Главите се наклониха в посоката, откъдето идваше писъкът. Тя го чу отново, но този път от техните уста. Зад гърба й нейният собствен глас викаше: „Мамо! Татко!“ Джоана изкрещя още веднъж и те пак отвърнаха като ехо. Тя се опита да потисне ужаса си и млъкна. Виковете откъм групата на зверовете продължиха още малко — те повтаряха безразборно думите, които бе крещяла в бълнуването си. Когато видяха, че вече не могат да я мъчат по този начин, звуците отново станаха животински. Двете групи започнаха да си разменят резки крякания, сякаш преговаряха за нещо. Най-накрая четирите откъм нейната страна затвориха компютъра и го върнаха в захранващата кутия.

Другите шестима се съблякоха един друг. Трима скочиха на парапета откъм външната страна на лодката. Бяха се закрепили здраво с лапи за ръба и стояха наведени срещу вятъра. За миг съвсем заприличаха на кучета, които са се подали през прозореца на колата и душат въздуха. Дългите им шии взеха да се мятат напред-назад. Всеки момент главата на някой от тях изчезваше във водата. Пиеха ли? Или пък ловуваха?

Явно ловяха риба. Една от главите изскочи на повърхността и хвърли на дъното на лодката нещо малко и зелено. Останалите животни навряха муцуни в него и го сграбчиха. Тя успя да мерне тънки крачета и лъскава черупка. Едно от плъхоподобните държеше улова с крайчеца на устата си, докато другите го разкъсаха на парчета. Всичко това отново беше сторено с безпогрешна точност. Групата действаше като едно цяло, а всеки от вратовете приличаше на дълго пипало, завършващо с челюсти. Стомахът й се сви при тази мисъл, но не можеше да направи нищо, за да се спаси.

Риболовът отне приблизително четвърт час. Уловиха най-малко седем от зелените животинки, но не ги изядоха, или поне не всичките. Разчленените останки бяха събрани в дървена купа.

После двете групи отново взеха да крякат. Един от шесторката стисна със зъби края на копанката и се промъкна край мачтата. Четиримата около Джоана се скупчиха в единия край на лодката, сякаш се страхуваха от посетителя. Едва след като купичката беше оставена на дъното и натрапникът се върна обратно, от четворката отново взеха да се надигат глави.

Едно от плъхоподобните вдигна дървената купа, после заедно с още едно се приближиха до Джоана. Момичето мъчително преглътна. Сега пък какво мъчение й бяха измислили? Стомахът й отново се сви. А беше толкова гладна. Тя погледна купата и осъзна, че се опитват да я нахранят.

Козината на съществата беше гъста и мека като плюш. Едното протягаше купичката, а другото навря зурла в нея и измъкна отвътре нещо слузесто и зелено. Държеше мръвката много внимателно, само с крайчеца на устните си. После се извърна и протегна зеленото нещо към нея.

Джоана се отдръпна гнусливо.

— Не!

Съществото изчака малко. Тя си помисли, че пак ще откликне като ехо. После то върна парчето обратно в купата. Първото животно закрепи съда на седалката до нея, гледа я втренчено известно време, а после отпусна челюсти и остави храната. За миг пред Джоана се мярнаха тънките му и остри зъби.

Тя надзърна в купичката, а гладът й се опитваше да се пребори с отвращението. Накрая се престраши, измъкна ръка изпод одеялото и посегна към храната. Веднага около нея се струпаха ококорени глави и между двете лодки започна размяна на оживено крякане.

Пръстите й напипаха нещо меко и студено. Тялото беше сиво-зелено, а повърхността му лъщеше на светлината. Съществата от другата лодка бяха откъснали крачетата и главата. Останалото не беше по-голямо от два-три сантиметра. Приличаше на парче месо от раковина. Едно време тя обичаше този деликатес. Но само ако е сготвен. Почти изпусна парчето месо като го усети да трепка между пръстите й. После внимателно го поднесе към устата си и го докосна с език. Ако на Страум някой се опиташе да яде сурови морски деликатеси, нямаше да му се размине без прилошаване и повръщане. А сега тя трябваше да се справи съвсем сама, без родители и дори без връзка с локалната мрежа. Почувства, че очите й се пълнят със сълзи. Събра сили, изтърси една неприлична дума, натъпка нещото в устата си и се опита да го сдъвче. Безвкусно, малко жилаво и лигаво. Тя подъвка малко, изплю го и опита друго парче. Накрая успя да преглътне една-две хапки. Може пък да е за добро. Щеше да изчака известно време, за да види как ще й понесе храната и да се подготви за новите изпитания. Какво ли още ще се наложи да изтърпи? Излегна се назад и видя втренчените в нея няколко чифта очи. Крякането в другия край на лодката отново се надигна. После един от групата се промъкна предпазливо към нея, носейки в зъбите си кожена торба с канелка. Навярно мях с вода.

Беше най-едрото същество. Дали не бе водачът им? Той доближи глава до нея, тикайки чучура към устата й. Движенията му изглеждаха забавени, сякаш беше най-предпазливият от групата. Погледът на Джоана се плъзна по хълбоците му. Непокритата от куртката задница беше почти бяла. На нея имаше дълбок V-образен белег. Това беше убиецът на баща й!

Атаката на Джоана не беше планирана и обмислена. Може би точно затова се оказа толкова успешна. Тя отблъсна кожения мях и преметна свободната си ръка около врата на съществото. После се изтърколи през него и го притисна към борда. То беше по-дребно от нея и не толкова силно, че да успее да я отблъсне. Почувства как зъбите му драскат по одеялото, но не можеха да я достигнат. Тя стовари цялата си тежест върху своя противник, стисна го за гърлото там, където свършваше челюстта, и започна да блъска главата му в дървото.

После останалите се нахвърлиха върху нея, започнаха да я блъскат с муцуни и тя усети челюстите им върху ръкава си. Почувства как острите им зъби разкъсват материята. Издаваха ръмженето, което беше чула в кошмара си. То я прониза до костите.

Групата успя да разхлаби хватката около гърлото на техния събрат и й изви ръцете. Тя усети върхът на стрелата да разкъсва вътрешностите й. Но все още можеше да направи едно последно усилие. Джоана се отблъсна с крака и нанесе удар с глава в челюстта на противника си. Главата му се отметна и издрънча кухо в корпуса на лодката. Телата около нея взеха да се гърчат, а тя се преметна обратно на седалката. Единственото, което чувстваше, беше разкъсваща болка. Нито яростта, нито страхът можеха да достигнат до съзнанието й.

През замъгленото й съзнание премина внезапно прозрение. По някакъв начин беше успяла да нарани всичките наведнъж. Тримата се клатушкаха като пияни, издавайки свирукащи звуци, които сякаш идваха от устата им. Този с белезите по хълбоците лежеше потръпвайки на едната си страна. На челото му зееше звездообразна рана. Кръвта течеше покрай очите му и капеше по дъските като кървави сълзи.

Времето минаваше и подсвиркването постепенно утихна. Четирите тела отново се скупчиха близо едно до друго и се дочу познатото съскане. Раната на гърдите й пак беше започнала да кърви.

Известно време се гледаха втренчено. Тя се ухили срещу враговете си. Значи и те бяха уязвими. Тя можеше да им причини болка. Не се беше чувствала в по-добра форма, откакто се бяха приземили на тая проклета планета.

Още преди да възникне Движението на фленсериерите, селището на Дърворезбарите се прочу като най-забележителния град на запад от Ледените зъбери. Беше основан преди шест века, когато животът по северните земи бил много по-суров. Снегът покривал дори ниските места почти през цялата година. Дърворезбаря започнал без ничия помощ — самотна глутница в малка колиба на континенталния бряг. Бил едновременно ловец, мислител и художник. На хиляди мили наоколо нямало жива душа. Само дузина от първите статуи на Дърворезбаря напуснали неговата хижа, но именно те му донесли слава. Някои са още запазени. Един град близо до Дългите езера е кръстен на тази от тях, която се съхранява в неговия музей.

Заедно с известността започнали да прииждат и чираци. Около първата хижа се появили още десетина, пръснати из Фиорда на дърворезбарите. Минали век-два и Дърворезбаря започнал малко по малко да се изменя. Дълбоко в себе си всъщност се боял от промените — чувство, от което упорито опитвал да се отърве. Стараел се да съхрани своята душа непокътната, но към това се стреми всяко същество. В най-лошия случай глутницата губи първоначалния си вид, а често остава дори напълно лишена от дух и емоции. За Дърворезбаря всеки чужденец означавал някаква промяна. Той задълбочено изучавал доколко и как всеки член от групата се вписва в общото цяло. Наблюдавал кутретата и следял тяхното отглеждане. Опитвал се да предвиди какъв ще бъде приносът на всеки нов член в глутницата. Постепенно се научил да влияе върху характера на групата чрез обучение и подготовка на съставните й части.