Осветените от слънцето глави изглеждаха безизразни. Но дали му се привиждаше или по устните на онази, която беше в сянка, наистина играеше усмивка?

— Къде са останалите, Стийл? Това, което се случи днес, е най-големият шанс в нашата история.

Стийл се надигна от пода и застана до парапета.

— Сър, най-напред ние с вас трябва да изясним няколко въпроса насаме. Вижда се, че у вас има много от Фленсер, но колко всъщност е то.

Сега онзи вече открито се хилеше, а главите в сянка направо се тресяха от смях.

— Очаквах, че най-доброто от моите творения не ще пропусне този въпрос… Тази сутрин заявих, че съм истинският Фленсер, усъвършенстван само с една-две замени. Истината обаче е… много по-тежка. Знаеш какво стана в Републиката.

Това беше най-великото, но и най-рисковано начинание на Фленсер — да промени цяла една нация. Милиони щяха да загинат, въпреки че на практика щеше да има много повече претопявания, отколкото убийства. Като краен резултат трябваше да се получи първият колектив извън тропиците. При това държавата на Фленсер нямаше да бъде някаква неориентирана и безразборно струпана маса, която се рови в джунглата. Нейните предводители щяха да са по-проницателни, по-съвършени и по-жестоки от която и да е друга глутница, позната в историята.

— Поехме величав риск в името на още по-величава цел. Но аз все пак бях взел предпазни мерки. В редиците ни имаше хиляди, предани до смърт на нашата вяра. Мнозина от тях изобщо не си даваха сметка за истинските ни амбиции и цели, но затова пък бяха верни и жертвоготовни. Каквито и трябваше да бъдат. Държах постоянно няколко глутници близо до себе си. Политическата полиция бе достатъчно прозорлива да използва атентатори срещу мен — последното нещо, което съм очаквал. Аз, който създадох атентаторите! Както и да е, телохранителите ми бяха добре обучени. Когато ни хванаха в капан насред Парламентарния амфитеатър, нападателите избиха по една-две части на всяка от тези специални групи… А аз просто прекратих съществуването си, пръскайки се между трима души — съвсем обикновени и обзети от паника, като така успях да избегна кървавата баня.

— Но всички ваши придружители са били избити от атентаторите, никой не е останал жив.

Фленсероподобната глутница сви рамене.

— Това твърдение е отчасти републиканска пропаганда, но отчасти и аз имам принос за него. Наредих на телохранителите си да се накълцат един другиго със секирите, а преди това да сторят същото с всеки от присъстващите, който не съм аз.

Стийл едва не зави от благоговение. Замисълът наистина беше достоен за съвършенството на Фленсер и за силата на неговата воля. При всеки атентат винаги има шанс някой от фрагментите да отърве кожата. Носеха се легенди за герои, които после успявали пак да се съберат. В истинския живот подобни неща бяха рядкост и обикновено се случваха, когато подчинените на пострадалия успееха да го подкрепят по време на неговото съчленяване. Но Фленсер бе замислил тази тактика още от самото начало и планирал своето повторно съчленяване на хиляди мили от Дългите езера.

И все пак… Лорд Стийл огледа критично събеседника си, абстрахирайки се от гласа и жестовете му. Мисли за властта, а не за желанията на някой друг, пък бил той и Фленсер! Стийл разпозна само двама от глутницата. Женските и мъжкият с белите връхчета на ушите сигурно бяха дошли от пожертваните последователи. Почти бе сигурен, че сега пред него стоят само две части от стария Фленсер. А това едва ли би била сериозна заплаха… с изключение на външния му вид, разбира се.

— Ами останалите четирима от вас, сър? Кога можем да очакваме пълното ви завръщане?

Фленсероподобното нещо изхихика. Макар и непълно и недооформено, това същество все пак имаше усет за баланс на силите. Беше почти като в доброто старо време. Когато двама души си дават ясна сметка що е това власт и предателство, тогава предателството между тях на практика става почти невъзможно. Събитията просто следват предначертания си ход и носят все по-голямо могъщество на онзи, който е достоен да бъде на власт.

— И останалите също имат не по-лоши… маршрути. Разработил съм подробни планове, определил съм три различни пътя, подсигурени от три отделни екипа агенти. Както виждаш, аз пристигнах благополучно. Не се съмнявам, че и при останалите всичко ще е наред и те ще са тук само след няколко декади, не повече. А дотогава, драги ми Стийл — той извърна всичките си глави към лорда, — аз няма да претендирам за цялата власт, полагаща се на Фленсер. Още от по-рано съм разпределил приоритетите, за да запазя отделните си части, докато те отново се обединят в едно цяло.

— Доколкото схващам, вие предпочитате да останете в сянка през следващите няколко декади. Това добре, но все пак се нарекохте Фленсер. Как да ви представям тогава?

Онзи не се поколеба нито за миг.

— Тайратект, Фленсер в очакване.

Връщайки се назад в миналото, Равна Бергсъндот виждаше, че още от самото начало й е било предопределено да стане библиотекар. В детството си на Сяндра Кей тя се прехласваше по приказките и легендите за Епохата на принцесите. Било е време, изпълнено с приключения, когато няколко смели жени са предвождали човешкия род по пътя към славата и величието. Равна и сестра й прекарваха безкрайни следобеди, представяйки си, че са Великата двойка, която спасява Графинята от езерото. Едва по-късно момичетата осъзнаха, че Нийора и нейните принцеси са безвъзвратно потънали в миналото. Сестра й Лине се захвана с по-практични неща, но Равна продължи да копнее за приключения. Докато беше по-малка, мечтаеше да емигрира в Страумлинските владения. Това вече е нещо съвсем реално. Там имаше нова и почти изцяло съставена от човешки същества колония, разположена на самия Връх на Отвъдното. Пък и Страум приемаше охотно хора от майката земя; начинанието им още нямаше и сто години. Нейното поколение или най-късно техните деца щяха да са първите хора в Галактиката, успели да надскочат собствената си човешка природа. Равна можеше да стане богиня, при това много по-богата от милион светове на Отвъдното. Тази мечта беше толкова реална, че само споменаването й вече се превръщаше в повод за безкрайни скандали в семейството. Но докато съществуваше рай, все трябваше да има и ад. Страумлинските владения бяха на крачка от Трансцендентното, а хората там си играеха с „тигрите, които крачат иззад решетките“. Баща й все използваше тази изтъркана фраза. Неразбирателството стана причина да се раздели за няколко години с родителите си. А по-късно, по време на курсовете за компютърни науки и приложна теология, Равна попадна на записки за древните ужаси. Явно трябваше да е по-предпазлива. По-добре би било най-напред внимателно да се огледа. Оказа се, че има начин да надзърне в натрупаните познания, до които имаха достъп човешките същества от Отвъдното. Затова Равна стана библиотекар. „Абсолютен дилетант!“, подразни я Лине. „Така си е, но какво от това!“, отвърна кисело Равна. Ала мечтата за далечни пътешествия все още тлееше в нея.