За сметка на това имаше картини. Той се вцепени, когато видя първата. Чу как зад него Книжовника рязко си пое дъх. Перегрин беше виждал произведения на изкуството от цял свят. Глутниците от тропиците предпочитаха абстрактните фрески — смесица от ярки цветове. Островитяните от южните морета така и не бяха успели да овладеят перспективата. В техните акварели по-отдалечените предмети просто плуваха в горната част на картината. В момента в Република Дългите езера на мода бяха портретите, особено тези, които изобразяваха цялата глутница.

Но Перегрин никога не беше виждал нещо подобно. Бяха мозайки, изработени от керамични плочки със страни от по четвърт инч. Нямаше никакви други цветове освен четири нюанса на сивото. От разстоянието, от което ги гледаше, беше заличена всяка граница между отделните части. Мозайките представляваха най-съвършеният пейзаж, който Перегрин някога беше виждал. Всички изобразяваха гледката от хълмовете около Града на дърворезбарите. Ако имаха цветове, биха създали абсолютната илюзия за прозорци. Долната част на всяка от картините беше оградена с правоъгълна рамка, но отгоре пейзажът сякаш изчезваше в далечината. Там, където трябваше да е небето, започваха сребристите стени на залата.

— Насам, господа. Нали искахте да видите Дърворезбаря?

Забележката беше отправена към Книжовника. Джакерамафан стоеше като поразен от гръм. Неговата глутница се беше пръснала из цялата зала и всеки от членовете й клечеше пред различна картина. При поканата на шамбелана той извърна глава към него. Гласът му звучеше унесено.

— Проклет да съм! Чувствам се като бог — сякаш съм разположил частите си по хълмовете и обгръщам целия свят с един-единствен поглед!

Въпреки това той се изправи на крака и търти да догони останалите.

Помещението преминаваше в една от най-големите заседателни зали, която Перегрин някога беше виждал.

— Това е по-голямо дори от най-грандиозния строеж на Републиката — пророни Книжовника с видима възхита, загледан в трите реда балкони. Те стояха най-долу в центъра на залата.

— Хм.

Освен тях двамата, доктора и шамбелана в залата имаше още пет глутници. Докато чакаха началото на срещата, се появиха още няколко групи. Повечето бяха облечени като благородници от Републиката, целите в скъпоценности и кожи. Само неколцина носеха простите роби, които помнеше от последното си идване. Гледай ти! Малкото поселище на Дърворезбарите постепенно се бе разраснало в голям град, а сега дори е станало столица. Перегрин се зачуди дали кралят — кралицата, де — имаше все още някаква реална власт. Той извърна една от главите си към Книжовника и премина на високочестотен говор.

— Засега не казвай нищо за кутията с картини на пришълеца.

Джакерамафан му хвърли озадачен поглед, като в същото време се опитваше да прилича на истински конспиратор. Отговори на същия език.

— Добре, добре. Това ще ни е козът при преговорите, а?

— Нещо такова.

Очите на Перегрин пробягаха по балконите над тях. Повечето от глутниците в залата излъчваха надменна самоувереност. Той се усмихна под мустак. Само един поглед към тяхната група беше достатъчен, за да разбие самодоволството им на пух и прах. Въздухът жужеше от разпалените коментари. Нито една от глутниците не приличаше на Дърворезбаря. Е, тя сигурно беше запазила поне една-две от старите части. Щеше да я познае по поведението и походката. Но не това беше най-важното. Някои от приятелствата продължаваха и след смъртта на повечето от членовете му. Но други негови приятели се променяха с минаването на годините, възгледите им ставаха различни и постепенно привличането се превръщаше в омраза. По-добре беше да се подготви, че Дърворезбаря е от втория тип. Е, каквото имаше да става, ще стане…

Дочу се отсечен звук на тромпети, почти като сигнала за сбор на фленсериерите. Официалните двери на най-долния балкон се разтвориха и през тях влезе една петорка. Перегрин се скова от ужас. Това наистина беше Дърворезбаря, но толкова… нехармонично съставен. Един от членовете му беше толкова стар и грохнал, та останалите трябваше да го подкрепят. Двама бяха почти кутрета, а единият постоянно се лигавеше. Най-едрият беше слепец с побелели очни ябълки. Подобно създание можеше да се срещне в някой бедняшки квартал край пристанището или пък в последната фаза от развитието на насекомите.

Тя сведе очи към Перегрин и се усмихна така, сякаш го позна. От нейно име говореше слепецът. Гласът беше ясен и твърд.

— Нека започваме, Вендейшъс.

Шамбеланът кимна.

— Както повелите, Ваше величество.

Той посочи надолу към пришълеца.

— Ето причината за това събиране.

— Ако искаме да видим чудовище, ще отидем на цирк, Вендейшъс.

Гласът принадлежеше на една наконтена глутница от най-горния балкон. Ако се съдеше по виковете, които се надигнаха от всички страни, той изразяваше всеобщото мнение. Друга глутница от най-ниския балкон прескочи парапета и се опита да прогони лекаря от носилката на пришълеца. Шамбеланът надигна глава, опитвайки се да възстанови реда, и прониза с поглед онзи, който скочи от балкона.

— Не може ли да си по-търпелив, Скрупило? Всеки от вас ще може да го погледне после.

Скрупило издаде някакво непочтително съскане, но все пак се оттегли.

— Благодаря.

След това Вендейшъс изцяло насочи вниманието си към Перегрин и Книжовника.

— Лодката ви изпревари дори най-последните новини от Севера, приятели. Никой освен мен не е запознат подробно с вашата история. По целия бряг се носят слухове и догадки. Та значи казвате, че това същество долетяло от небето?

Това беше покана към двамата да вземат думата. Перегрин остави Книжовника да говори — тази роля много му допадаше. Той цветисто разказа за летящата къща, за засадата на убийците, и най-накрая стигна до щастливото им избавление. После показа уредите си за далечно виждане и се представи като таен агент на Република Дългите езера. Небеса, кой истински шпионин би постъпил така?! Всички членове на дворцовия съвет обаче бяха впили очи в пришълеца — някои със страх, други — като Скрупило — с диво любопитство. Кралицата наблюдаваше само с част от главите си. Останалите спяха. Изглежда беше толкова уморена, колкото и Перегрин. Пилигрима отпусна главите си върху предните лапи. Болката на Рана пулсираше навсякъде. Най-лесно беше да го остави да заспи, но тогава почти нямаше да разбере казаното в залата. Все пак той реши да поспи. Рана се унесе и болката постепенно намаля.

Разговорите продължиха още известно време, но трите будни части — Уиккукрак — не схващаха много добре за какво става дума. За сметка на това обаче ясно различаваха тона на гласовете. Скрупило на няколко пъти протестира нетърпеливо. Вендейшъс му отговори, очевидно съгласявайки се с него. Лекарят отстъпи настрани и Скрупило се устреми към пришълеца.

Перегрин бързо се отърси от дрямката.

— Внимавай! Това същество не е приятелски настроено към нас.

Скрупило му се сопна през рамо.

— Приятелят ти вече ме предупреди за това.

Той бавно започна да обикаля носилката, взрян в кафявото и неокосмено лице на чужденеца. Онзи му отвърна с невъзмутим поглед. Скрупило се протегна предпазливо напред и подръпна покривалото на носилката. Отново никаква реакция.

— Виждате ли? — накокошини се Скрупило. — Той знае, че аз не му мисля злото.

Перегрин не се опита да го разубеждава.

— Мигар наистина ходи изправен на задните си лапи? — обади се един от съветниците. — Представете си само — той ще е по-висок от всички нас! Но се обзалагам, че само едно леко блъсване би го повалило.

Последва бурен смях. Пред очите на Перегрин се мярна образът на изправения пришълец, който приличаше на богомолка.

Скрупило сбърчи нос.

— Това нещо тук смърди — Перегрин прецени, че придворният стоеше твърде близо, което можеше да разтревожи двукракото. — Дръжката на стрелата трябва да се извади. Кръвотечението е почти спряло, но ако искаме създанието да живее по-дълго, трябва да му окажем медицинска помощ.