Разбира се, в тази система няма почти нищо ново и необичайно. Тя е в основата на повечето религии. Всеки град има свои селекционери и педагози. Тяхното познание, независимо доколко е приложимо, е важно за всяка култура. Заслугата на Дърворезбаря е, че отново преосмислял всичко, без да се влияе от традиционните предубеждения. Той предпазливо извършвал опити със самия себе си и останалите членове на малката си колония. После наблюдавал резултатите и на тяхна основа замислял следващия експеримент. През цялото време се ръководел по-скоро от крайния резултат, отколкото от онова, което му се щяло да се получи.

В зависимост от разбиранията на различните епохи онова, с което се занимавал Дърворезбаря, било определяно като ерес, перверзия или просто лудост. В първите години Кралят Дърворезбар бил ненавиждан почти толкова, колкото мразели Фленсер три века по-късно. Но по онова време суровите зими на север възпирали нациите от Юга да пратят свои войски срещу дърворезбарите. Когато все пак решавали да нападнат, търпели пълно поражение и дълго не можели да възстановят армиите си. Дърворезбаря постъпил съвсем разумно и не се опитал да променя със сила религията на Юга. Поне не го направил явно. Но неговото селище все повече се разширявало, а славата му като скулптор и майстор на мебели взела да бледнее пред другите му умения. Когато в града пристигал някой старец, тръгвал си подмладен, по-умен и много по-щастлив. Градът кипял от нови идеи и изобретения — тъкачни машини, водни колела, които задвижвали резбарските стругове, вятърни мелници. Нещо се случвало в този град и това не били само техническите изобретения. Основната промяна ставала с жителите му, които Дърворезбаря създавал.

Уиккукракрана и Джакерамафан пристигнаха в Града на дърворезбарите късно следобед. Валя почти през целия ден, но сега облаците се бяха разпръснали и небето сияеше яркосиньо. След мрачния ден им се струваше по-красиво отвсякога. В очите на Перегрин владенията на Дърворезбарите бяха истински рай. Вече се бе уморил от безлюдната пустош. Тревогите около пришълеца бяха изчерпали силите му.

Стражите, охраняващи последните няколко мили преди града, ги пропускаха с огромно подозрение. Лодките им бяха въоръжени, при това Перегрин и Книжовника идваха от вражеска страна. Спаси ги само това, че бяха двама и им личеше колко са беззащитни. По възвишенията се понесе протяжен вой, който препредаваше тяхната история на следващите постове. Докато стигнат пристанището вече се бяха превърнали в герои. Бяха успели да отмъкнат безценен трофей изпод носа на злодеите от Севера. Лодките им минаха покрай вълнолом, който не съществуваше при последното идване на Перегрин в града и стигнаха пристана.

Кеят се огъваше от струпаните на него войници и коли. Пътят към крепостната порта беше задръстен от наизлезлите да ги посрещнат граждани. Приветстваха ги като истински завоеватели и това можеше да замае главата дори на най-трезвомислещия философ. Книжовника взе да се кланя през борда на лодката, подскачаше на задните си лапи и показваше по всякакъв начин колко го радват приветствените възгласи.

— По-бързо! Трябва незабавно да говорим с Дърворезбаря.

Уиккукракрана вдигна платнената торба, в която беше кутията с цветни картинки на пришълеца, и внимателно слезе от лодката. Още беше замаян от побоя, който му нанесе извънземният. По време на атаката едното от предните му уши беше разкъсано. За миг загуби чувството си за ориентация.

Кеят изглеждаше странно — на първи поглед сякаш беше от камък, но покрит с някакъв мек черен материал, какъвто беше виждал само на юг. Къде съм? Май трябваше да съм много щастлив от нещо, някаква победа като че ли. Той поспря, за да успеят частите му да се съберат в група. Само след миг болката се изостри, но и мислите му станаха по-ясни. През последните четири дни се чувстваше все така. Крепеше го само мисълта да спаси пришълеца, да успее да го доведе до брега.

Лорд шамбеланът на Краля на дърворезбарите беше шишкаво денди. Перегрин не подозираше, че изобщо съществуват дърворезбари с такъв вид и нрав. Дворцовият сановник обаче омекна и стана изключително любезен, щом видя пришълеца. Той веднага повика доктор да прегледа двукракото и между другото да помогне на Перегрин. Пришълецът си беше възвърнал силите през последните два дни и трябваше постоянно да са нащрек. Не биваше да допускат повече да ги напада изневиделица. Добре, че все пак успяха да го свалят на брега без особени проблеми. Погледът на очите върху плоското му лице бяха впити в Перегрин. Пилигрима вече знаеше, че това е израз на безсилна злоба. Той докосна внимателно главата на Рана… Беше сигурен, че двукракото дебне нова възможност да го нападне.

Не след дълго пътниците бяха покачени на каручки, теглени от кероги, които затрополиха по покритите с паваж улици към градските стени. Отпред войници им пробиваха път през тълпата. Книжовника махаше ту в една, ту в друга посока — същински приказен герой. Но Перегрин вече беше усетил дълбоко притаената срамежливост и липса на самоувереност у своя спътник. Сигурно това беше най-славният момент в целия му досегашен живот.

Дори и да искаше, Уиккукракрана не би могъл да се държи толкова сърдечно. Болката от разкъсаното ухо на Рана, която го прорязваше при всяко по-рязко движение, замъгляваше мислите му. Той приклекна върху седалките на каручката и внимателно въртеше глава във всички посоки. Гледката нямаше нищо общо с онова, което помнеше от идването си преди петдесет години. В повечето части на света почти нищо не се променяше за толкова кратък период от време. Но тук… промяната беше дори плашеща.

Огромният вълнолом беше съвсем нов. Имаше двойно повече кейове и многочленни лодки с флагове, каквито никога не беше виждал в тази част на света. На това място и преди минаваше път, но много по-тесен — почти една трета от сегашния. Тогава градските стени служеха по-скоро да възпират влизането на керогите и форгените вътре, отколкото да защитят жителите от нашественици. Сега бяха високи три метра, изградени от черен камък и се простираха, докъдето стигаше погледа на Перегрин. Миналият път почти не се мяркаше войник, а сега навсякъде стояха стражи. Ето това вече не беше добра промяна. Той почувства как се свива стомахът на Рана — войниците и битките не бяха добро нещо.

Минаха през градските порти и навлязоха в хаоса на тържището, което се простираше на площ от няколко акра. Разстоянието между сергиите беше само няколко крачки и ставаше непроходимо там, където бяха струпани дрехи или мебели. Кошовете с пресни плодове също задръстваха безразборно пътя. Във въздуха се носеше аромат на плодове, подправки и лак. Мястото беше толкова претъпкано, че замъгленото съзнание на Перегрин съвсем изключи. После отново се озоваха в една от тесните улички, които криволичеха между редиците от къщи, облицовани наполовина с греди. Отвъд покривите се издигаше масивна крепост. Само след десетина минути бяха във вътрешния двор на замъка.

Групата слезе от колите и лорд шамбеланът помогна на пришълеца да се прехвърли на приготвената за него носилка.

— Дали Негово величество Дърворезбаря ще ни приеме сега? — попита Книжовника.

Чиновникът искрено се разсмя.

— Тя е Нейно величество. Дърворезбаря си смени пола преди повече от десет години.

На Перегрин му се зави свят от изненада. Това пък какво трябваше да означава?! Повечето глутници се променяха с течение на времето, но никога досега Дърворезбаря не е бил нещо друго освен „той“. Объркването му попречи да разбере какво говори лорд шамбеланът.

— Ще бъдете удостоени с нещо много повече от обикновена аудиенция. Целият дворцов съвет настоява да види… какво сте довели. Заповядайте вътре — и той с един жест отстрани стражите при входа.

Минаха през зала, достатъчно широка, за да се разминат две глутници. Най-напред вървеше шамбеланът, следван от пътниците и доктора, придружаващ носилката на пришълеца. Стените на помещението бяха високи, покрити със сребриста облицовка. Всичко беше много по-мащабно и внушително отпреди… и все пак толкова преходно. Почти не се виждаха статуи, а малкото, подредени наоколо, бяха правени преди векове.