— Уау — изтръгна се от Джефри, — това прилича на асансьор — все надолу и надолу, и надолу…

Сто километра все надолу, но достатъчно бавно, та корпусът да не се разпадне на парчета.

Сяна Олсъндот беше права — това бе някакъв невиждан способ за приземяване от космоса. При нормални обстоятелства никой не би рискувал да го използва.

Тази ситуация със сигурност не беше предвидена в плановете за бягство. Отдавна трябваше да са се скачили с фрегатата на Главната лаборатория. Но от нея нямаше и следа — бяха сами в безкрайния Космос.

Очите й се извърнаха отчаяно към тавана над главите на родителите й. Приличаше на сивкава гъба, обрасла по гладкия корпус. Родителите й не говореха за случилото се дори сега, опитвайки се да предпазят Джефри. Но Джоана веднъж ги подслуша — гласът на баща й беше пълен със сълзи и гняв.

— И всичко това за нищо! — тихо простена той. — Ние създадохме чудовище, побягнахме от него и сега сме изгубени в дълбините на Вселената.

Гласът на майка й беше още по-тих.

— За хиляден път ти повтарям, Арне, не е било за нищо. С нас са децата — тя махна с ръка към струпаните покрай стената камери. — Ами мечтите, ами възможностите, които се откриваха пред нас… Мисля, че това е най-доброто, на което можехме да се надяваме. По някакъв начин притежаваме отговорите на всички въпроси, необходими на злото, което разбудихме.

Джефри беше нахлул и родителите им млъкнаха. А на Джоана не стигна кураж да продължи дочутия разговор. Странни работи ставаха в Главната лаборатория, а в последните дни се случиха и доста страшни неща. Даже хората не бяха вече същите.

Минутите минаваха. Вече бяха навлезли дълбоко в атмосферата. Около корпуса свиреше вятър. Или пък беше турбуленцията на двигателя? Повечето от илюминаторите бяха почернели от нажежения въздух на дюзата. Джоана се чудеше дали някой някога се е приземявал така урбулешката като тях. Нямаха нито телескопични камери, нито радари.

На първи поглед планетата приличаше на райско кътче — голям късмет след всичко онова, което им се струпа на главата. Беше идеална в сравнение със скалистото и лишено от атмосфера място, където трябваше да се състои скачването.

Но затова пък тук имаше признаци за съществуването на разумни същества — бяха забелязали пътища и градове. Нямаше обаче никакво доказателство за технически прогрес — нито следа от летателни апарати, радиовръзки или източници на изкуствена енергия.

Спускаха се над най-рядко населената част на континента. При повечко късмет никой нямаше да забележи приземяването им сред зелените долини и черно-белите върхове. Арне Олсъндот можеше да не се притеснява, че ще погуби живи твари; щяха да пострадат само околните лесове и поляни.

Крайбрежни островчета преминаваха през окото на страничния илюминатор. Джефри нададе вик, сочейки натам. Образът изчезна бързо, но и тя успя да го мерне. На един от островите имаше неправилен многоъгълник, образуван от стени и сенки. Напомни й за замъците от Епохата на принцесите на Нийора.

Вече различаваше и отделни дървета, които хвърляха издължени сенки под косите слънчеви лъчи. Ревът на турбините беше по-силен от всичко, което бе чувала досега. Навлизаха все по-дълбоко в атмосферата и не можеха да избегнат шума.

— … работата се усложнява — извика баща й. — А нямам никакви подходящи програми, за да се справя. Сега накъде, любов моя?

Майка й огледа поред илюминаторите. Доколкото беше известно на Джоана, те не можеха да сменят гледната точка на камерите, нито пък да монтират нови.

— … онзи хълм над върховете на дърветата, но… май мярнах група животни да бяга от шума на… запад.

— Да! — извика Джефри. — Вълци!

Джоана мерна само някакви движещи се петна. Вече стояха неподвижно във въздуха на около хиляда метра над хълмовете. Грохотът беше оглушителен и неспирен. Не беше възможно да се разговаря. Бавно се понесоха над земята — искаха да поогледат още, пък и да се измъкнат от нажежения въздух, който ги обгръщаше.

Релефът бе заоблен, никъде не се забелязваха остри контури, а зеленината се оказа мъх. Арне Олсъндот все още се колебаеше. Основната турбина беше пригодена само да уравновесява кораба след скок в междузвездното пространство, но не и да го приземи на твърда почва. Можеха да повисят така още известно време, но когато решаха да кацат, трябваше да го направят по всички правила. Момичето беше чуло родителите си да говорят и по този въпрос, когато Джефри се занимаваше с охладителните камери. Ако почвата беше мочурлива и пропита с твърде много вода, при кацането щеше да се образува гореща струя пара с огромна сила, която можеше да пробие корпуса. Приземяването сред дървета имаше някои съмнителни предимства — растителността можеше да го омекоти и да ги предпази от разбиване. Сега обаче трябваше да действат, колкото се може по-скоро, без много мислене. Поне виждаха къде кацат.

Триста метра. Баща им обърна кораба с долната част към земята. Всичко под тях сякаш избухна. Секунда по-късно се озоваха сред непрогледен облак пара. Долната камера изгърмя. Макар да се спускаха с дюзата надолу, постепенно трясъкът утихна. Явно огнената струя от турбината беше попаднала на воден басейн или на масивен лед. Въздухът в кабината ставаше все по-горещ. Баща им завърши кацането, ориентирайки се по страничните илюминатори и шумът от ударите. Накрая угаси двигателя. Последва смразяващо половинсекундно падане, а после трясък от сблъсъка на кораба със земята. Машината успя да се задържи, а после подпорите от едната страна леко поддадоха.

Тишина, нарушавана от свистенето на парата около хълма. Бащата погледна уредите за налягане, а после се усмихна:

— Никакви пробойни. Обзалагам се, че отново ще успея да вдигна тази сладурана!

Ако Перегрин Уиккукракръм се бе озовал на това място само час по-рано или по-късно, животът му щеше да се развие по съвсем различен начин.

Тримата пътници се бяха устремили на запад, надолу от Ледените зъбери към замъка на Фленсер на Тайния остров. В живота на Перегрин имаше моменти, когато не можеше да понася присъствието на околните, но през последното десетилетие беше станал значително по-общителен. Сега даже му харесваше да пътува в компания. По време на последния преход през Великата пустиня имаше петима спътника. Донякъде и заради безопасността — гибелта дебнеше отвсякъде по продължение на хилядите мили между два оазиса. Пък и оазисите служеха само за временно убежище. Но дори да се пренебрегнеха мерките за сигурност, той все пак имаше полза от своите придружители — успя да научи много неща от разговорите с тях.

Въпреки това сегашните спътници не му бяха съвсем по сърце. Нито един не беше истински пилигрим, пък и изглеждаха доста съмнителни. Книжовника Джакерамафан беше весел и забавен идиот, претъпкан с безразборно назубрена информация. Освен това имаше огромна вероятност да се окаже и съгледвач. Всичко това не му пречеше особено, но другият от групата му създаваше грижи. Тайратект беше новообразувана, при това интеграцията й още не бе завършена напълно. Дори още нямаше свое собствено име. Представяше се за учителка, но някъде в нейната (или пък неговата? Още не беше ясно кой от двата пола ще доминира) природа дремеше убиец. По всичко личеше, че това създание е фанатичен последовател на Фленсер. То се държеше надменно, резервирано и непреклонно отстояваше своето по всички въпроси. Нямаше съмнение, че бяга от чистките, които последваха неуспешния опит на Фленсер да превземе властта на изток.

Беше се натъкнал на тези двамата край Източната порта на Ледените зъбери откъм страната на Републиката. Те искаха да посетят замъка на Тайния остров. Какво пък, това отклонение беше само шестдесет мили от неговата основна цел — земите на Дърворезбарите. Налагаше се да минат през планините. Освен това той от години се канеше да посети владенията на Фленсер. Може пък някой от тези двамата да го вкара там. По-голямата част от света беше настроена срещу фленсериерите. Перегрин Уиккукракръм още се колебаеше какво е отношението му към това зло. Но когато бяха нарушени твърде много закони, тогава май и от клането има полза.