— Станало е случайно. — Джакерамафан се върна на хребета и се огледа. — Обзалагам се, че вече са били на този бряг, когато звездата започна да пада. Наоколо са все земи на Фленсер. Сигурно навсякъде има негови патрули. — Той приклекна, така че онези отдолу можеха да видят само два чифта очи. — Това е бойна единица за атакуване от засада.

— Не им се радваш особено. Та те са твои приятели, не помниш ли? Онези, заради които си дошъл чак дотук.

Книжовника килна саркастично главите си настрана.

— Да, бе, да. Само не ми го натяквай. Бас ловя — още от самото начало ти е ясно, че не съм от най-запалените последователи на Фленсер.

— Така си и мислех.

— Е, играта свърши. Каквото и да се окаже случилото се този следобед, то е много по-важно за… хм, моите приятели от онова, което бих могъл да науча на Тайния остров.

— Ами Тайратект?

— Хм, хм. Боя се, че нашата многоуважаема спътничка е дори нещо повече от истински фленсериер. Обзалагам се, че е поне лорд от свитата на Фленсер. Предполагам, че мнозина като нея тези дни се промъкват през планините, бягайки от преследвачите си от Република Дългите езера. Пази си гърба, приятел. Ако тя ни надуши, нейните войници със сигурност ще ни приберат.

Перегрин се свря по-надълбоко в цепнатините и пролуките, които още излъчваха топлина. Оттук имаше прекрасен изглед към долината. Ако Тайратект вече не беше заела позиции, той щеше да я забележи много преди тя да го зърне.

— Перегрин…

— Какво?

— Ти си пилигрим, пътувал си навсякъде по земята, още откакто свят светува… Или поне се постара да повярваме, че е наистина така. Колко назад във времето се простират твоите спомени?

Този въпрос хвана Уиккукракръм натясно и той се видя принуден да каже истината.

— Както вече си се досетил — няколкостотин години. Отвъд този период обаче съществуват легенди, породени от събития, които най-вероятно са се случили някога някъде. Но всички подробности в тях са разбъркани и смесени в безпорядък.

— Е, добре, аз не съм пътувал много, пък съм и твърде нов. За сметка на това доста книги съм прочел и знам, че подобно нещо не се е случвало никога досега. Онова долу е изкуствено. При това дойде от височина, която дори не бих могъл да определя. Нали си чел Арамстрикеса или астролога Белелеле? Имаш ли представа какво може да е това?

Имената не бяха познати на Уиккукракръм. Но той все пак беше пилигрим. Беше обходил толкова отдалечени земи, че там не се говореше нито един от познатите нему езици. В Южните морета срещна хора, които мислеха, че отвъд техните острови не съществува друг свят и се разбягаха при вида на лодките му. Нещо повече, едната от неговите части е била сред тези островитяни и е наблюдавала как той слиза на брега. Той проточи глава на открито и отново се взря в падналата звезда. Тя идваше от място, намиращо се по-далеч дори от най-отдалечената точка, до която беше стигал… Зачуди се откъде ли започваше нейното поклонение.

Трябваше да изминат часове, докато почвата изстине достатъчно, та баща й да спусне подвижната стълба долу. Двамата слязоха предпазливо по нея и заподскачаха през димящия кръг, докато най-накрая се добраха до едно незасегнато парче торф. Щеше да е необходимо още много време, докато се охлади напълно повърхността. Изгорелите газове от двигателя бяха много „чисти“ и почти не влизаха в контакт с обикновената материя. Това означаваше, че в момента някоя скала долу, на хиляди километри под краката им, се разширяваше от досега с нажежените остатъчни газове. Майка й стоеше край люка и оглеждаше равнината зад тях. В ръцете си държеше стария пистолет на баща й.

— Виждаш ли нещо?

— Не, а и Джефри не забелязва нищо през илюминаторите горе.

Баща й обиколи кораба, проучвайки внимателно повредените при кацането подпори. На всеки десет метра спираха и поставяха звукопроекционен апарат. Това беше идея на Джоана. Освен пистолета на баща й те не разполагаха с никакво оръжие за защита. Звукопроекционните апарати бяха попаднали случайно на кораба заедно с болничното оборудване. С просто настройване те можеха да възпроизведат ужасяващи писъци и ревове в целия звуков диапазон — достатъчно да прогони местните животни.

Джоана последва баща си. Погледът й непрестанно шареше на всички страни, но нервността й постепенно преля в благоговение. Беше толкова красиво и така спокойно! Намираха се сред широко поле, заобиколени от високи хълмове. На запад хълмовете преминаваха в проливи и островчета. На север полето внезапно завършваше на границата с просторна долина. Момичето можеше да види водопадите от другата й страна. Почвата пружинираше под краката. Мястото на тяхното приземяване беше нагънато от хиляди малки възвишения и могили, които приличаха на застинали вълни. От снега бяха останали само тесни ивици в сянката между хълмовете. Джоана примигна на север срещу слънцето. Север ли?

— Колко е часът, татко?

Олсъндот се засмя, без да откъсва поглед от корпуса, който изследваше сантиметър по сантиметър.

— Около полунощ местно време.

Джоана беше отраснала в умерените ширини на Страум. Повечето от училищните екскурзии се провеждаха в открития космос, където познанията по география не са от кой знае какво значение. Тя никога не се беше замисляла, че подобно нещо е възможно на земята… Имам предвид да видиш слънцето да виси точно на върха на света.

Най-важната им задача бе да изнесат половината от охладителните камери на открито и да преподредят останалите на борда. Майката прецени, че така проблемите с температурата ще отпаднат дори за онези камери, които щяха да останат на борда.

— Разделените източници на енергия и вентилационните уреди сега се превръщат в предимство. Децата ще са на сигурно място, Джоана, ти само провери какво е направил Джефри с онези вътре.

Втората по важност задача бе да започнат проучване на ретранслационната система и да установят ултрасветлинна връзка. Джоана се боеше от новините, които щяха да получат. Какво ли беше станало? Вече знаеха, че Главната лаборатория е причинила раждането на злото и предреченото от майка й бедствие се бе случило. Каква ли част от Страумлинските владения са унищожени? Всички в Главната лаборатория бяха убедени, че вършат нещо добро, а сега… Не мисли за това. Може пък ретранслаторите да помогнат. Все някъде трябваше да има хора, които биха могли да използват донесеното от Главната лаборатория. Тогава щяха да бъдат спасени, а останалата част от децата — съживена. Тя се чувстваше виновна заради това, че остана будна. Вярно, родителите й се нуждаеха от допълнителна помощ в края на полета, а Джоана бе едно от най-големите деца в колонията. Но въпреки това беше някак несправедливо, че само те с Джефри останаха будни по време на полета. Спускайки се надолу по стълбата, тя проумя страха на майка си. Сигурно са искали да бъдем заедно, па макар и за последен път. Кацането наистина беше опасно, колкото баща им да омаловажаваше риска. Джоана видя къде точно корпусът се беше вдлъбнал от удара при кацането. Ако някое от тези изкривявания беше станало в камерата за изгорели газове, сега всички да са станали на пепел.

Почти половината от охладителните камери вече бяха разтоварени откъм източната страна на кораба. Джефри беше вътре и проверяваше дали някоя от останалите камери не се нуждаеше от по-специална поправка. Беше добро хлапе. Когато не правеше пакости, разбира се.

Тя се обърна по посока на слънцето и почувства прохладния полъх, минаващ над хълма. После дочу нещо, което й напомни цвъртене на птица.

Джоана беше до един от звукопроекционните апарати, когато започна атаката. Тъкмо включваше персоналния си компютър в контролния панел на апарата и се беше задълбочила да му зададе нови координати. Баща й държеше звукопроекционните апарати да покриват възможно най-голяма площ и да вдигат, колкото се може по-силна шумотевица, но те все по-често излизаха от строя. Затова пък верният Лони засега се справяше добре.