснал около фланговете и ариергарда на дърворезбарите. Подпалих пожар на Битър Гордж. Само след четири денонощия от припасите на кралицата няма да остане дори троха. Тогава тя сама ще ни падне в лапите.

— Това е твърде дълъг срок, особено ако умрем още този следобед.

— Но Равна и нейната компания пристигат тук след пет часа, нали така?

Стийл кимна.

— Е, в такъв случай гарантирам, че до пълното унищожение на дърворезбарите остават само няколко часа. Амдиджефри сляпо ти се доверява. В такъв случай просто трябва да ускорим замисления отпреди план. Ако Равна наистина е достатъчно отчаяна и непредпазлива…

— Звездните хора са наистина отчаяни, знам го със сигурност.

Равна все още се опитваше да прикрие истинските мотиви за тяхното идване, но отчаянието й беше съвсем очевидно.

— Ако ти успееш да забавиш атаката на дърворезбарите… Трудно ще ни бъде обаче да направим едновременно две неща, при това задачата изисква съвършена координация. Досега само трябваше да инсценираме нападението на дърворезбарите и да подмамим звездния кораб в Челюстите на замъка.

Той извърна глава към вътрешния двор на крепостта. Каменният купол над кораба беше завършен още в средата на пролетта. Сега по него личаха следи от артилерийския обстрел, а на някои места мраморната облицовка беше оронена. Добре поне, че гюлетата не го пробиха.

Точно пред купола се простираше новопостроената площадка за кацане. Беше достатъчно просторна, за да може да се приземи корабът беглец, но около нея се издигаха каменни стълбове — зъбите на Челюстта. Ако барутът беше правилно разположен, тогава при неговото взривяване колоните щяха да се стоварят върху спасителите. Но по план това трябваше да стане само в краен случай — ако дотогава не успееха да избият или пленят хората, дошли на среща със своя драгоценен Джефри. Планът беше внимателно обмислян и усъвършенстван няколко декади, при това със специалната подкрепа на Амдиджефри. Той им разясняваше особеностите на човешката психология и споделяше познанията си как обикновено кацат междузвездните кораби. Но сега…

— Сега обаче наистина се нуждаем от помощ. Онова, за което ги помолих, може да ни свърши двойна работа — хем окончателно ще ги подмами, хем веднъж завинаги ще се разправим с дърворезбарите.

— Доста е трудно да направим всичко това едновременно — съгласи се Пелерината. — Не е ли по-добре да го свършим на два етапа. При това първият наистина е важен за нас. Нека най-напред убият кралицата на дърворезбарите, пък после да му мислим как да ги измамим.

Стийл почукваше замислено с едно от остриетата си по камъка.

— Добре, но ще си имаме големи неприятности, ако успеят да видят повече от допустимото… Малко е вероятно всички да са наивни като Джефри. Той твърди, че човешката история също познава средновековните замъци и войни. Ако покръжат по-дълго над нас, ще забележат неща, които Джефри никога не би могъл да види, нито пък да разбере смисъла им… Вероятно ще успея да ги подмамя да кацнат във вътрешния двор. Преди това ще наредя оръдията върху крепостната стена. Така ще се превърнат в наши заложници още в мига, когато попаднат между Челюстите. Проклятие. За тази цел ще трябва здравата да обработя Амдиджефри. — Блаженството, обзело го при оформянето на новия план, внезапно премина в ярост. — Напоследък все по-трудно се справям с тези двамата.

— В името на Глутницата, та те са още кутрета! — Останката замълча за миг. — Безспорно е обаче, че Амдиранифани притежава по-голяма интелигентност от която и да е друга глутница. Мислиш ли, че е толкова умен, та да преодолее дори своята детска наивност — единицата произнесе думата на самнорск — и да разкрие измамата?

— Не, не е чак толкова схватлив. Способен съм във всеки момент да им прегриза гърлата, но те изобщо не го осъзнават. Имаш право, Тайратект — те наистина ме обичат. — И точно затова ги мразя повече от всеки друг. — Когато съм с тях, буболечката постоянно се навърта около мен. Аз съм принуден да я допускам толкова близо, че лесно би могла да ми пререже гърлото или да ми избоде очите, но въпреки това само ме прегръща и гали. На всичкото отгоре очаква да я обичам за това. Вярно е, че вярват на всяка моя дума, но за сметка на това аз трябва да търпя непрекъснати унижения.

— Бъди хладнокръвен, скъпи мой ученико.

— Не смей… да ме… Поучаваш! Ти не си Фленсер! Ти си само една жалка останка от него! Мътните да те вземат, в момента си дори останка от останките! Само още една дума и ще те накълцам на хиляди парчета.

Стийл си наложи да овладее треперенето, което тресеше всички му части. Защо не го убих досега? Открай време мразя Фленсер повече от всичко на света. Би било толкова лесно да го премахна.

— Трябват ми съвети, а не лекции! Независимо какви са причините, аз не мога да продължа тази игра на криеница с кутретата. Само още час в тяхната компания и, кълна се, ще ги избия! Ето защо искам ти да говориш с Амдиджефри. Обясни им в какво положение се намираме. Накарай ги да разберат…

— Но…

Единицата го наблюдаваше с изумление.

— Знай обаче едно — ще те наблюдавам през цялото време! Изобщо нямам намерение да ги оставя под контрола ти!

Краката на единицата се подкосиха; тя вече не можеше да прикрива непоносимата болка, която пронизваше тялото й.

— Щом такава е волята ви, милорд.

Стийл оголи зъби.

— Точно така. И помни — ще присъствам на всички по-важни срещи, особено при осъществяването на радиовръзка! — И той махна на единицата да си ходи. — Сега върви да се гушкаш с ония сополанковци; време е и ти да се поупражняваш в самоконтрол.

Страхът продължаваше да терзае Стийл. „Вярно е, имам нужда от него. Но сега поне рискът за допускане на грешки е по-малък.“ Съвсем скоро в главата му започна да се оформя решение. Той все пак щеше да рискува. Ако станеше нужда, би могъл да изпробва как действа наученото с помощта на втория комплект радиопредаватели. Досега успя да запази в тайна от Фленсер Тайратект тези свои нови умения. Стига да го предизвикаха, Останките щяха да разберат, че смъртта действа също толкова бързо като радиото.

Макар да летеше с помощта на обикновените реактивни двигатели, Фам продължаваше да работи върху ултрасветлинната тяга. Това щеше да им спести поне няколко часа, но беше рискован ход, защото „Единак II“ нямаше капацитет за подобни маневри. Корабът продължаваше да кръжи из слънчевата система. Трябваше им само още един добре премерен скок. Не успееха ли да го изчислят както трябва обаче, имаше опасност да се разбият в планетата. Ето защо при нормални обстоятелства никой не поемаше подобен риск.

— Къде е флотата на Заразата? — попита Фам.

Зелено стебло следеше навигационните данните върху монитора от кабината на ездачите. За последния един час Фам задаваше този въпрос вече пети път, но въпреки това нейният глас долетя търпелив и спокоен. Вероятно многократно повторените въпроси изглеждаха за нея нещо съвсем нормално.