Какво ли би казал Книжовника за всичко това? Той се беше опитал да й вдъхне доверие към своя народ. Твърдеше, че Белязания и останалите са добри.

Една нощ след няколко седмици момичето най-сетне се помири със себе си. Лежеше върху сламеника, а тежката завивка я обгръщаше отвсякъде, мека и топла. Рисунките по стената се размиваха пред очите й в слабата светлина на жаравата. Обещавам ти, Книжовник, само заради теб ще се опитам да им повярвам.

Фам Нувен не си спомняше почти нищо от времето, когато беше мъртъв. Остана само болката, причинена от края на Древния, някакви призрачни фигури и неясни думи. Някой каза, че поддържали живота му чрез медицинската апаратура на кораба. Той не помнеше нищо от този период. За него продължаваше да е пълна загадка защо още диша. Беше му дори обидно. После тялото му взе да възстановява първичните инстинкти и започна само да диша. Очите се отвориха. Нямаше никакви мозъчни увреждания, а Зелено стебло (?) каза, че се е възстановил напълно. Неговата човешка обвивка не оспори по никакъв начин това твърдение.

Онова, което беше останало от Фам Нувен, прекарваше дълго време на капитанския мостик на „Единак II“. И преди корабът му напомняше на дебела стоножка. Тия буболечки гъмжаха из сламата, която покриваше пода в тронната зала на бащиния му замък в Канбера. Децата обичаха да си играят с тях. Животинките нямаха истински крака, а само множество пипалца, които се подаваха от двете страни на хитиновите им тела. Колкото и да се опитваха да ги прекатурят по гръб, насекомите успяваха да си помогнат с пипалцата-антенки и пак продължаваха по пътя си. Дори не обръщаха внимание, че гърбът им вече беше станал корем, а коремът — гръб. Нямаше съмнение, двигателите за ултрасветлинна скорост на „Единак II“ бяха също като тези пипала, макар и не така отчетливо отделени едно от друго. Тялото на кораба също беше дебело и лъскаво, само в средата малко се стесняваше.

И така, земният път на Фам Нувен завърши в тялото на някаква стоножка. Но това пък си беше напълно в реда на нещата за един мъртвец.

А сега стоеше на капитанския мостик. Някаква жена всеки ден го водеше дотам; явно знаеше, че това ще му хареса. Стените бяха превърнати в екрани, каквито не беше виждал, дори докато търгуваше за Кюенг Хо. Когато екраните показваха заобикалящия ги космос, гледката беше почти толкова добра, колкото и през илюминаторите на флотата на Кюенг Хо.

Всичко му приличаше на някаква дива фантазия. Или пък на съвършена илюзия. Ако останеше достатъчно дълго на мостика, наистина можеше да види как звездите се движат по небето. Корабът можеше да направи приблизително десет скока за секунда: скок, пренастройване и отново скок. В тази част на Отвъдното всеки път можеха да изминават разстояние от по една хилядна от светлинната година, но после времето за пренастройка се увеличи чувствително. Ако направеха десет скока за секунда, това правеше близо трийсет светлинни години на час. Самите скокове бяха нещо невероятно от гледна точка на човешкия разум. Между тях те продължаваха да падат свободно в пространството, поддържайки същата скорост като при напускането на Рилай. Затова не се получаваха промени като при ефекта на Доплер от релативистичния полет. Звездите бяха все така ясни, като че ли грееха от небето над някоя пустиня или пък бегълците пътуваха с обикновена скорост. Без каквито и да е резки движения те просто се плъзгаха по небето край тях; колкото по-близо бяха до кораба, толкова по-бързо се изгубваха от поглед.

Така само за половин час Фам стигна по-далеч, отколкото за половин век с корабите на Кюенг Хо.

Един ден Зелено стебло също дойде на мостика и взе да превключва екраните. Тя продължаваше да се обръща към Фам, както и преди катастрофата — сякаш имаше насреща си нормално същество, което може да я чуе и разбере.

Думите й звучаха като обикновен шум в ушите на Фам; той ги разбираше, но те не означаваха нищо за него. Ездачът помълча малко, а после продължи с безсмислено упорство, присъщо на всички женски същества.

Фам освободи съзнанието си от всички въпроси. Но тъй като нямаше ярки звезди, на които да се наслаждава, оставаха му единствено изображенията върху екраните. А те отново го връщаха към мисълта за проблемите. МИСЪЛ. Шегичка: никой тук Долу не мислеше за каквото и да е. Най-вероятно десетина хиляди кораба се бяха отървали след рухването на Рилай. Сигурно Врагът още не беше забелязал бегълците. Нападението срещу Рилай беше само незначителна стъпка в плана на убиеца на Древния. Предполагаше, че и „Единак II“ е успял да се измъкне незабелязано. Защо му беше на Врага да се интересува къде се крият последните останки от съзнанието на Древния? Защо му беше да се интересува къде е затънал жалкият им кораб?

Конвулсия разтърси тялото на Фам. Сигурно беше отново някой животински рефлекс.

Паниката ден след ден все по-здраво сграбчваше Равна Бергсъндот. Нямаше никакви разтърсващи събития, които да я причинят. Просто надеждата й постепенно отмираше. Всеки ден тя се опитваше да намери време за Фам Нувен, да му поговори, да му подържи ръката. Той нито й отговаряше, нито пък я поглеждаше, с изключение на случаите, когато погледът му случайно преминаваше през нея. Зелено стебло също много се стараеше да го върне към живот. Чужденката Зелено стебло помнеше, че предишният Фам много хареса ездачите. Въпреки че получи най-добрата медицинска помощ обаче, сега от него можеше да остане само едно вегетиращо тяло.

Колкото повече се забавяше тяхното придвижване, толкова повече се влошаваше положението им. И всеки път това надхвърляше дори най-лошите очаквания на Синя раковина.

Когато Равна за пореден път прегледа новините, те сякаш бяха станали още по-ужасяващи. Новопоявилата се теория за „мъртвата раса“ се разпространяваше с огромна бързина и печелеше привърженици. Все повече и повече потребители на Мрежата смятаха, че именно хората разпространяват Заразата.