Джоана обърна поглед към слепеца и лигавещия се младок. Шестстотин години, прекарани в кръвосмешение. Колко още можеше да издържи кралицата, преди съвсем да заприлича на идиот с течащи лиги? Не била едновременно и майката, и бащата…

— Но тогава кой е бащата? — изтърси Джоана.

— А ти кой мислиш, че е? — гласът долетя откъм вратата. Една от частите на Перегрин надничаше оттам, но момичето виждаше само окото й. — Когато кралицата вземе решение, то винаги е крайно. Досега тя сама поддържаше душата си и не се беше смесвала с никоя друга глутница. Но оттук нататък в нея ще тече кръв — а може би е по-точно да се каже „гени“, както ги нарича Компютърът — от цял свят. Кралицата се смеси с пилигрим, в чиято душа има части от всички кътчета на тая земя.

— Но затова е и един от най-умните пилигрими — допълни кралицата. Гласът й беше едновременно шеговит и изпълнен с копнеж. — Новата ми душа ще е също толкова умна, колкото и предишната, но много по-гъвкава и приспособима от нея.

— Една от моите части също е бременна — обади се Пилигрима. — Но това никак не ме натъжава. Вече много дълго време съм четворка. Пък и представи си само — да имаш кутрета от самата кралица на дърворезбарите! Може би това ще ме накара най-сетне да се установя на едно място.

— Ха! Дори моите кутрета няма да са способни да укротят неспокойната ти душа на пилигрим!

Джоана мълчаливо слушаше задявките им. Думите им й изглеждаха толкова чужди! Но звукът на любовта беше познат за нея. Когато Джоана беше петгодишна, мама и татко донесоха Джефри вкъщи. Момичето не помнеше нито думите им, нито техния смисъл, но тонът беше същият като този на кралицата и Пилигрима.

Джоана се настани удобно до родилното ложе. Напрежението от отминалия ден постепенно взе да спада. Артилерията на Скрупило най-сетне беше проработила; вече имаше надежда да си възвърне кораба. Но дори и да не успееха… Момичето вече се чувстваше почти като у дома в света на Остриетата.

— Мога ли да погаля кутрето ти?

Пътуването на „Единак II“ беше започнало с началото на едно бедствие, когато границата между живота и смъртта беше броени часове и дори минути. Първите седмици бяха белязани от ужас, самота и усилията да бъде върнат към живот Фам. „Единак II“ се спускаше устремно към галактическата шир, все по-далече и по-далече от Рилай. Ден след ден звездният водовъртеж се доближаваше все повече към тях, докато не се превърна в една-единствена бяла линия — Млечния път. Така сигурно са го виждали от Нийора и Старата земя. Изглеждаше по същия начин и от повечето обитаеми планети в Галактиката.

Двайсет хиляди светлинни години само за три седмици. Но тази скорост беше възможна само докато пътуваха в Средното ниво. След като навлязоха в Галактиката им останаха още няколко хиляди светлинни години до крайната цел в Дъното на Отвъдното. Очертанията на Зоните все още се придържаха в обичайните граници. Погледнато от вътрешността на Галактиката, Дъното на Отвъдното наподобяваше ореол, който обгражда отвсякъде галактическата равнина. „Единак II“ вече навлезе в нея и се спускаше към центъра й. С всяка седмица все повече доближаваха Изостаналата зона. Плашеше ги само това, че пътят минаваше точно през онази част на Зоните, където разместването се усещаше най-силно. По новините в Мрежата вече го наричаха Голямата буря, макар из космическото пространство да не се чувстваше дори минимално раздвижване. Разбираха, че нещо не е наред само в дните, когато напредваха с по-малко от осемдесет процента от очакваното.

Но не само бурята ги забавяше. Синя раковина излезе навън да огледа повредите, останали след отчаяното бягство.

— Значи причината е в самия кораб, така ли? — Равна беше приковала поглед в контролното табло, наблюдавайки как най-близките до тях звезди прекосяват черния небосклон. Дори да беше така, това с нищо не би облекчило положението им. Но какво ли можеха да сторят?!

Синя раковина се разходи по тавана. Всеки път, когато стигнеше отсрещната стена, той проверяваше уредите за измерване на налягането в кораба. Равна спря поглед върху него.

— Ей, проверяваш уредите за девети път през последните три минути! Ако наистина смяташ, че нещо не е наред, тогава го поправи!

Трополенето на скродера внезапно спря. Клонките на Синя раковина неуверено се разклатиха.

— Нали току-що бях навън… Просто исках да проверя дали съм затворил добре люка… А, ти имаш предвид, че вече съм го проверил!

Равна отклони поглед и се постара гласът й да не звучи язвително. Синя раковина не беше най-подходящият, пред когото да избухне и да разтовари обзелото я напрежение.

— Точно така, поне пет пъти.

— Много съжалявам. — Той замълча и се постара да се концентрира. — Ето, вече го запомних.

Преди този негов навик много я забавляваше, но сега само я раздразни още повече. Всеки път щом ездачите се опитваха да мислят за повече от едно нещо, скродерът не можеше да смогне с краткотрайната памет. Синя раковина редовно зацикляше на някое действие и го повтаряше до безкрай, неспособен да запомни, че вече го е правил.

Фам се ухили хладнокръвно. Изглеждаше много по-спокоен от Равна.

— Не разбирам защо вие, ездачите, сте се сраснали с това допотопно нещо.

— Кое?

— Прочетох, че сте посадени в тия скродери още преди да възникне Мрежата. Защо в такъв случай още не сте подобрили дизайна им, не сте се освободили от смешните колела и не сте усъвършенствали паметта си? Обзалагам се, че дори обикновен военен програмист от Изостаналата зона като мен би могъл да измисли по-добър вариант на това, което яздиш.

— Традиция! — издекламира Синя раковина. — Ние сме благодарни и задължени на Онова, което ни е дарило с колела и памет.

— А-ха!

Равна едва не се разсмя. Достатъчно добре познаваше Фам, за да се досети какво мисли в момента — че ездачите би трябвало да се въоръжат с нещо по-добро, ако искат да стигнат Трансцендентното. Тези тежки и непохватни колички приличаха по-скоро на доброволно приети окови.

— Наистина е въпрос на традиция. Мнозина, които някога са били ездачи, вече са се променили — дори Трансцендентното. Но ние все още устояваме. — Зелено стебло замълча за миг. Когато отново проговори, изглеждаше дори по-срамежлива от обичайното. — Чували ли сте Мита за ездача?

— Не — отговори Равна, развълнувана против волята си. Някога тя сигурно щеше да опознае приятелите си ездачи също като своите близки от човешката раса. Но засега те все още бяха способни да й поднасят изненади.

— Малцина го знаят. Не защото е тайна, а защото не му придаваме кой знае какво значение. Той се разпространява като религия, но няма много последователи. Преди четири-пет милиарда години някой построил първия скродер и направил първия Ездач съзнателно същество. Този факт е абсолютно потвърден. Митът се опитал да подкопае вярата в нашия Създател и да разруши неговите творения… Тази катастрофа била наистина унищожителна. Дори днес не можем да повярваме, че е дело на Разума.

— И така, доколкото позволява здравия разум, ние ездачите сме вярващи. Всички чакаме деня, когато Нещото, което ни е създало, ще се върне обратно при нас. Скродерът и нашето взаимодействие с него вече са се превърнали в неприкосновена традиция. Спазването й укрепва нашата вяра и търпението да дочакаме Пришествието.

— Точно така — намеси се Синя раковина. — Скродерите са направени много изкусно и с тях се работи съвсем лесно. — Той се дотъркаля до средата на тавана. — Традиционният скродер изисква строга дисциплина и пълна концентрация върху онова, което е най-съществено. Но в момента аз се опитвам да се тревожа за няколко неща едновременно… — После Синя раковина внезапно промени темата. — Два от двигателите ни изобщо не могат да бъдат възстановени след повредите при напускането на Рилай. Други три работят все по-зле и по-зле. Мислехме, че бавното ни придвижване се дължи на бурята, но след като внимателно проучих двигателите се оказа, че предупрежденията на диагностициращите уреди не са били напразна тревога.